6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 491
[населено място], 06.10.2017г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември, през две хиляди и седемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1132/2017 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е образувано по касационна жалба на [фирма] против решение № 263/31.01.2017 год. по т.д.№ 2535 / 2016 год. на Софийски апелативен съд , в частта му с която е отменено решение № 457/08.03.2016 год. по т.д.№ 8681/2014 год. на Софийски градски съд и е отхвърлен иска на касатора против [фирма] , на основание чл.327 ТЗ, за заплащане цена на доставени от касатора на ответника стоки, за разликата над 48 664,34 лв. до обжалвания размер от 65 430 32 лева. Касаторът твърди, че с оглед абсолютна неразбираемост на мотивите, в обосноваване недължимост на тази разлика, съдебното решение е нищожно. В евентуалност го атакува като неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.76 ЗЗД , при съобразяване на извършени от ответника погашения, като счита, че съдът неправилно е отнесъл към процесните, изискуеми вземания, плащания, при които длъжникът не е посочил какво погасява, вместо да се съобрази с твърденията на ищеца в допълнителната искова молба, поддържани и в хода на цялото съдебно производство, че за да претендира вземания по изрично посочените в исковата молба фактури, ищецът – кредитор е съобразил противопоставените от ответника плащания, като плащания в погасяване на предходни, по–стари задължения, именно съгласно правилото на чл.76 ЗЗД.
Ответната страна – [фирма] / в несъстоятелност / – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, като счита, че формулираните въпроси са фактологични и не удовлетворяват изискването за правни – относими към решаващ извод на съда, обосновал правния резултат.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Позовавайки се на споразумение от 01.01.2012 год. , досежно уговорения между страните начин на разсрочено плащане , и изискуемост на цена от доставени от ищеца на ответника стоки към датата на депозиране на иска – 29.12.2014 год., в размер на 71 848,43 лева / при изрично упомената изискуемост на сума, в размер от 80 008,23 лева към 01.09.2014 год. / , без да индивидуализира вземанията на основание конкретна фактура, ищецът претендира от ответника, на основание чл.372 ТЗ , сумата от 71 848,43 лева , ведно със законната лихва от завеждането на иска. По изрично указание на съда, ищецът е представил опис на фактурите, по които счита, че ответникът все още дължи плащане .
Ответникът е оспорил основателността на иска,като твърди последващо споразумение от 2013 год., относимо към момента на определяне изискуемост на вземанията от цена на доставена стока, като оспорва наличието на задължения,вкл. предвид липсата на отправени от ищеца писмени поръчки, но и представяйки доказателства за извършени плащания,твърдейки че 72 от процесните фактури са разплатени, при това не поотделно, а ведно с плащания по други фактури, които не са предмет на производството, с общо 7 бр. платежни нареждания.
В допълнителна искова молба ищецът е уточнил изрично,че изводът за дължими плащания по процесните фактури, се основава на приложението на нормата на чл.76 ЗЗД, като извършваните от ответника плащания са отнасяни към най-стари негови задължения и именно като резултат от така извършваните, с оглед дългогодишните им търговски взаимоотношения, разчети, дължимата сума се формира в размера от 71 848,43 лева. Изрично е посочено / стр. 178 от номерацията на първоинстанционното дело /, че така претендираната сума „ е резултат от неплатени задължения на ответника от началото на търговските отношения между страните през 2009 год. до датата 03.09.2014 год.„ , независимо че описаните фактури по иска датират към период – края на 2013 год. – 2014 год..
За да уважи иска до размера на сумата от 65 430,62 лева / за остатъка до пълната предявена сума отхвърлителното решение, като необжалвано е влязло в сила /, първоинстанционният съд е съобразил заключение на съдебно-счетоводна експертиза,установила, че в периода 01.01.2014 – 20.10.2014 год. ответникът е извършил плащания, в размер на 66 918,32 лева , като при ищеца тази сума е отнесена в погасяване на по-стари, не въз основа на процесните фактури, задължения на ответника.Като установява общ размер на непогасени вземания на ищеца в периода 01.01.2013 – 03.09.2014 год., в размер на 138 764,75 лева , вещото лице е обосновало отговора, че с приспадане на 66 918,32 лева от този размер се формира сумата от 71 846,43 лева. Експертизата установява, че по представени от самия ответник данни, задължението му към ищеца е за 49 970,49 лева по процесните фактури . Съдът, обаче, е приел за доказан размера от 65 430,62 лева , прилагайки чл.76 ал.1 ЗЗД , като е съобразил, че в представените 7 бр. платежни нареждания само част от плащанията са отнесени от самия длъжник към процесни фактури и следователно същите следва да бъдат съобразени в погасяване задълженията по тези фактури, не и по-стари. Остатъкът от заплатените суми, поради непосочване от ответника кои свои задължения погасява със същите, съдът е отнесъл в погасяване на задължения по-стари задължения. Тъй като погашенията по процесните фактури, с изрично посочване от длъжника, са в размер на 6 417,81 лева, искът е приет за основателен и доказан до размера на 65 430,62 лева / 71 848,43 – 6 417,81 /.
За да отмени частично първоинстанционното решение , съдът е приел, че за процесния период е приложимо сключеното между страните споразумение от 2013 год. , посочено от ответника, с което е уговорен 40- дневен срок за плащане по всяка фактура ,, от приемането й , но не по-рано от последния ден на месеца, през който е настъпил падежа. Коригира размера на установимите , с посочване от ответника на конкретно вземане, което погасява, погашения по процесни фактури – 7 058,97 лева, който извод касаторът не оспорва. Аналогично на първоинстанционния съд,въззивният разграничава каква е сумата по платежните нареждания, отнесена изрично като плащане по процесните фактури , но остатъкът от извършените плащания отказва да приложи, като погасяващ по-стари, извън процесните фактури вземания, изрично мотивирайки се с това, че „ извън предмета на делото и в частност на въззивното производство, остават съществуващи задължения преди процесните, т.е. задължения за 2013 год., които не са погасени към момента на предявяване на иска и за които ищецът твърди, че е отнесъл плащанията по процесните бордера „ / стр.10 от мотивите /. Съдът се позовава на твърдението на ответника, че от общо платената от него, с представените платежни нареждания, сума от 39 571,23 лева, 23 128,09 лева са плащания по процесни фактури / 72 бр./ , по които ответникът признава извършени доставки, при предявени от ищеца и други 131 бр. фактури. Съдът е приел, че не следва да се установяват / а не , че не са установени от доказателствата / предходни , спрямо периода на процесните фактури, задължения , а само извършените плащания, на които ответникът се позовава. Редът за погасяване, съгласно чл.76 ЗЗД , е правилно възпроизведен, но неприложен по отношение твърдените от ответника погашения и по отношение на предхождащи процесните, непогасени , изискуеми задължения.Видно е от мотивите / стр. 11/ , че съдът е приел като релевантно, за отнасяне в погашение на конкретно задължение, не само съдържанието на 7 –те бр. платежни нареждания, а и изявлението на ответника в отговора на исковата молба, че с извършените по 7-те платежни нареждания плащания са погасени вземания по процесните фактури, в размер на 23 128,09 лева. Това изявление, очевидно като предхождащо допълнителната искова молба, въззивният съд е съобразил, като волеизявление по смисъла на чл.76 ал.1 ЗЗД – посочване от длъжника кое свое конкретно задължение погасява.В рамките на тази именно сума от 23 128,09 лева – сочена в погашение на процесни фактури, съдът е съобразил,че изрично посочените погашения от 7 058,97 лева следва да се отнесат към конкретно посочените за тях фактури / така както е процедирал и първоинстанционният съд / , а остатъкът до 23 128,09 лева – отнесен в погасяване на задължения по процесните фактури, но съобразявайки поредността във възникването на задълженията – от по-стари към по-нови задължения, но все в рамките на процесните фактури. Всички плащания със 7-те платежни нареждания над сочената от ответника сума от 23 128,09 лева са приети от въззивният съд, като относими в погашение на по-стари задължения, съгласно изявлението на самия ответник, но които не са част от предмета на спора. Така дължимият остатък се формира с приспадане на сумата от 23 128,09 лева / при погрешно възпроизведена от съда и приспадната сума от 23 182,09 лева / от сумата 71 848,43 лева , поради което и искът е приет за доказан до размера на 48 664,34 лв. / предвид допуснатата фактическа грешка / , вместо 48 720,48 лева.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът е формулирал следните въпроси : 1/ „ Нарушен ли е материалният закон с прилагането от въззивния съд на нормата на чл. 76 ал.1 ЗЗД ? „- обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК , поради противоречие на въззивното с решение № 1183 по гр.д.№ 4557/ 2007 год. на І г.о. на ВКС и с позоваване на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – „значение на отговора за точното прилагане на закона „;2/ Разбираемо ли е решението на въззивния съд и позволява ли то да се извлече действителната воля на съда, предвид изложените мотиви ?„ ;3/ „Ясно ли е решението на съда,на кои доказателства се основава и позволява ли то да се извлече действителната воля на съда, предвид изложените мотиви във въззивното решение ? По втория въпрос не е обосноваван допълнителен селективен критерий, но това не е и нужно, с оглед относимостта му / а частично и на третия въпрос / към преценка дали атакуваното съдебно решение не е нищожно, дължима служебно от съда и без обосноваване на основания по чл.280 ал.1 ГПК. Третият от въпросите изобщо не е обосноваван с допълнителен селективен критерий, като се сочи нарушение на чл.236 ал.2 ГПК от въззивния съд.
Първият и третият от въпросите предпоставят отговор за правилността на конкретното решение, въз основа на конкретните обстоятелства и доказателства по спора, поради което не са от естество да удовлетворят изискването за правни – относими към решаващите изводи на съда или процесуални действия на същия, предпоставили такива изводи, но по приложение на материалноправна или процесуалноправна норма, спрямо което приложение формулираният въпрос изисква общовалиден, извън фактологията на спора и в този смисъл еднозначен отговор. Нещо повече : видно от коментираните по-горе мотиви, съдът не е приложил неправилно чл.76 ЗЗД / редът за погасяване според нормата / , а възприел като волеизявление на длъжника, по смисъла на разпоредбата – кое конкретно свое задължение погасява с вече извършени плащания, изявление, отправено в самото производство , преди уточнението на ищеца с отговора на исковата молба, но много след извършването,респ. приемането от кредитора на самите плащания. Респективно и за самото приемане с отнасяне в погасяване на по-стари задължения, съдът не е кредитирал счетоводните записвания на самия ищец. Правилността на подобна теза не е въведена за проверка с формулиране на релевантен правен въпрос, но самата тя не нарушава поредността ,единствено заложена в приложението на чл.76 ЗЗД, дори да се приеме, че първият от въпросите удовлетворява изискването за правен, като сведен до „ приложението на чл.76 ЗЗД „. Дори да се приеме, че е формулиран правен въпрос, с това именно, релевантно с оглед мотивите на въззивното решение съдържание – „ по приложението на чл.76 ЗЗД „ – не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, нито в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, с посочената каузална съдебна практика.
Настоящият съдебен състав не намира, че съдебното решение е нищожно, предвид абсолютна неразбираемост на мотивите, видно от преждеизложеният анализ на същите, според който е напълно ясна / като въпросът за правилността е извън предмета на настоящото произнасяне / логиката на съда за формиране на решаващия му извод.
Доколкото, обаче, въззивният съд изрично е изключил от предмета на спора задължения на ответника, изискуеми и неразплатени, но основани на предходни, спрямо процесните,фактури, въпреки уточнението за начина на формиране на предявеното вземане, с допълнението към отговора на исковата молба, касационното обжалване ще следва да се допусне поради вероятна недопустимост на атакуваното решение, като постановено в несъответствие с въведения от ищеца предмет на спора, за която настоящият състав също следи служебно и без обосноваване на основание за допускане на касационното обжалване, по чл.280 ал.1 ГПК, съгласно чл.293 вр. с чл.270 ГПК.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 263/31.01.2017 год. по т.д.№ 2535 / 2016 год. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора , в едноседмичен срок от уведомяването, да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 335,32 лева .
След представяне на доказателство за плащането или изтичане на срока , делото да се докладва на Председателя на І т.о. – за насрочване или на състава – за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: