О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№492
София, 30.11.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2192 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. света обител, приподписана от адвокат Р. М. против решение № 314 от 16.12.2016 г., постановено по гр.д. № 241 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Кюстендил, с което е оставено в сила решение № 692 от 10.12.2014 г. по гр.д. № 1378/2014 г. на Районен съд-Дупница за отхвърляне на предявения от Рилска света обител-Р. манастир против Н. Д. Д., действащ като [фирма], [населено място] ревандикационен иск по отношение на УПИ III от кв. II по парцеларния план на ГС „Р. манастир“ в землището на Р. манастир, [община], целият с площ от 1337 кв.м., ведно с паянтова конструкция, застроена върху 250 кв.м., представляваща ресторант „Горски кът“ на един етаж, който имот е идентичен с имот № 055009 по картата на възстановената собственост на м.“Р. манастир“, образуван чрез обединяване на имот № 055003 с площ 912 кв.м. и имот № 055008 с площ от 425 кв.м. /последния образуван чрез обединяване на имот № 055005 с площ от 82 кв.м. и имот № 05007 с площ от 343 кв.м./.
Н. Д. Д., действащ като [фирма], [населено място] е подал чрез пълномощника си адвокат М. Ш. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
[фирма], [населено място], трето лице-помагач на страната на ответника, не изразява становище в настоящото производство.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Ищецът Р. света обител-Р. манастир е основал ревандикационния иск на твърденията, че правото на собственост върху имота му е възстановено със Закона за отмяна на Указ № 403/11.10.1961 г. за обявяване на Р. манастир за общонародна собственост и превръщането му в Национален музей /ДВ бр.39/17.05.1991 г./, като впоследствие възстановяването на собствеността е потвърдено и с решение № Р-1 от 17.06.2003 г. на ОСЗГ-гр.К..
За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че имотът е бил включен в капитала на [фирма] със заповеди от 1999 г. и от 2000 г., като е актуван като държавна собственост през 2000 г. и е закупен от ответника с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 113, том I, рег. № 2044, дело № 112 от 30.04.2002 г. и нотариален акт за продажба на недвижим имот № 23, том, I рег. № 527, дело № 17 от 12.02.2003г., двата на нотариус Е. К.. Правото на собственост е възстановено на Рилска света обител-Р. манастир с Решение № Р-1/17.06.2003 г., постановено от Общинска служба „Земеделие и гори” [населено място], на основание чл.13, ал.5 от ЗВСГЗГФ, т.33. Имотът, възстановен на ищеца и имотът, закупен от ответника, са идентични, видно от експертно заключение.
Изложил е съображения, че решението не може да се основава на факти, доказателства и правни доводи, сторени от някоя от страните след прилючване на устните състезания, поради което не е необходимо отделно изложение по доводите и исканията на въззивника, заявени пред съда едва след този момент, в т.ч. след срока за представяне на писмени защити, обективирани в молба с вх. № 8547/15.11.2016 г.
Приел е, че искът е неоснователен, тъй като ищецът не е установил, да е придобил собствеността върху имота.
Във връзка с основанието реституция с влизането в сила на специалния Закон на В. за отмяна на Указ № 403/1961г. на Президиума на Народното събрание за обявяване на цялото имущество на Р. манастир за общонародна собственост е счетено, че следва да се проследи статутът и правното положение на Р. манастир и неговото имущество преди постановяване Указ № 403/1961 г. до приемане на закона на В. през 1991 г.
С Постановление № 109 от 06.06.1961 г. на Министерския съвет, Р. манастир е обявен за национален музей „Р. манастир” под ръководството на Министерството на просветата и културата и обхващащ всички движими и недвижими исторически, архитектурни и художествени паметници на културата в комплекса на Р. манастир.
С Постановление № 185 от 05.10.1961 г. е утвърден проектоуказ за обявяване на Р. манастир за общонародна собственост и е предложено на Народното събрание да издаде указ, съобразно утвърдения проект.
В продължение на осъществяваните през 1961 г. реорганизации в статута и имуществата на манастира е приет и въпросният Указ № 403/11.10.1961 г., с който Р. манастир и цялото му имущество са обявени за общонародна собственост.
В изпълнение на посочените актове, в деня на издаване на указа е издадена и Заповед № 5012/11.10.1961 г. на Министъра на просветата и културата, с която са били назначени комисии, които да опишат имотите на манастира.
Впоследствие обаче законодателят възприема различна концепция за правното положение и имуществото на Р. света обител, в резултат на което е прието Постановление на Министерски съвет № 75 от 29.04.1991 г., по силата на което е отменено Постановление № 109 от 06.06.1961 г. на Министерския съвет, с което Р. манастир е обявен за национален музей „Р. манастир”, възстановен е монашеският статут на Р. манастир и е постановено връщане от Министерство на културата на Българската православна църква на ползването върху недвижимите имоти в комплекса на манастира до възстановяване на собствеността върху тях, вкл. метоха „О.”, метоха „П.”, костницата край манастира, постницата „С. Л.” с килийното училище на Н. Р. и църквите, постницата при гроба на И. Р., жилищните помещения за външни посетители и движимото имущество като се съхрани музейната експозиция.
В продължение на тези виждания е приет и Закона на В. за отмяна на Указ № 403/1961 г. на Президиума на Народното събрание за обявяване на цялото имущество на Р. манастир за общонародна собственост, въз основа на който ищецът поддържа да е придобил процесния имот по силата на настъпила в негова полза реституция по право.
Съгласно параграф единствен от посочения нормативен акт, приет от Великото народно събрание, е отменен Указ № 403 на Президиума на Народното събрание от 1961 г. за обявяване на Р. манастир за общонародна собственост и превръщането му в Национален музей.
След проследяване на посочената уредба, съдът е приел по аргумент от § 5, ал.2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията, че в случая приложение следва да намерят разпоредбите на Закона за възстановяване собствеността върху одържавените недвижими имоти /ЗВСОНИ/ относно реда за възстановяването на правото на собственост, включително и предпоставката имотът да съществува реално до размерите, в които е отчужден. При това положение, за да се приеме, че се е осъществило реституционното основание, на което се позовава ищецът, преди всичко следва да се установи, че процесният имот действително попада сред имуществото на манастира, което е обявено за общонародна собственост, респективно, че при влизане в сила на реституционния закон през 1991 г. имотът е съществувал реално до размерите, в които е отчужден, като в този случай приложение намират разясненията, дадени с т. А.1 от ТР № 1/1995г. на ВС, както и т. 1 ТР № 6/2005г. на ОСГК на ВКС. При отсъствие на проведено доказване за наличието на тези предпоставки позоваването на възникнала в полза на ищеца реституция по право се явява неоснователно.
Съдът е отбелязал, че въпросът дали процесният имот попада сред отнетите от манастира имоти е бил обект на изследване от страна на вещите лица по назначената от райнния съд тройна съдебно-техническа експертиза, по която не е даден отговор с оглед невъзможността на вещите лица да се запознаят със съдържанието на описите. При последващото попълване на доказателствата по делото с въпросните описи въззивната инстанция е допуснала и допълнителна съдебно-техническа експертиза, по която да се извърши анализ на имотите, обявени за общонародна собственост въз основа Указ № 403/11.10.1961 г. От последната експертиза е видно, че релевантни за настоящия казус са единствено протокол № 8 и протокол № 9. Констатирано е, че протокол № 8 се отнася единствено до сградния фонд на манастира – църкви и черкви извън манастирския комплекс, обслужващи постройки, складове, работилници и други сгради в метох „П.” и метох „Орлица”, като същият не съдържа описание на имот, находящ се между пътя за Р. манастир и р. „Р.” (където попада процесният имот). Досежно протокол № 9 е възприето, че същият съдържа описание на притежаваните от Централно земеделско стопанство (Ц.) „Св. И. Р. – Р. манастир” земи, представляващи дворни места, градини, ниви, лозе, ливади, акациева гора, овощни градини, но не и манастирски гори. В местността „Я.” няма записани имоти, собственост на манастира. От изложеното е направен извод, че не е възможно да се даде отговор на въпроса дали процесният имот е идентичен с имотите, одържавени с Указ № 403/11.10.1961г.
За неоснователно е прието становището на ищеца, че собствеността върху процесния имот била призната на манастира и с Постановление № 18349 от 24.08.1937 г. (обн. в ДВ бр. 214/37г.), тъй като вещите лица дават заключение, че не може да се приеме, че процесният имот е идентичен с имотите, описани в цитираното постановление, тъй като в т. II от същото са описани земи, попадащи в местността „Я.”, които представляват нива, 2,00 дек.; нива 13,50 дек; нива 13,00 дек; ливада 69,00 дек. и с оглед начина на изписване на имотите в постановлението, същите не се намират компактно на едно място, а представляват разделени ситуационни обекти.
От извършения от вещите лица анализ на приложените към делото карти е видно, че не може категорично да се определят границите на местността „Я.”, като причината е обстоятелството, че характерно за местностите е, че нямат ясно изразени граници и се нанасят върху топографската карта чрез тяхното наименование по данни на местните хора при дешифрирането и заснемането на териториите. Следователно е невъзможно да се заключи категорично дали процесният имот попада или не в местността „Я.” – според вещото лице в картата от 1939 г. местността „Я.” е изписана, като започва от образувания от реката остров с наклон на надписа на югозапад и тангиращ под линията на електропровод за метох „П.” и първите три букви (Я.) са южно от пътя за Р. манастир, а останалите от другата страна на пътя, а надписът отстои на около 250 м от описаното местоположение на процесния имот. Разглеждайки обаче ЕТК от 1975 г. се установява, че наименованието на местността „Я.” отстои на около 1 км от местоположението на процесния имот.
Съдът е приел, че констатираната от вещото лице невъзможност да се определят точните граници на местността „Я.” (респ. дали процесният имот попада в нея) се потвърждава и от показанията на разпитаните по делото свидетели – според свид. К. „имотът влиза в „Я.”, като пътят разделя „Я.” на две, а свид. Д. категорично заявява, че „Я.” е разположено над пътя, а „мястото където се намира сега имота няма никаква връзка с „Я.”, а свид. Т. поддържа, че местността се намира на около 300-400 м от процесния имот.
Допълнително са изложени съображения, че за да се възприеме, че процесните имоти са идентични с имотите, описани в Постановление № 18349 от 24.08.1937 г. следва да се установи, още че същите представляват културни земи от описания тип, което обстоятелство се опровергава от приетите по делото доказателства – експертно заключение и показанията на свид. Д., според която там, където понастоящем се намира имота „нямаше нищо там. Беше празно място”, както и тези на свид. Г., според който „мястото не беше нито гора, нито ливада. Понякога имаше стоварени трупи … но не е ливада и не се коси”. От своя страна свид. Ж.. заявява, че „бъз, камъни имаше на мястото в миналото … Това състояние – празно, пусто, беше преди 9-ти септември”.
Съдът е приел, че възприетото разбиране за липсата на идентичност между процесния имот и отчуждените от манастира имоти не се опровергава и от анализа на Дефинитивния стопански план от 1937 г., тъй като от съдържанието му е видно, че описаните в него имоти се предоставят за ползване (каквото е и пояснението на вещото лице Л. В.).
От друга страна от приетите по делото тройна съдебно-техническа и допълнителна експертиза се установява, че макар процесният имот да попада в границите на плана, то не може да се направи извод, че същият е съществувал във вид, площ и граници при утвърждаването на плана през 1937 г. Не може категорично да се определи и неговото местоположение, доколкото липсват топографски елементи за неговата индивидуализация. В изложената посока са и разясненията на вещото лице по първата експертиза, приета от районния съд, според който имотът попада в границите на плана, но с оглед размерите му не може да се определи неговото местоположение по въпросния план.
Същевременно съдът е приел и че при влизане в сила на реституционното основание през 1991 г. не е установено имотът да е съществувал реално до размерите, в които е отчужден – от приетата от първоинстанционния съд експертиза е видно, че не може да се направи извод, че процесните имоти са съществували във вид, площ и граници при приемането на реституционния закон през 1991 г., който извод напълно се споделя и от вещото лице, изготвило съдебно-техническа експертиза пред въззивната инстанция. Нещо повече – приетата тройна експертиза възприема, че имотите не са същестували във вид, площ и граници и при приемането на ЗВСГЗГФ през 1997 г. – точните граници на процесния имот са установени едва с изготвения и одобрен през 2000 г. парцеларен план.
Същевременно експертизата пред въззивния съд еднопосочно констатира, че е извършено разширяване и реконструкция на пътя в посока Р. манастир, с оглед избягване на множеството извивки на пътя. При извършената реконструкция трасето на пътя е изместено на североизток, като в участъка на пътя в посока манастира (където се намира и процесният имот) пътят е в насип, а в другата посока – в изкоп. Заключено е, че имотът се покрива със старото трасе на пътя и граничи до новия път, т.е. намира се в насипа на пътя. Констатациите за наличието на насип се аргументират, както с извършения анализ на приложения картен материал, така и със сторения оглед на място, при който е установено, че имотът е на нивото на пътя и над околния терен с 3,50-4,00м височина, като опира до брега на река „Р.”, като процесният терен представлява разширение при строежа на пътя и същият не представлява нито земеделска земя, нито гора, а обектът се намира в насип, образуван при разширението на пътя. В същата посока са и показанията на свид. К. Т., според който през 1959 г. на мястото, където се намира процесният имот е било дере, като старият път се намирал от лявата страна на сегашния път. В същата посока са и показанията на свид. К. която споделя, че „през 1959 г. трябваше да закрият и преправиха пътя”, както и тези на свид. Г., който твърди, че като трудовак непосредствено е участвал в извършваната реконструкция на пътя.
Съдът е счел и, че ищецът не може да се легитимира като собственник и въз основа представеното по делото решение № Р-1/17.06.2003 г., тъй като е недоказано твърдението, че процесният имот попада сред имотите, отнети с Указ № 403/61 г., а не са представени други доказателства, от които да е се установява правото на собственост на Р. света обител. В тази връзка е счетено за неоснователно позоваването на Дефинитивния стопански план от 1937 г., което не попада в обхвата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ. Прието е за основателно и възражението на ответника, че е била налице и пречка за възстановяване на имота съгласно чл.6, т.4 ЗВСВГЗГФ, с оглед обстоятелството, че процесният имот е бил включен в капитала на [фирма]. От приетата тройна експертиза е възприето още че не е провеждана процедурата по чл.12 ППЗВСГЗГФ, като не са издавани удостоверения от техническата служба по чл.12, ал. 3-6 ППЗВСГЗГФ и не са издавани скици за процесния имот.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя въпросите:
1) приложим закон ли е § 5, ал.2 ПЗР ЗВ, препращащ към разпоредбите на ЗВСОНИ относно реда за възстановяване на правото на собственост в случаите, касаещи реституцията на имотите на Р. манастир, която е уредена със специални реституционни разпоредби – Закона на В. за отмяна на Указ № 403/1961 г. на Президиума на Народното събрание за обявяване на цялото имущество на Р. манастир за общонародна собственост и превръщането му в Национален музей /ДВ бр.39/17.05.1991 г./;
2) при изрична уредба в един специален нормативен акт – закон, приет от В., може ли по аналогия да се прилага друг закон, уреждащ целия останал кръг въпроси от съответната материя;
3) допустимо ли е искане на страните за отмяна на хода по същество на делото, при наличие и представяне към молбата на новооткрити писмени доказателства след даване ход по същество на делото и преди постановяване на съдебното решение, които са от значение за изхода на спора; допустимо ли е даването на срок за писмени бележки, заместващи гласните състезания и има ли преклузия, свързана с изтичане на срока за тях и в тази хипотеза преклудира ли се срокът за направа на искане за отмяна на хода по същество с изтичане на срока, даден от съда за писмени бележки
4) каква е правната стойност на извършените от държавата описи на отнето след национализацията недвижимо имущество и непълнотата на описите може ли да служи като основание да се приеме, че неописани имоти не са част от патримониума на национализирания субект, с оглед правилата за доказване на собствеността, но и като се съобрази както подхода за национализация, така и този за реституция – чрез отмяна на отчуждителния акт.
5) кои са допустимите доказателства за установяване на правото на собственост, когато се установи, че тя е възникнала в исторически период, в който правилата за придобиване на недвижимо имущество и индивидуализацията му са били различни
6) как следва да постъпи съда когато по делото са събрани доказателства за наличие на отменени нормативни актове, с които се установява специален статут, в това число се признават права, следва ли те за бъдат издирени и представени от сочещата ги страна или съда може да ги събере служебно
7) как следва да постъпи съда с оглед трайната съдебна практика, според която се приема, че индивидуализиращ белег на имотите са техните граници и съседи, когато по делото се установява, че претендирания имот е част от национализирания по-голям имот, индивидуализиран според правилата на съвременното право, но вещо лице заяви, че макар спорния имот да попада в по-големия индивидуализиран имот, той не може да го индивидуализира, тъй като не са налице данни за граници и съседи и следва ли съда да приеме, че се касае за един и същ обект на собственост.
Поставените въпроси са относими към изхода на спора. Настоящият съдебен състав приема, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по първия и втория от въпросите, които следва да бъдат обобщени до въпроса: при какви условия се извършва възстановяването на правото на собственост на Р. света обител-Р. манастир, одържавено с Указ № 403/1961 г. на Президиума на Народното събрание за обявяване на цялото имущество на Р. манастир за общонародна собственост и превръщането му в Национален музей.
Останалите въпроси са свързани с преценка доколко обосновани и при спазване на процесуалните правила са направените от въззивния съд въз основа на представените по делото доказателства фактически и правни изводи и по тях съдът следва да се произнесе при преценка правилността на въззивното решение с оглед наведените касационни основания.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 314 от 16.12.2016 г., постановено по гр.д. № 241 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Кюстендил.
В едноседмичен срок от съобщението Р. света обител-Р. манастир да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25.00 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: