4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 492
София, 21.10.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2702/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 39 от 11.03.2016 г. по в. гр. д. № 533/2015 г. на Пловдивския апелативен съд, след отмяна на решение № 1379 от 17.07.2015 г. по гр. д. № 1751/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на недвижим имот, съставляващ две стаи с антре, отразени като самостоятелен обект с идентификатор 56784.519.709.1.6 в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 56784.519.709, представляващ жилище с площ 28.50 кв. м.; отхвърлена е и претенцията по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на н. а. № 57/17.12.2009 г. за собственост по същия обект по давност.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците А. К. Ч., Н. К. Ч., О. Г. М., Я. Г. К., Г. Д. Р., Д. Г. Д., В. Й. Д.-К. и Г. Д. Д., които искат то да бъде отменено като постановено при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставят въпроси, които считат, че са разрешени при предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът по иска П. Б. Б. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, което не попада в изключенията по чл. 280, ал. 2 ГПК.
При проверка по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Ищците твърдят, че са собственици на основание наследяване и реституция по ЗВСОНИ, на първия етаж /над партера/ с площ 102.45 кв. м. от триетажна жилищна сграда и от пристройката, на избено помещение под стълбището и на 1/3 ид. ч. от таванското помещение и от поземления имот, в който сградата е построена. Твърдят, че са собственици и на две стаи и антре в партера към двора, които никога не са били самостоятелен обект, а са прилежаща част към жилището им на първия етаж. Те, обаче, били заснети като самостоятелен обект с идентификатор 56784.519.709.1.6, представляващ жилище с площ 28.50 кв. м. и за него ответникът, който го владее, се снабдил през 2009 г. с нотариален акт за собственост по давност, без да са налице елементите от фактическия състав на този придобивен способ и в нарушение на чл. 40, ал. 1 ЗУТ /липсва кухня или кухненски бокс, баня, тоалетна/, поради което са предявили иск за ревандикация на имота и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт.
Ответникът е въвел правопрекратяващо възражение за придобиване по давност на спорния обект с начало на владението от 01.10.1999 г., когато придобил правото на собственост върху третия жилищен етаж от сградата, до настоящия момент.
Въззивният съд, след анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, обяснения на ищците и заключение на вещо лице, приел, че от началото на 2000-та година ответникът необезпокоявано е осъществявал фактическа власт върху спорните помещения с намерение да ги свои. Ищците, които при упълномощаването на ответника да ги представлява при ремонта на сградата, сами са посочили, че действат в качеството си на собственици на първия етаж /над магазините/, нямат фактическа власт върху имота, не държат там свои вещи, достъпът се контролира от ответника, без други лица да участват в процеса на ползване. По възражението на ищците, че помещенията нямат характер на самостоятелна вещ, поради което не може да бъдат обект на придобивна давност, съдът приел за безспорно, че към апартамента на първия етаж, който е собствен на ищците, има мазе от 25 кв. м. и таван от 34 кв. м. и следователно към това жилище има достатъчно помощни помещения, извън процесните. Ето защо, дори последните да нямат характеристиките на самостоятелен обект, върху тях може да бъде упражнявано владение от друг етажен собственик и те да станат помощно помещение/я към неговия самостоятелен обект. Оттук въззивният съд заключил, че ответникът е станал собственик давност. Не е осъществено пълно и главно доказване на твърдението ищците да са собственици на спорния обект, поради което не е налице първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 ЗС и същият е отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили въпросите: 1. може ли застроен обект да бъде придобит по силата на изтекла в полза на лицето придобивна давност като жилище, ако той няма характеристиките на жилище по чл. 40 ЗУТ – поддържа се противоречие с определение № 245/17.03.2011 г. по гр. д. № 1088/2010 г. на ВКС, І-во г. о.; решение № 80/26.05.2003 г. по гр. д. № 1335/2002 г. на ВКС, ІV-то г. о.; решение № 204/05.06.2002 г. по гр. д. № 123/2001 г. на ВКС, І-во г. о.; решение № 263/26.02.1985 г. на ВС, І-во г. о.; 2. кадастралната схема на един застроен недвижим имот, в която той е посочен като отделен обект – жилище, прави ли го жилище, ако той няма характеристиките на жилище според чл. 40 ЗУТ и имат ли схемите и скиците по ЗКИР вещноправен ефект – поддържа се противоречие с решение № 81/17.02.2012 г. по гр. д. № 506/2011 г. на ВКС, І-во г. о.; определение № 332/18.06.2013 г. по гр. д. № 1033/2013 г. на ВКС, І-во г. о.; 3. налице ли са основанията по чл. 79 ЗС, за да се придобие един имот по давност, ако владелецът не е довел намерението си за своене до предишните собственици – според касаторите по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 128/09.05.2011 г. по гр. д. № 538/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.; 4. всички елементи от фактическия състав на чл. 79 ЗС ли следва да са налице, за да може лицето да се позове на придобивна давност – поддържа се противоречие с ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС; 5. трябва ли съдът да обсъди всички доводи и възражения, които имат отношение към спорното право – поддържа се противоречие с решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., и цитираните в него решения по чл. 290 ГПК.
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да бъде допуснато по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е свързан с предмета на делото и е от значение за формиране решаващата воля на съда, обективирана в решението. В разглеждания случай първите два въпроса не отговарят на критериите, посочени в задължителния за съдилищата тълкувателен акт. Този извод се налага от данните по делото и мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд е приел, че всяка от страните има самостоятелен обект в сградата, в която се намира спорният обект, и тъй като жилището на ищците има достатъчно помощни помещения, дори процесната пристройка да не е самостоятелен обект, тя може да стане помощно помещение/я към самостоятелния обект на ответника на основание придобивна давност. Следвателно, определящ за изхода на спора не е въпросът дали спорните помещения имат характеристиката на жилище по смисъла на чл. 40, ал. 1 ЗУТ /първият поставен от касаторите въпрос/ и дали заснемането на даден имот в кадастралната карта е от определящо значение за вещноправния им статут /вторият поставен въпрос/, а дали в сградата, където са разположени жилищата на страните по делото, е налице етажна собственост и дали спорните помещения са задължително необходима, съобразно разпоредбата на чл. 37 ЗС, придадена част към жилището на ищците. Такъв въпрос, обаче, не е поставен, поради което и по поставените два въпроса, които не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, не може да бъде допуснато касационно обжалване. Това е пречка съдът да пристъпи и към изследване на поддържаното от касаторите противоречие с представената от тях съдебна практика.
Не се констатира противоречие между обжалваното въззивно решение и решение № 128/09.05.2011 г. по гр. д. № 538/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Съгласно ТР № 2/28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е налице, когато обжалваното въззивно решение противоречи на разрешението, дадено в решение по чл. 290 ГПК, на идентичен правен въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване. С посоченото решение касационното обжалване е допуснато по въпроса за „необходимите предпоставки за придобиване по давност на право на собственост върху недвижим имот и по-специално достатъчно ли е да се установи изтичане на установения в закона 10-годишен давностен срок и упражняване на фактическа власт върху имота при условията на чл. 68, ал. 1 ЗС, или е необходимо и позоваване на изтеклата в полза на владелеца придобивна давност, както и необходимо ли е наследодателят да се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност, ако по делото се твърди, че именно наследодателят е придобил собствеността посредством този придобивен способ”. Прието е, че за предвидената в чл. 79, ал. 1 ЗС придобивна давност е необходимо лицето да е упражнявало фактическата власт явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години с намерението да придобие собствеността и след изтичането на предвидения от закона срок да се е позовало на изтеклата в негова полза придобивна давност; ако фактическата власт е упражнявана от наследодателя, който приживе не се е позовал на този придобивен способ, необходимо е позоваване от неговите наследници, в който случай правото на собственост се придобива от момента на позоваването. В настоящия случай ответникът се е позовал на придобивната давност, снабдявайки се с констативния нотариален акт от 2009 г. и в това се изразява волята за придобиването на собствеността, която част от мотивите към решението по чл. 290 ГПК е цитирана от касаторите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В решението не е разискван въпросът дали владелецът е довел до предишните собственици намерението си за своене, който касаторите поставят като трети въпрос. Поради това и не се констатира поддържаното от тях противоречие като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
За да обосноват противоречие с ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, касаторите сочат тази част от мотивите по т. 3, според която „позоваването на придобивна давност има за последица придобиване на правото на собственост само при осъществен фактически състав по чл. 79 ЗС”. Твърдят, че в настоящия случай не е доказан нито 10-годишен срок на самостоятелна фактическа власт, осъществявана от ответника, нито че тази власт е непрекъсната – обратно, ищците са опровергали и двете законови изисквания, както и не е доказано ответникът да е довел до предишните собственици намерението си за своене. От изложеното става ясно, че не се касае до противоречие на въззивното решение с тълкувателния акт, а до несъгласие на касаторите с изводите на съда, че фактическият състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС е осъществен. Всъщност, това са доводи за необоснованост на решението, които са относими към основанията за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да се релевират в производството по допускане на касационното обжалване, което се развива при други предпоставки и условия. Ето защо не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по четвъртия въпрос.
За да поставят петия въпрос, касаторите сочат, че въззивният съд не се е произнесъл по твърденията им и по събраните доказателства, че дори да е упражнявана фактическа власт върху спорните помещения, тя е прекъсвана от действията на ищците и в подкрепа анализират част от гласните доказателства и от изложеното от ответника във въззивната жалба. Както се посочи по предходния въпрос, касае се за довод за неправилност поради допуснати съществени нарушения при обсъждането на доказателствата по делото, но правилността на решението не е предмет на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Ответникът е поискал присъждането на разноски, но искането не може да бъде уважено, тъй като не е представил доказателства да е сторил такива в производството пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 39 от 11.03.2016 г. по в. гр. д. № 533/2015 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: