О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 492
гр. София, 22.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3130/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 11325 от 18.04.2016г. на К. П. Р. от [населено място], както и по касационна жалба вх. № 11894 от 21.04.2016г. на Д. Т. Д. – Р. и Д. П. Р. от [населено място] срещу въззивно решение № 294 от 07.03.16г., постановено по в.гр.д.№ 2124/15г. на Варненския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил частично решение № 226 от 14.01.15г. по гр.д.№ 2290/13г. на Варненския районен съд и вместо него е намалил с 4881,02/86739,12 ид.части дарствено разпореждане, обективирано в нот.акт № 72/84г., извършено от П. С. Р., починал на 06.03.2010г., в полза на К. П. Р. и на Д. П. Р. на 2128/2576 ид.части от недвижим имот – вилно място /лозе/ с площ от 930 кв.м., находящо се в [населено място], местност „В.”, съставляващо УПИ VІ-1452, в кв.24 по плана на вилната зона на [населено място] и е възстановил запазената част на Д. Т. Д. – Р. от наследството на П. С. Р., накърняването на която е в размер на 4481,02 лв., на основание чл.30, ал.1 ЗН и е постановил делбата на поземлен имот с идентификатор 10135.2564.273, с адрес [населено място], ул.”11-та” № 18, с площ по скица от 944 кв.м., идентичен с имота, предмет на договора за дарение, между Д. Т. Д. – Р., Д. П. Р. и К. П. Р. да бъде извършена при квоти: 119,80/2576 ид.части за първия и по 1228,10/2576 ид.части за останалите двама съделители.
Със същото решение въззивният съд е потвърдил решение № 1102 от 05.03.15г. по гр.д.№ 2290/13г. на В., с което са оставени без уважение молби на Д. Р. и Д. Р. са поправка на очевидни фактически грешки и допълване на решение № 226 от 14.01.15г., както и молба на Д. Р. за връщане на внесен от нея депозит за първоначалната оценъчна експертиза в размер на 100 лв.
По делото е установено, че процесното вилно място е придобито с нот.акт № 30/79г. от общия наследодател на страните П. С. Р. по време на брака му с ищцата в първоинстанционното производство Д. Т. Д.-Р. в замяна срещу негов личен имот на стойност 1680 лв. и доплащане на сумата 896 лв. На 27.07.1984г. двамата са дарили имота на децата си К. Р. и Д. Р.. П. Р. е починал на 06.03.2010г. и е оставил за свои наследници по закон дъщеря си от предходен брак К. П. К., както и страните по настоящото дело /съпруга и деца/.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че 1680/2576 ид.части от имота са били лична собственост на наследодателя П. Р., а останалите 896/2576 ид.части са придобити в режим на съпружеска имуществена общност по смисъла на чл.13, ал.1 СК от 1968г./отм./, прекратена с неговата смърт, респ. че същият е дарил на двете си деца общо 2128/2576 ид.части от имота, а Д. Р. им е дарила 448/2576 ид.части.
Установено е също, че към момента на смъртта си наследодателят е притежавал 1/28 ид.част от нива с площ от 19.497 дка в землището на [населено място] на стойност 676 лв., както и ? ид. част от апартамент № 1, находящ се в [населено място], [улица], ет.1 /апартаментът е бил лична собственост на наследодателя и е предмет на алеаторен договор от 1993г., който е развален частично след неговата смърт с обратна сила/, преустроен през 1999г. по надлежния ред в офис, като стойността на тази част възлиза на 41500 лв. Прилежащото към апартамента избено помещение в сутеренния етаж на жилищната сграда също е преустроено в офис за адвокатка кантора, като ? от този имот се равнява на сумата 3625 лв., а дарените на П. Р. 2128/2576 ид.части от дворното място, в което тогава е била изградена в груб строеж сграда с площ около 60 кв.м., както и стопанска постройка са равни на 86739.12 лв. С оглед на това е прието, че масата по чл.31 ЗН е на обща стойност 132540.12 лв., както и че запазената част на ищцата е равна на 27612.52 лв. /по 5/24 за всеки от четиримата наследници/, респ. че тя е наследила от съпруга си имущество на стойност 22731.50 лв., т.е. че запазената й част е накърнена със сумата 4881.02 лв. Искането на ответника К. Р. по чл.36, ал.2 ЗН да задържи целия имот е прието за неоснователно по съображения, че той и сестра му Д. Р. притежават права върху имота на самостоятелно основание, т.е. по дарение от тяхната майка, а освен това след дарението във вилното място е бил изграден законно гараж и в тази хипотеза посочената разпоредба не намира приложение.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът К. Р. сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. В кои хипотези Семейният кодекс от 1968г. допуска част от придобитото имущество по време на брак да стане лична собственост на съпруга, който е вложил лично имущество в придобиването и 2. За предпоставките за прилагане на чл.36, ал.2 ЗН и по конкретно допустимо ли е приложението на тази разпоредба, когато наследникът , претендиращ възстановяване на запазена част от наследството не притежава на самостоятелно основание дял от имота, предмет на дарението, но имотът се притежава в съсобственост от две лица на основание договора за дарение, чието намаляване се претендира, т.е. приложението на чл.36, ал.2 ЗН не би създало съсобственост, а би запазило съществуващата. Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие с ППВС №5/72г., т.3, а вторият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите Д. Р. и Д. Р. са посочили, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК по въпросите: 1.За начина на възстановяване на запазена част, накърнена с дарение на идеална част от недвижим имот, когато тази част изчерпва наследството; образува ли се наследствена маса или възстановяването се извършва в дробна част, съответна на запазената част и длъжен ли е съдът да обсъди възраженията на страните и събраните доказателства за липса на наследствени имоти; 2.При разваляне на договор за издръжка и гледане след смъртта на прехвърлителя за част от прехвърления имот, съобразно размера на наследствените права, дали правата на ищците съставляват наследство; дали уголемяват разполагаемата и запазени части на наследниците и могат ли да се прихващат като завети и дарения; съдебното разваляне заличава ли извършена промяна в предназначението на този имот, когато административните актове са издадени след сключването на договора; 3.Материално законосъобразен ли е административен акт, с който без участие на ползвателите на имота е извършена промяна в предназначението на жилище за търговски нужди по смисъла на понятието „лична нужда“ на чл. 56, ал. 5 ЗТСУ /отм./, когато страната противопоставя учредено в нейна полза вещно право на ползване върху апартамент и ответникът извлича своето право на собственост от същия договор; 4.За правомощията на гражданския съд да обсъди доказателствата за наличие на отрицателни материални предпоставки, с които законът свързва възможността за реално възстановяване на собствеността на земеделските земи в нови реални граници, когато страните се защитават с възражение за нищожност и материална незаконосъобразност на актове на поземлена комисия; за доказателственото значение на копия от документи, когато не са представени оригинали по чл. 183 ГПК при поискване от насрещната страна и допустимо ли е заместването на оригиналите да стане със заверени от адвокат копия в нечетлив вид; редовно ли е искането на ответника за формиране на наследствена маса, когато не прилага доказателства за наследствени имоти по чл. 341, ал. 1, т. 2 ГПК и в кой момент следва да бъде индивидуализирана земеделска земя, възстановена в нови реални граници; 5.При допускане до делба на общо придобити сгради, построени в съсобствен терен, дали се постановяват отделни диспозитиви за всеки обект от този имот или един общ; при констатирани несъответствия в площта на жилищните етажи и обслужващите помещения, дали допуснатите до делба сгради се индивидуализират по одобрените инвестиционни проекти, разрешения за строеж и скици; при делба на сграда, дали се допуска и придобитото право на строеж, заедно с припадащите се общи части от земята и от общите части на сградата, когато един от съсобствениците притежава право на строеж, но не притежава земя; обвързан ли е съдът, че страните искат делба на общо придобити сгради, но не и на вилното място; обща част ли е УПИ, в който има изградени повече от една постройки, като обекти на основно застрояване, собствеността на които не принадлежи на всички собственици на парцела; преобразуват ли се прилежащите общи части от земята, респективно – дяловете в съсобствеността на вилното място, при намаляване на дарение, с което наследодателят се е разпоредил с притежавана от него част, а не с целия поземлен имот; 6. По време на подаряването в какво положение е УПИ, когато съпрузи даряват на малолетни деца вилно място, в което са построили стопанска постройка, като титуляр на позволителен билет е наследодателят и също в негова полза е издадено разрешение за строеж на вилна сграда и гараж, с предписание за запазване на временно съществуващата постройка до въвеждане в действие на новата сграда, предвид това, че впоследствие съпрузите изграждат само суперфициарната сграда, съответно правото на строеж на гараж се погасява и след това в имота, въз основа на новоиздадено разрешение за строеж, пристрояват гараж, функционално свързан с новата сграда и която вилна сграда, заедно със стопанската постройка, им продават; според това положение, при определяне стойността на дареното вилно място, следва ли да се разграничават „свободната дворна площ“ от „застроена площ“ по смисъла на т. 16 и т. 15 на параграф 5 от ПР на ЗУТ и дали експертизата по застрояване е от компетентността на специалист архитект; от кой момент е създадена фактическа възможност от собственика на терена да започне строителство на обекта, за който е издадено разрешение за строеж и допустимо ли е да се разкъсват правомощията на правото на строеж на построена суперфициарна сграда от издаденото разрешение за строеж, съответно до записването на новопостроената сграда; допустимо ли е установяване на различни материални права от установените в разрешение за строеж, одобрени инвестиционни проекти, удостоверения на общината за нанасяне на сграда в кадастралния план и записване на новопостроена сграда в данъчната и технически служби; нужно ли е откриване на производство по чл. 179, ал. 1 ГПК, когато се опровергава строителство по строителни книжа; допустимо ли е установяване на различни материални права от установената в нотариален акт суперфициарна собственост; нужно ли е откриване на производство по чл. 179, ал. 1 ГПК, когато се опровергава неприложен застроителен план по време на разпореждане със земята; пред въззивната инстанция допустими ли са нови твърдения за съществуващ незаконен строеж в поземлен имот отпреди датата на издадено разрешение за строеж; правен интерес на ответника и защита на подобрителя добросъвестен владелец на имота; за задължението на съда да обсъди в съвкупност събраните по делото доказателства по извършено застрояване; допустими ли са отклонения от императивните забрани на чл. 179, ал. 1, чл. 164, ал. 1, т.2 и т.3, ал. 2 и чл. 165, ал. 1 ГПК, допустими ли са свидетелски показания за установяване на договор за възложено строителство на стойност над 5000 лева (над 500 лв в редакцията на ГПК от 1983 г.); дали при издадено разрешение за нов /бъдещ/ строеж може да се установява съществуващ незаконен строеж; 7. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила по отношение на проведена процедура по отвод на съда – чл. 23 ГПК, във връзка с чл. 9 ЗСВ, и нарушено право на защита в хода по същество – чл. 56, ал. 3 ГПК, дали оплакванията следва да бъдат ценени като основания за въвеждане на възражение за придобивна давност и нови доказателства за пръв път пред въззивната инстанция; дали се ползват с доказателствена тежест експертизи, на които е основано решението, когато са събрани по делото отпреди отвода на отстранения съдия и 8. Коя страна в процеса следва да установи размера и стойността на наследствената маса на наследодателя при предявен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН и според доказателствената тежест, на коя страна се възлагат разноските за експертизи.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
По въпросите, поставени в изложението към първата жалба.
Във връзка с първия поставен въпрос касаторът К. Р. се позовава на противоречие с ППВС № 5/72г., т.3, в което според касатора са посочени изчерпателно две хипотези на частична трансформация на лично имущество при придобиване на имот от съпрузи при действието на СК от 1968г., а именно чрез възлагане по чл.288, ал.2 ГПК /отм./ с доплащане на парично уравнение по време на брака и придобиване на жилище като обезщетение срещу отчужден имот, собственост на единия от съпрузите. Такова противоречие обаче не е налице, тъй като в това постановление не е прието, че освен в тези две хипотези не може да се претендира частично преобразуване на лично имущество, а и практиката на ВС и ВКС по този въпрос е в обратния смисъл. Настоящият случай, при който процесният имот е придобит по време на брака имот в замяна на личен имот на наследодателя на страните на по-ниска стойност е аналогичен на разгледаните в посочената от касатора задължителна практика на ВС и няма никакво основание при него да не бъде призната трансформация на лично имущество.
По отношение на втория поставен въпрос също не са налице посочените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС предпоставки за допускане на касационно обжалване. Според практиката на ВКС по приложението на чл.36, ал.2 ЗН, която се споделя от настоящия състав, целта на тази разпоредба е при наличието на посочените в нея предпоставки заветникът или надареният да задържи в патримониума си целия имот, предмет на разпореждането и делба на същия да не се извършва, а в настоящия случай тази цел не може да бъда постигната, тъй като предмет на дарението от наследодателя е идеална част от имота и права върху него касаторът и неговата сестра притежават и по дарение от своята майка, т.е. така или иначе съществува съсобственост, подлежаща на прекратяване чрез делба. Освен това за да отхвърли това искане въззивният съд е изложил и допълнителни съображения, по отношение на които не е формулиран правен въпрос.
Такъв въпрос не е формулиран и във връзка с направените в т. І.1 на изложението касационни оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане доводите на страните и преценката на доказателствата, по които ВКС не би могъл да се произнесе в настоящото производство по селектиране на касационната жалба, още повече, че и самият касатор не сочи кои доказателства не са обсъдени от съда във връзка с твърдението му, че притежаваният от наследодателя преди замяната имот не е бил негова индивидуална собственост, нито в касационната жалба са направени такива оплаквания.
По въпросите, поставени в изложението към втората жалба.
По поставените в т.1 първи два въпроса във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като съдът не е приел, че наследодателят на страните не е притежавал друго имущество, освен дарената идеална част от дворното място, а е прието, че същият е оставил в наследство и идеални части от други имоти, поради което тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Свързаният с тези въпроси следващ въпрос не е решен в противоречие с представената във връзка с него задължителна практика на ВКС, тъй като в случая въззивният съд е обсъдил възраженията на страните и събраните доказателства за липса на наследствени имоти, но е приел тези възражения за неоснователни.
Поставените в т.2 въпроси във връзка с разваления алеаторен договор не са решени в противоречие с представената задължителна и незадължителна практика на ВКС, ВС и СГС, тъй като тази практика не се отнася да тях /тази практика има отношение към въпроса дали развалянето на такъв договор ползва всички наследници или само тези, чиято претенция е уважена/, още повече, че и самите касатори не сочат в какво се изразява противоречието. Освен това по последния въпрос във въззивното решение липсва и произнасяне.
Следващият въпрос /т.3/ не обуславя изхода на спора и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като във връзка с това възражение на ищцата Д. Р. въззивният съд е приел на първо място за недопустимо в това производство инцидентно да се осъществява контрол върху издадените административни актове /акт за узаконяване и разрешение за ползване/, тъй като същата като носител на вещното право на ползване върху апартамента има качеството на участник в административната процедура по издаването и обжалването на административните актове и само като допълнително съображение е посочено, че преустройството е било допустимо според действалите тогава разпоредби, тъй като апартаментът се намира на първия етаж.
Същото се отнася и за поставения в т.4 първи въпрос, по отношение на които въззивният съд е приел, че Д. Р. като наследник на П. Р. е участник в административното производство по възстановяване правото на собственост върху земеделски земи, поради косвен съдебен контрол върху позитивното решение на поземлената комисия, от което същата черпи права, е недопустим, като в допълнение е посочено, че административната процедура е приключила. Останалите два въпроса също не обуславят изхода на спора, тъй като оригиналите на документите във връзка с реституцията на земеделската земя са били представени пред първата инстанция и след извършена констатация от съда за тяхната идентичност с представените по делото преписи от същите документи са върнати на страната, а искането за формиране на наследствена маса по чл.31 ЗН в случая е било подкрепено с доказателства за наличие на наследствени имоти, т.е. третият подвъпрос представлява твърдение на касаторите, неподкрепено от данните по делото и приетото от съда. С оглед на казаното липсва и противоречие по тези две групи въпроси с посочената във връзка с тях задължителна практика на ВКС, отнасяща се до други хипотези.
Част от поставените в т.5 въпроси се отнасят до допуснатите до делба с първоинстанционното решение двуетажна еднофамилна жилищна сграда, функционално свързан с нея гараж и стопанска постройка, по отношение на които същото не е било предмет на въззивно обжалване. Освен това тези въпроси принципно нямат отношение към валидността, допустимостта и правилността на решението, нито имат отношение към въпроса налице ли е допусната от първоинстанционния съд очевидна фактическа грешка при индивидуализацията на жилищната сграда, каквато въззивният съд е приел, че не са налице. По отношение на направеното пред въззивния съд искане дворното място да не бъде допуснато до делба отделно, а като обща част към построените сгради е прието, че в случая не е налице хипотезата на т.нар.”хоризонтална етажна собственост”, тъй като не всеки собственик на земята притежава индивидуална сграда. Изложени са и съображения, че при действието на ЗУТ е отпаднало даденото в ППВС № 2/82г. тълкуване, основано на разпоредбите на чл.58, ал.1 и чл.61, ал.4 ЗТСУ /отм./ и делбата на съсобствен УПИ е недопустима, само ако имотът е застроен с обекти индивидуална собственост на собствениците на терена или в случаите, когато намира приложение нормата на чл.183, ал.4 ЗУТ, като съдът се е позовал на задължителна практика на ВКС / Р № 476 по гр.д.№ 56/12 г., І г.о. и Р № 87 по гр.д.№ 825/10г., ІІ г.о./, които хипотези в случая не са налице. Във връзка с тези мотиви не са формулирани конкретни правни въпроси, а представената съдебна практика се отнася до различни от настоящата хипотези, поради което противоречие с нея не е налице.
Част следващата група въпроси /т.6/ са формулирани по начин, който ги свързва с конкретната фактическа обстановка по спора, поради което същите не предполагат даване на принципни отговори относно тълкуването и приложението на приложими по делото правни норми, а са свързани с преценката на доказателствата по делото и възприемане на различна от възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, която няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК, а към проверката на правилността на решението в случай на допускане на касацията. По всички поставени в т.6 въпроси във въззивното решение липсва произнасяне и същите не могат до обусловят допустимостта на касационното обжалване. Освен това посочената във връзка с тези въпроси съдебна практика / ТР №1/11г. на ОСГК на ВКС, ТР № 31/84г. и ТР № 33/71г. на ОСГК на ВС и др./ се отнася до различни от настоящата хипотези и противоречие с нея също липсва, нито касаторите сочат в какво конкретно се изразява то. По отношение на последния въпрос не са изложени релевантни доводи относно посочените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС предпоставки във връзка с релевираното основание за допускане на касацията по чл.280, ал.1 , т.3 ГПК, които в случая не съществуват, а освен това същият няма отношение към предмета на спора.
По отношение на поставените в т.7 въпроси въззивният съд е приел, че извършените от отвелия се от разглеждане на делото районен съдия процесуални действия, вкл. допуснатите съдебно оценителни експертизи, са валидни и не е било необходимо да бъдат извършвани отново, както и че направеното от Д. Р. с молба от 08.02.16г. възражение за придобиване по давност на допуснатите до делба две сгради е неотносимо към предмета на въззивното производство, още повече, че такова възражение, въведено едва пред въззивната инстанция, е преклудирано. В посочената от касаторите практика на ВКС и ВС не е взето друго становище по тези въпроси, поради което и противоречие с нея не съществува. В допълнение следва да се отбележи, че посочените в ТР № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС хипотези за правомощията на въззивната инстанция за събиране на доказателства при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд в случая не са налице.
Последните два въпроса също не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като първият от тях е решен в съответствие с представеното във връзка с него Р № 261 по гр.д.№ 46/12г. на ВКС, І г.о. По втория въпрос в случая липсва произнасяне, тъй като решение 1102 от 05.03.15г. по гр.д.2290/13г. на В., с което е оставена без уважение молбата на Д. Р. за връщане на внесения от нея депозит за вещо лице в размер на 100 лв., имащо характер на определение, е потвърдено по съображения, че внесеният от двете страни депозит за изготвяне на експертизата общо в размер на 200 лв. вече е изплатен на вещото лице за изпълнената от него задача и няма основание за връщане на сумата. Ето защо посоченото решение няма отношение към предмета на настоящия спор, още повече, че въззивното решение в тази му част, също имащо характер на определение не подлежи на обжалване пред ВКС съгласно чл.274, ал.3 ГПК, тъй като не попада в никоя от посочените в тази разпоредба хипотези.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход и на основание чл.78, ал.3 ГПК на спора касаторите Д. Т. Д. – Р. и Д. П. Р. следва да заплатят на К. П. Р. сумата 800 лв. – платено от него адвокатско възнаграждение за изготвяне отговор на касационната им жалба. Тъй като по делото липсват данни същите да са направили разноски за изготвения от тях отговор на касационнната жалба на К. Р., разноски в тяхна полза не следва да се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 294 от 07.03.16г., постановено по в.гр.д.№ 2124/15г. на Варненския окръжен съд.
О с ъ ж д а Д. Т. Д. – Р. и Д. П. Р. от [населено място] да заплатят на К. П. Р. от същия град сумата 800 лв./осемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: