О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 492.
София, . 27.08. 2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 03.07.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 383 /2009 година
Производството е по чл.274, ал.3,т.2 ГПК.
Образувано е по частната жалба на ТД ”Т” АД, гр. Р. против въззивно определение № 98 от 11.03.2009 год., по в. ч. гр. д. № 134/2009 год., с което е потвърдено определението на Русенския районен съд от 09.01.2009 год. по гр.д. № 4880/2008 год. за прекратяване на производството по делото, поради отсъствие на правен интерес за ищеца от предявяване на осъдителен иск срещу ТД ”Б” ЕООД, , със седалище гр. Р., при наличие на издадена в негова полза заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против същия длъжник.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение по съображения за допуснато нарушение на процесуалния закон, поради което се иска отмяната му и разглеждане по същество на възникналия правен спор. Поддържа се, че доколкото при евентуално успешно провеждане на установителен иск от длъжника ще възпрепятства влизане в сила на заповедта за изпълнение, издадена в изпълнителното производство по арг. от чл.416 ГПК, то за ТД – кредитор е налице правен интерес от предявяване на осъдителен иск за процесното вземане.
Допустимостта на касационната обжалване частният жалбоподател обосновава с твърдението, че обжалваното определение съдържа произнасяне по значим за изхода от конкретното дело въпрос на процесуалното право – този за приложението на чл.415 ГПК във вр. с чл.422 ГПК и чл.416 ГПК, по който липсата на утвърдена съдебна практика затруднява съществено съдилищата- чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Ответникът по частната жалба ”Б” ЕООД не е взел становище по основателността и.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид изложените от частния жалбоподател доводи и прецени данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. ГПК , намира:
Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, приложима с оглед препращането разпоредено от чл.274, ал.3 ГПК, по отношение на частните жалби срещу определения на въззивните съдилища, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие / какъвто характер има и настоящето/, касационното обжалване е допустимо само при наличие на изрично предвидените от закона комулативни условия – абсолютни предпоставки за допустимост на касационното обжалване.
Водеща е задължителната предпоставка – разрешен с обжалваното определение материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, обусловил крайният правен резултат по делото, а допълнителна –наличието на един от критериите за селекция, установени с чл.280 ал.1,т.1-3 ГПК.
В случая изискуемите се от процесуалния закон предпоставки не са налице.
Касаторът не само не е формулирал изрично конкретния разрешен от въззивния съд въпрос на процесуалното право, специфичен за делото, който да е обусловил неговия краен изход, защото въпросът за приложението на чл. 415 ГПК, във вр. с чл.422 ГПК и чл.416 ГПК т.е. за правните последици на подадено в срок възражение от длъжника е общ за цялото заповедно производство, в което вземането на кредитора, предмет на издадената заповед за изпълнение е било оспорено по реда на чл.414 и сл. ГПК и той е разрешен от закона с ясна и лишена от необходимост да бъде подложена на корективно тълкуване правна норма, но и не е аргументирал становището си защо счита, че поставеният от него процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, като не поддържа и становище, че същият се явява от значение и за развитие на правото, каквото комулативно изискване единствено удовлетворява селективния критерий по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
В тази вр. твърдяното в изложението по чл.284, ал.1,т.3 ГПК, че „институтът на заповедното изпълнение на парично задължение е съвършено нов в националното ни право липсата на утвърдена съдебна практика, която да ръководи местните съдилища по прилагането на тези разпоредби” само по себе си не представлява изложение на соченото основанието по смисъла на императива на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК, нито пък би могло да създаде задължение за касационната инстанция да прецени дали посоченото основание действително е налице.
Видно от съобразителната част на обжалвания съдебен акт, за да потвърди първоинстанционното определение на РРС, Русенският окръжен съд е приел, че ищецът, настоящ частен жалбоподател по силата на чл.422 ГПК, след направено от длъжника възражение по чл.414 ГПК, има правен интерес да предяви единствено установителен иск по чл.415 ГПК, с който да установи съществуване на вземането, предмет на издадената по реда на чл.410 и сл. ГПК заповед за изпълнение.
Изложени са съображения, че от императивния характер на нормата на чл.422 ГПК, следва разбирането, че в хипотезата на чл.415 ГПК законодателят не е предоставил правна възможност на кредитора- заявител в заповедното производство да избере процесуалните средства, чрез които да защити засегнатите от възражението на длъжника свои права, поради което предявеният осъдителен иск се явява недопустим.
Следователно дори и да се приеме, че поставеният от частния жалбоподател правен въпрос е в достатъчна степен конкретизиран, с оглед изложеното в обстоятелствената част на частната жалба и се свежда до характера на иска предоставен на кредитора за защита, при направено от длъжника възражение в производството по издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 и сл. ГПК е съществен процесуалноправен по вложения от законодателя в чл.280, ал.1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК смисъл, то отсъства визираният критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, което изключва допускане на касационното обжалване по приложно поле.
По така поставения въпрос е налице произнасяне от отделни състави на ВКС материализирано в определение № 271 от 07.05.2009 год. по ч.т.д. № 308/2009 год.; определение № 377 от 15.06.2009 год. по ч.т.д. № 191/2009 год. ; определение № 325 от 08.06.2009 год. по ч.т.д. № 160/2009 год. и др., Сочените съдебни актове са постановени по реда на чл.274, л.3 ГПК, поради което се включват в практиката на ВКС по см. на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, задължителна за съдилищата.
Следователно обстоятелството, че разглеждайки частните жалба на ТД ”Т” АД, гр. Р. по горепосочените ч.т.д. касационната инстанция е приела, че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на осъдителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, поради което предоставен на заявителя в заповедното производство по чл.410 и сл. ГПК иск за защита на интересите му при направено от длъжника възражение по чл.414 ГПК е единствено установителният иск по чл.422 ГПК, по арг. от чл.415, ал.1 ГПК, след изменението на нормата със ЗИДГПК/ ДВ бр.42/ 2009 год./, изключва възприемане на разгледания от въззивния съд въпрос на процесуалното право, като значим за точното прилагане на закона и за развитие на правото, основание – обосновано от частния жалбоподател с липса на съдебна практика.
Водим от горното и на осн. чл.274, ал.3,т.1 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Русенския окръжен съд № 98 от 11.03.2009 год., по в.ч.гр.д. № 134/2009 год. по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: