Определение №491 от по гр. дело №1875/1875 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
№ 491
 
София, 10.06.2010 година
 
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 09 юни две хиляди и десета година, в състав:
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
  ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
                                     БОНКА ДЕЧЕВА
 
изслуша докладваното от съдията  БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1875 /2009 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. П. С., Е. П. С., К. П. И. , Г. В. В., И. В. В., В. Е. В., С. Е. П. и Р. Г. П. Против решение № 398 от 19.06.2009г.по гр.д. № 591/2007г. на Добрички окръжен съд, с което е отменено решение № 43 от 16.04.2007г. по гр.д. № 79/2004г. на РС – Тервел и вместо това е прогласена за нищожна доброволната делба, извършена с договор, вписан на 16.12.1996г. на основание чл. 75 от ЗН, обявени са за относително недействителни по отношение на З. П. Й. и Ж. М. М. на основание чл. 76 от ЗН сделките, сключени с н.а. № 834,т.V/1997г., с която К. П. И. е дарила на сина си Т. П. И. имот 038013 с площ 29,999 дка и договора за покупко-продажба на същия имот, оформен с н.а. № 38,т.ІІІ/2002г., с който Т. П. И. го е продал на Б. Ю. Ш. и Е. Б. Ш. и договора за прехвърляне на имот № 0* с площ 36,998 дка от С. Х. В. срещу задължение за издръжка и гледане на С. Е. П. по време на брака й с Р. Г. П., оформен с н.а. № 774/16.12.1997г. Със същото решение е допусната делба на три имота : нива от 10 дка , съставляваща имот 038012, нива от 29,999 дка., съставляваща имот № 0* и нива от 46,998 дка, съставляваща имот № 1* трите находящи се в землището на с. О., м. “Т” между З с квота 128/768 ид.ч., Ж. М. М. – 64/768 ид.ч., Г. П. С. – 32/768 ид.ч., Е. П. С. – 32/768 ид.ч., Кръстина П. И. – 32/768 ид.ч., Г. В. В. – 24/768 ид.ч., И. В. В. – 72/768 ид.ч., Д. Д. М. – 48/768 ид.ч., Тотка Д. Т. – 48/768 ид.ч., С. Д. Д. – 24/768 ид.ч. М. Д. Х. – 24/768 ид.ч. и Д. К. Т. – 24/768 ид.ч.
За да постанови това решение, въззивният съд е констатирал, че с влязло в сила решение № 883/08.07.2003г. по гр.д. № 109/2003г. на ВКС V гр.о. е признато за установено, че земеделските земи, възстановени по преписка № 4279/1991г. на ПК Тервел на наследници на Х. П. Д. са били собственост на общия наследодател на първоначалните страни С. В. Г. , за който с влязло в сила решение № 50/14.05.1998г. по гр.д. № 70/1998 г. е признато за установено, че е починал на 15.04.1919г. в с. О., община Т.. Тъй като към момента на смъртта на общия наследодател това село е попадало в Южна Добруджа, която от 10.08.1913г. по силата на Букурещкия мирен договор е предадена към Кралство Румъния и е било част от него до подписване на Крайовската спогодба от 1940г., съдът е определил наследствените квоти съобразно Румънския граждански закон, утвърден с Указ от 26.11.1864г.
В касационната жалба се навеждат доводи за недопустимост на решението поради това, че е постановено по нередовна искова молба, от териториално некомпетентен съд по недопустим иск и за неправилност поради нарушение на материалния закон и нарушение на съществени процесуални правила относно подсъдността и преценката на писмените доказателства.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК са развити доводите за неправилност на решението, като е обобщено, че ВКС следва да се произнесе относно това, че към датата на смъртта общия наследодател е живеел на територията на Кралство Румъния, поради което е некомпетентен българския съд, че у-нието за неговите наследници следва да се издаде от официалните румънски власти, защото в България, в с. О. няма регистри за гражданското състояние, а издаденото не сдържа официална информация, че исковата молба е нередовна поради не прилагане към нея на валидни писмени доказателства, установяващи правото на собственост на общия наследодател към момента на смъртта му и порочност и недопустимост на решението за обявяване на смъртта на общия наследодател и на решението по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ по гр.д. № 109/ 2003г. на ВКС. По всички тези въпроси, касаторите считат, че е налице особена значимост от гледна точка на развитие на правото, поради което считат, че е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК.
Ответниците по касация не вземат становище.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Не е налице и отрицателната предпоставка за допустимост, предвидена в чл. 280, ал.2 от ГПК до колкото обжалваемият интерес е действителната стойност на вещното право, предмет на обжалваното решение, а тя е над 1000 лв.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Наведеното основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК предполага непълна, или неясна правна норма, или комплекс от правни норми, уреждащи правен институт което налага тълкуването им от съда с цел разкриване на точния им смисъл и създаване на съдебна практика по прилагането им, или когато съществуващата съдебна практика е правилна, но непълна, или неправилна и следва да се коригира.
Относно подсъдността на съда при делба на наследство, нормата на чл. 84, ал.2 от ГПК /отм/ е предвиждала алтернативна възможност искът за делба да се предяви по последното местожителство в страната на наследодателя, или по местонахождение на имотите му. Към момента на предявяване на иска, селото, в което е починал общия наследодател попада на територията на Република България, затова е компетентен българския съд. Неговата компетентност произтича и от обстоятелството, че имотите се намират на територията съставляваща района на действие на РС – Тервел, при наличие на втората алтернативна възможност, предвидена в процесуалния закон, компетентността на сезирания съд не може да се оспорва. Въпросът за подсъдността не е уреден от непълна, или неясна правна норма, и по него не съществува неправилна практика, поради което той не обуславя допускане до касация на основание чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК..
Съдебните решения за установяване на смърт са такива за установяване на факти, но същевременно те касаят гражданско състояние и съгласно чл. 220, ал.2 от ГПК важат по отношение на всички и са задължителни за съдилищата и административните органи.. Приложеното по делото решение за обявяване на смърт е влязло в сила и не може в делбеното производство да се коментира неговата недопустимост, или порочност. Затова този въпрос е ирелевантен за спора по настоящото дело и не обуславя общото основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 от ГПК.
Издаването на документи, касаещи гражданското състояние на лица, живеещи на територията на една страна, която в последствие се придава към друга се урежда с междудържавни договори. Касаторите не твърдят непълнота, или неяснота на конкретна клауза от международен договор, или от друг международен акт, която се нуждае от тълкуване, относно това коя държава е компетентна да издава удостоверения за наследници, когато част от територията е преминала след откриване на наследство към съседна държава. Поради това не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК. По делото е представено удостоверение за наследници, издадено от българските местни органи, чиято истинност е оспорена, но не е опровергана от касаторите при тяхна доказателствена тежест, поради което поставения въпрос за компетенността на държавата, която следва да го издаде е и неотносим към фактите по делото.
Тъй като влязлото в сила решение по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ е задължително за страните, по отношение на които е постановено и за техните правоприемници, придобили права в хода на процеса и за съда, не може в делбеното производство да се игнорира установеното с него. След влизането му в сила не може да се преценява допустимостта и правилността на това решение. Този въпрос не може да бъде предмет на касационен контрол по настоящия спор по иск за делба.. Следва само да се отбележи, че това решение има установително действие – то установява правото на собственост на общия наследодател от момента на реституирането на земите, а не от влизането му в сила, поради което съсобственост между всички наследници на общия наследодател е била налице и към момента на сключване на договора за доброволна делба и на разпоредителните сделки, обявени за относително недействителни по искане на ищеца, съгласно задължителната съдебна практика – ТР № 1/2004г. на ОСГК. Затова въпросите, свързани с това кога е възникнала съсобствеността между всички наследници, страни в настоящото производство е разрешен от въззивния съд в съответствие с процесуалната теория и практика, касаеща действието на установителните решения.
Останалите доводи касаят неправилност на решението, по които касационния съд се произнася само ако допусне до касация обжалваното решение. Тъй като касаторште не обосновават наличието на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК по поставените въпроси в изложението, касационното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 398 от 19.06.2009г. по гр.д. № 591/2007г. на Добрички окръжен съд по касационна жалба, подадена от Г. П. С., Е. П. С., К. П. И. , Г. В. В., И. В. В., В. Е. В., С. Е. П. и Р. Г. П..
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
 
ЧЛЕНОВЕ:
 

Scroll to Top