О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 492
гр. София, 26.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 1927/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Х. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 11 от 10.01.2019г., постановено по в.гр.д.№ 753/2018г. на Хасковския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 289 от 14.08.2018г. по гр.д. № 1367/2017г. на Димитровградския районен съд, с което е уважен предявеният от С. М. М. против касатора иск с правна квалификация чл.108 ЗС за ревандикация на недвижим имот – поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 459 кв.м., ведно с построената в него жилищна сграда с идентификатор ****.
По делото е установено, че със саморъчно завещание от 30.08.2007г. Е. Х. А., починал на 21.12.2016г., е завещал цялото си имущество на ищеца в първоинстанционното производство С. М. М.. На 09.02.2017г. саморъчното завещание е обявено от нотариус. Завещателят е придобил правото на собственост на процесния имот по силата на два договора за покупко-продажба, сключени с нот. акт № 150/2004г. и № 187/2015г. С нот.акт № 113/21.03.2017г. неговата майка и единствен наследник по закон С. А. А. е продала имота на ответника Е. Х. А., който от тогава го владее. Във връзка с направеното от него оспорване авторството на завещанието, от заключенията на назначените от първоинстанционния съд графологични експертизи, изготвени след изследване на оригинала на завещанието и сравнителен материал, е установено, че завещанието е написано изцяло и подписано от завещателя.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че саморъчното завещание е породило правно действие и че по силата на същото ищецът е придобил качеството на универсален правоприемник на завещателя, тъй като наследяването по завещание е с приоритет пред наследяването по закон. С оглед на това е прието, че понастоящем ищецът се легитимира като единствен собственик на имота, а ответникът не е придобил права върху него, тъй като и продавачът по сделката не притежавал такива. Изложени са и съображения, че с оглед универсалния характер на завещанието е без правно значение кога и по какъв начин завещателят е придобил правото на собственост върху процесния имот, след като го е притежавал към момента на смъртта си. За неоснователни са приети и възраженията на ответника за недопустимост на иска; за неучастие в процеса на задължителен необходим другар – праводателката на ответника, както и за нищожност на завещанието поради наличие на възнаградителен характер.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Може ли саморъчно завещание до вписването му да се противопостави на трети лица, които по-рано са придобили и вписали права върху имота при положение, че същите не са знаели, респ.уведомени за наличието на завещание и важи ли в случая презумпцията на чл.70 ЗС за добросъвестното лице купувач и неговия праводател-продавач и наследник по закон на завещателя; 2. Поражда ли завещанието собственически права за ищеца, в чиято полза е съставено, при положение, че то страда от пороци в съдържанието си; 3. Необходимо условие за валидност ли е към датата на съставяне на завещанието заветникът да е собственик на имота, който завещава и липсата на това условие води ли до транслативен ефект на завещанието по отношение на имота, който към датата на съставянето не е бил собственост на завещателя; 4. Може ли този, който се позовава на възмездно завещание да придобие право на собственост; основателен ли е в тази хипотеза предявеният иск и нищожно ли е завещанието, въз основа на което се претендират права; води ли до нищожност възнаградителния характер на завещанието и следва ли това обстоятелство да бъде изследвано във всеки конкретен случай; 5. Длъжен ли е въззивният съд да допусне експертиза и други доказателства, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна и за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанцинното решение; 6. Длъжен ли е съдът при откриване на производство по чл.193 ГПК по оспорване на истинността на документ да задължи ищеца или лицето, в което се намира, да го представи в оригинал, както и да се произнесе с нарочен диспозитив, с който да признае документа за неистински или да отхвърли оспорването и 7. Ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие в производството е задължително, следва ли въззивният съд да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане с участието на необходимия другар. Поддържа се, че поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. В случая тези предпоставки не са налице.
Първият поставен въпрос – може ли саморъчно завещание до вписването му да се противопостави на трети лица, които по-рано са придобили и вписали права върху имота при положение, че същите не са знаели, респ.уведомени за наличието на завещание е решен в съответствие с практиката на ВКС, според която завещанието поражда своето правно действие от момента на смъртта на завещателя, а не от вписването му, което има само оповестително действие, а въпросът дали закупилият даден имот от несобственик е добросъвестен владелец по смисъла на чл.70 ЗС няма обуславящо изхода на спора значение.
По втория въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като по делото не е установено саморъчното завещание да страда от пороци в неговото съдържание и по-конкретно в съдържанието да липсва предмет, каквото е твърдението на касатора.
Третият въпрос – необходимо условие за валидност ли е към датата на съставяне на завещанието заветникът да е собственик на имота, който завещава и липсата на това условие води ли до транслативен ефект на завещанието по отношение на имота, който към датата на съставянето не е бил собственост на завещателя също е решен в съответствие с практиката на ВКС, според която универсалното завещание поражда действие по отношение на имуществото, което е принадлежало на завещателя към момента на неговата смърт, независимо дали е придобито преди или след съставянето на завещанието. Във връзка с тези въпроси не са обосновани и сочените допълнителни предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Четвъртият въпрос е формулиран според твърденията на касатора и не кореспондира на данните по делото, респ. по него също липсва произнасяне, поради което и този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Освен това в посочената от касатора практика на ВКС не е взето становище, че завещание, което има възнаградителен характер е нищожно, а е прието, че то е недействително, когато с него се вменяват задължения на бенефициера, тъй като това противоречи на неговия безвъзмезден характер. В случая в саморъчното завещание не е посочен мотив за неговото съставяне, нито с него са вменени някакви задължения за някого.
Липсва противоречие с т.3 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и по отношение на петия поставен въпрос, тъй като в случая пред първоинстанционния съд са изслушани две графологични експертизи, които са дали еднакви заключения и не са оспорени от страните, поради което визираните в посоченото тълкувателно решение предпоставки, при които въззивният съд е длъжен да събере доказателства, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/ не са били налице.
Във връзка със следващия въпрос въззивният съд е приел, че представянето на официално заверен препис от документ е приравнено на представянето на оригинала на документа /който в случая е съхраняван от нотариус/, което становище е в съответствие с практиката на ВКС. Според тази практика оспорването на авторството на един документ не води автоматично до задължение на съда да задължи страната, която се ползва от него, да го представи в оригинал, а още по- малко такова задължение за страната може да възникне ако документът не се намира у нея. Във връзка с този въпрос следва да се отбележи, че вещите лица са дали своите заключения въз основа на изследване на оригинала на завещанието, а не на фотокопия, както се поддържа от касатора. Неотносимо за допустимостта на касационното обжалване е и обстоятелството, че първоинстанцинният съд не се е произнесъл с нарочен диспозитив във връзка с откритото производство по чл.193 ГПК, тъй като за отстраняването на такъв порок на съдебното решение, ако е налице, съществува друг ред на защита, а не по пътя на обжалването.
По отношение на последния въпрос следва да се отбележи, че дадените в т.6 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС разяснения нямат отношение към настоящия случай, тъй като според установената практика прехвърлителят и приобретателят по една сделка нямат качеството на задължителни необходими другари по иск с правна квалификация чл.108 ЗС /в този смисъл са и дадените в т.3б на ТР № 4/2014г. на ОСГК на ВКС разяснения/.
Решаването на обуславящ изхода на спора правен въпрос в съответствие с практиката на ВКС изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, във връзка с което никакви доводи не са изложени, а с изменението на чл.280, ал.1, т.2 ГПК /ДВ, бр.86 от 2017г./ противоречивото решаване на такъв въпрос от съдилищата не е такова основание, а и самият касатор не сочи такава практика. Липсват и основанията по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях.
С оглед изложеното обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 11 от 10.01.2019г., постановено по в.гр.д.№ 753/2018г. на Хасковския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: