О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 491
гр. София, 08.10.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на десети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваните от съдията Николова гр. д. № 1018 и присъединеното ч. гр. д. № 1017 по описа на Върховния касационен съд за 2018 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 143 от 25.10.2017 год. по в. гр. д. № 275/2017 год. Варненският апелативен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 19 от 30.01.2017 год., постановено по гр. д. № 347/2016 год. на Добрички окръжен съд, с което са уважени предявените от [фирма] и приети за съвместно разглеждане при условията на чл. 213 ГПК субективно съединени отрицателни установителни искове. Признато е за установено по иска на [фирма] по чл. 440, ал. 1 ГПК, предявен срещу дружеството – касатор [фирма] и А. Д. Г., [фирма] (като взискател и длъжник по изпълнително дело № 20128110400100 на ЧСИ с рег. № 811 по регистъра на КЧСИ), че едноличният търговец не е носител поради погасяването му по давност на правото на строеж върху ПИ с идентификатор № 72624.607.1066 по КК на [населено място] за изграждане на част от сграда (включваща посочени в пункт І от исковата молба 30 отделни обекта – апартаменти и парко – места), учредено от ищеца с нот. акт № 74, том І, нот. д. № 565/2008 год. от 08.08.2008 год.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба вх. № 7169 от 08.12.2017 год. в срок от ответника [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ЕИК:[ЕИК], представлявано от управителя И. Д., действащо чрез процесуалния представител адвокат Ю. М.. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл извън обхвата на въззивната жалба, приемайки, че предмет на обжалване е първоинстанционното решение по всички девет отрицателни установителни иска. Приложима по делото е нормата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД относно правните последици от развалянето на договора за суперфиция и защита правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба за разваляне на договора, а не ТР № 1 от 04.05.2012 год. по тълк. д. № 1/2011 год., ОСГК, ВКС. Иска обезсилване на решението като недопустимо, евентуално отмяната му като неправилно, както и присъждане на направените съдебни разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи като основания за допускане на касационно обжалване на решението тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се твърди противоречие с ТР № 5 от 18.05.2017 год. по тълк. д. № 5/2015 год., ОСГК, ВКС, ТР № 6 от 14.03.2014 год. по тълк. д. № 6/2013 год., ОСГТК, ВКС, решение № 118 от 22.03.2012 год. по гр. д. № 1215/2011 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 992 от 14.11.2008 год. по гр. д. № 2653/2007 год., ВКС, ІІІ г. о., решение № 65 от 01.08.2017 год. по гр. д. № 4046/2016 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 70 от 23.07.2015 год. по гр. д. № 6858/2014 год., ВКС, І г. о., решение № 219 от 15.04.1986 год., ВС, І г. о., определение № 55 от 08.02.2010 год. по ч. гр. д. № 19/2010 год., ВКС, І г. о., определение № 377 от 03.04.2015 год. по гр. д. № 6886/2014 год., ВКС, ІІІ г. о., определение № 101 от 16.02.2017 год. по гр. д. № 769/2016 год., ВКС, ІІ г. о., определение № 680 от 18.12.2012 год. по ч. гр. д. № 295/2012 год., ВКС, І г. о., определение № 676 от 21.10.2015 год. по ч. гр. д. № 4726/2015 год., ВКС, ІV г. о. /непротивопоставимостта на извършено след вписване на възбраната прехвърляне или учредяване на вещни права върху недвижимия имот от длъжника спрямо взискателя и присъединилите се кредитори и защитата на трети добросъвестни лица по смисъла на чл. 88, ал. 2 ЗЗД при разваляне на договори, подлежащи на вписване/. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа по следните правни въпроси: Следва ли съдът да прилага разширително и да допълва ТР № 1 от 04.05.2011 год. по тълк. д. № 1/2011 год., ОСГК, ВКС, като разширява обхвата на тълкувателното решение и извън кръга на лицата: собственик, суперфициар и лице, на което суперфициарят е прехвърлил правото на строеж? Следва ли да се приеме, че нормата на чл. 67 ЗС е противопоставима на нормата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД и правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба за разваляне на договора поради неизпълнение? Следва ли съдът да се произнесе по направени възражения от трето лице, придобило права и основаващо възраженията си на чл. 88, ал. 2 ЗЗД, че на същия не могат да му се противопоставят правата на лицето, позоваващо се на последващо разваляне на договора за строеж? Ако носителят на правото на собственост, който е учредил по силата на договор право на строеж на суперфициаря, а впоследствие е развалил същия, но нито е възразил, нито е оспорил в последващо дело твърдения, фактически основания и доказателства, представени от ответник, позоваващ се на самостоятелни права, произтичащи от изпълнение по друг договор за строителство (различен от договора за суперфиция) по отношение на същия имот, за който е бил сключен първоначалният, впоследствие развален, договор за суперфиция, може ли да претендира спрямо това трето лице, че с погасяване на правото на строеж по искова молба, вписана след вписаната възбрана по отношение на същия имот се е погасило и правото на вземане на третото лице за извършени дейности по отношение на същия имот? Производството по чл. 67 ЗС допустимо ли е да има превес с оглед правните последици на производството по реда на чл. 440 ГПК? Следва ли третото лице при защита на правата си по чл. 440 ГПК и съобразявайки се с императивната норма на чл. 453 ГПК, да установи и докаже пред съда, че имуществото, върху което е насочено изпълнението върху парично вземане не е принадлежало на длъжника, или най – малкото, че е било оспорено по надлежния ред от същото трето лице преди вписване на възбраната от съдебния изпълнител?
Очевидната неправилност се обосновава с неправилното приложение на материалния закон – чл. 67 ЗС и нарушение на процесуалния закон – неприемане възраженията на дружеството по приложимост на чл. 88, ал. 2 ЗЗД, пренебрегване на императивната норма на чл. 453 ГПК и поставяне под съмнение сигурността, стабилността на гражданския оборот и силата на принудителното изпълнение.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет. 4, представлявано от управителя Е. К., чрез пълномощника си адвокат П. И., подава писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Моли жалбата да се остави без уважение като неоснователна, с молба вх. № 7887 от 05.09.2018 год. претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Ответниците – [фирма], ЕИК[ЕИК], представляван от А. Д. Г., Е. Й. Д., [фирма], ЕИК[ЕИК], представлявано от управителите Д. М. и И. И., [фирма], ЕИК[ЕИК], представлявано от управителите В. Д. и П. С., и [община], представлявана от кмета Й. Й., не вземат становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
На основание чл. 213 ГПК към настоящето производство е присъединено производството по ч. гр. д. № 1017/2018 год., образувано по частна жалба на [фирма], [населено място], чрез пълномощника му адвокат Ю. М., срещу определение № 709 от 14.12.2017 год. по в. гр. д. № 275/2017 год., с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението от 25.10.2017 год. по същото дело в частта за разноските. Поддържат се оплаквания за неправилност на обжалваното определение по съображения за несъобразяване цената на иска, предявен срещу няколко ответници, както и правната и фактическата сложност на делото при разглеждането му във въззивната инстанция, с искане присъдените разноски да се намалят до размер 1 500 лв.
Ответникът по частната жалба – [фирма], чрез пълномощника си адвокат П. И., оспорва същата. Останалите ответници не вземат становище.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на касаторите в приложеното изложение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените девет отрицателни установителни иска от [фирма], [населено място], в защита правото му на собственост, придобито с договор за покупко – продажба от 20.10.2005 год. с Община Д. върху ПИ с площ от 1 306 кв. м. и идентификатор № 72624.607.1066 по КК на [населено място], срещу А. Д. Г., [фирма] – [населено място], [фирма] – [населено място], Е. Й. Д., като частен правоприемник на А. Д. Г., [фирма] – [населено място], [община] и [фирма] – [населено място], въззивният съд е приел, че с решение № 51 – 12 по протокол № 51/26.11.2002 год. на Общински съвет – Д., на основание чл. 3, ал. 3, т. 2, чл. 4, ал. 2 ЗПСК е открита процедура за приватизация на имот – бивша ЦДГ № 3, състоящ се от двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 128 кв. м. и терен с площ от 1 308 кв. м. – УПИ X. – 6793 в кв. 40 по плана на [населено място]. Въз основа на решението, на 20.10.2005 год. между [община] и ищеца е сключен договор за покупко – продажба на общински нежилищен имот. Процедурата за приватизация е открита след 23.03.2002 год. и приложим е ЗПСК, не ЗППДОбП /отм./. Ищецът – избран за купувач като спечелил проведен търг с явно наддаване се легитимира като собственик. С договор по нот. акт № 74/2008 год. той е учредил в полза на ответницата А. Д. Г., [фирма] право на строеж върху собствения му недвижим имот срещу задължение на търговеца да построи сграда с разгъната застроена площ от 5 295.30 кв. м., от която да придобие самостоятелни обекти, с начален срок 08.08.2008 год. Издадено е разрешение за строеж № 1075 от 06.11.2008 год., а на 10.04.2009 год. е съставен протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия. На 26.10.2010 год. е съставен акт за установяване състоянието на строежа – изпълнение на част от фундаментите, без постигане на степен на завършеност „груб строеж“. Същото състояние на обекта е установено и от удостоверение № 64-01-6/18.11.2016 год. на [община]. До 08.08.2013 год. ответницата не е изградила сградата до степен на завършеност „груб строеж”. С влязло в сила решение № 15 от 05.02.2014 год. по т. д. № 30/2013 год. на Добрички окръжен съд договорът за суперфиция е развален. Исковата молба за разваляне е вписана на 05.11.2012 год., а решението е непротивопоставимо на ответниците, предвид предхождащите вписвания на тежести върху имота: на 04.04.2012 год. – вписана възбрана в полза на [фирма]; на 03.10.2011 год. в полза на [фирма] – В.; на извършената продажба от 25.03.2009 год. с купувач ответницата Д.; на договорната ипотека от 14.07.2010 год. в полза на [фирма] и на законната ипотека от 31.07.2012 год. в полза на [община]. Ищецът има правен интерес след развалянето на договора за суперфиция да се позове на погасителна давност относно правото на строеж като самостоятелно основание за прекратяване на всички вещни тежести върху имота му.
Въззивният съд е приел, че петгодишният давностен срок по чл. 67, ал. 1 ЗС е изтекъл на 10.04.2014 год., без грубият строеж да е изпълнен. Приложение следва да намери TP № 1 от 4.05.2012 год. по т. д. № 1/2011 год., ОСГК на ВКС, т. 1, според което правото на строеж, учредено за цяла сграда в полза на един правен субект се счита упражнено с изграждането й в груб строеж, като началото на петгодишния срок спрямо суперфициаря – строител обвързва и частния му правоприемник. Вещните права на ответниците са погасени на основание чл. 67, ал.1 ЗС и възстановеното право на собственост на ищеца – учредител им е противопоставимо, без оглед датата на извършените вписвания на изпълнителните възбрани и ипотеки.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаните такива не са налице. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. С новата редакция на закона, приета с ДВ, бр. 86/2017 год., се предвиди в чл. 280, ал. 2 ГПК, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Касационно обжалване не може да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касаторът не е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос за обосноваването му. Липсата на общата предпоставка – конкретно формулиран правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правния извод във въззивното решение по спорния предмет, сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение, без да е налице необходимост от произнасяне по посочената специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обратен извод не следва от посочването на съдебна практика без формулиране на конкретните въпроси, по които се поддържа наличие на противоречиво произнасяне.
С обуславящо значение за изхода на делото и правните изводи на въззивния съд за основателността на предявените искове са първите два въпроса, поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице това основание следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, т. 4. В случая решаващите изводи на съда, че поради неизграждане на сградата до „груб строеж“ в предвидения в закона срок, правото на строеж се е погасило по давност в полза на собственика на земята, и поради това прекратително основание на ищеца не могат да му се противопоставят права на трети лица, придобити преди вписване на исковата молба за разваляне на договора за суперфиция, са изцяло в съответствие и в субектния обхват на ТР № 1 от 04.05.2012 год. по тълк. д. № 1/2011 год., ОСГК, ВКС. След като учреденото в полза на първоначалния суперфициар право на строеж не е било реализирано в петгодишния давностен срок по чл. 67 ЗС и се е погасило, самостоятелните права, придобити и вписани впоследствие върху същото право на строеж на всички трети лица, в това число и на жалбоподателя [фирма], са се погасили, доколкото последните не могат да бъдат поставяни в по – благоприятно положение от своя праводател. Преценката дали правата на касатора /наложената върху правото на строеж възбрана за обезпечаване на паричните му вземания срещу суперфициаря/ са вписани преди вписването на исковата молба за разваляне на договора за суперфиция не е решаваща и няма определящо за изхода на делото значение, поради което не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение. За отпадане правата на третите лица от значение е не развалянето на договора за суперфиция и защитната разпоредба на чл. 88, ал. 2 ЗЗД, а погасяване на правото на строеж в полза на собственика на земята /в този смисъл решение № 314 от 28.09.2012 год. по гр. д. № 1108/2010 год., I г. о., ВКС/. Съгласно установената съдебна практика, правните възможности неупражненото право на строеж да се върне в патримониума на собственика на терена са две – при разваляне на договора за суперфиция или при пряко позоваване на погасителната давност по чл. 67 ЗС. С разваляне на договора вещноправният му ефект отпада с обратна сила и страните си дължат връщане на даденото, като собственикът на земята има и право на обезщетение за вреди от неизпълнението. Правата (право на строеж върху отделни обекти в сградата, ипотеки върху правото на строеж и др.), които трети лица са придобили от суперфициаря по актове, вписани преди вписването на исковата молба за разваляне на договора, се запазват. При погасяване по давност на правото на строеж, какъвто е настоящият случай, собственикът на земята не дължи връщане на полученото срещу учреденото правото на строеж, суперфициарят има право на обезщетение по чл. 72 ЗС за подобренията, с които се е увеличила стойността на имота, като се погасяват всички права (право на строеж върху отделни обекти в сградата, ипотеки върху правото на строеж и др.), които трети лица са придобили от суперфициаря. Наличието на уеднаквена съдебна практика по приложението на чл. 67 ЗС, която е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване, съобразена изцяло от въззивния съд, изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Третият въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, ВКС, а касационно оплакване във връзка с правилността на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на обсъждане от касационния съд едва и само ако се допусне касационното обжалване при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е дал отговор на въпроса за конкуренцията между правата на касатора и правата на собственика на земята при погасяване на правото на строеж. Изложени са съображения, че доколкото правата на касатора са върху погасено право, те следва да се считат също прекратени, а възстановеното право на собственост на ищеца – учредител е противопоставимо на ответника без оглед датата на вписване на изпълнителната възбрана.
Последните три въпроса също не могат да обусловят допускане до касационно обжалване, тъй като са неотносими към решаващите изводи и не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция. Ищецът не е оспорил съществуването на вземанията на касатора към суперфициаря, дължими във връзка с извършено строителство на процесния имот, нито правото му да ги удовлетвори принудително в рамките на висящото изпълнително производство. Не е претендирал, че с погасяване правото на строеж са се погасили и признатите с влезли в сила осъдителни решения парични вземания на третото лице за извършени дейности по отношение на имота по договор със суперфициаря. Разпоредбата на чл. 453, ал.1, т.1 ГПК, съгласно която „на взискателя и на присъединилите се кредитори не могат да се противопоставят прехвърлянето и учредяването на вещни права, които не са били вписани преди възбраната“, не може да намери приложение, доколкото правото на строеж е учредено преди вписване на възбраната. Погасяването му по давност и уважаването на иска по чл. 440 ГПК не дерогира правата на касатора – взискател и възможността да се удовлетвори от друго имуществено право на длъжника – суперфициар с оглед защита сигурността на гражданския оборот и постигане целите на изпълнителното производство.
Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяването на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. Особено тежкият порок следва да бъде констатиран от касационната инстанция без да е необходим конкретен анализ или излагане на съображения за наличието на конкретни предпоставки за отмяна така, както те са уредени с разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното решение – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато и на това основание.
Поради тези съображения настоящият състав приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
По присъединената за разглеждане в настоящото производство частна жалба на [фирма] срещу определение № 709 от 14.12.2017 год. по в. гр. д. № 275/2017 год. на Варненски апелативен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, Върховният касационен съд, II г. о. приема следното:
Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна, поради следните съображения:
С обжалваното определение е прието, че предмет на делото са няколко обективно и субективно съединени иска с цена на иска в размер на 261 522.30 лв., на основание чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. минималният размер на адвокатското възнаграждение по иска с правно основание чл. 440 ГПК е 6 760.45 лв. Видно от доказателствата по делото присъденото възнаграждение е под този размер – 5 500 лв., поради което същото не подлежи на намаляване поради прекомерност.
За определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение, въззивният съд е взел предвид представените по делото доказателства, надлежно удостоверяващи извършени от [фирма] разходи за производството пред въззивната инстанция и цената на предявения от дружеството срещу А. Д. Г., [фирма], [населено място] и дружеството – касатор отрицателен установителен иск – 261 522,30 лв. Същата е определена от Добрички окръжен съд на основание чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК с оглед данъчната оценка на правото на строеж, и увеличена по реда на чл. 70, ал. 2 ГПК (с определение № 716 от 21.10.2016 год. по гр. д. № 347/2016 год., необжалвано от страните). Въз основа на така определената цена на иска е събрана и дължимата по подадената от [фирма] въззивна жалба държавна такса. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 3, ТР № 6 от 06.11.2013 год. по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК, ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 год. ограничение и е свободен да намали възнаграждението най – много до предвидения в същата наредба минимален размер. В случая прекомерността на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е изследвана и съпоставена с минимално дължимия хонорар, съгласно чл. 36 ЗА, във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като правилни са изводите на въззивния съд, че поисканите разноски не са прекомерни, тъй като са под минимално определения размер предвид защитавания материален интерес.
С оглед този изход на настоящето производство жалбоподателят следва да заплати на ответната страна направените в него разноски в размер на 5 500 лв., дължими за адвокатско възнаграждение, съгласно представените адвокатско пълномощно, договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 143 от 25.10.2017 год. постановено по в. гр. д. № 275/2017 год. на Варненски апелативен съд по подадената от [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ЕИК:[ЕИК], представлявано от управителя И. Д., действащо чрез процесуалния си представител адвокат Ю. М., касационна жалба срещу него.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 709 от 14.12.2017 год. постановено по в. гр. д. № 275/2017 год. на Варненски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата по реда на чл. 248 ГПК на жалбоподателя [фирма] за изменение на решение № 143 от 25.10.2017 год. постановено по в. гр. д. № 275/2017 год. на Варненски апелативен съд в частта за разноските.
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ЕИК:[ЕИК], представлявано от управителя И. Д., действащо чрез процесуалния си представител адвокат Ю. М., да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет. 4, представлявано от управителя Е. К., чрез пълномощник адвокат П. И., направените в настоящето производство разноски в размер на 5 500 лв. /пет хиляди и петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: