О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 492
гр. София, 08.10.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1175 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Д. А. К. и П. А. К., чрез пълномощника им адв. С. Н., обжалват в срок въззивното решение от 28.11.2017 год. по гр. д. № 8785/2017 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 4.01.2015 год. по гр. д. № 62086/2012 год. на Софийския районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на касаторите, че Р. А. С. е собственик по наследство от родителите й на апартамент № 7, находящ се в [населено място], район „К. п.”, ж. к. „К. п. ІІ ч.”, бл. 214-нов номер /стар номер 14/, вх. „Б”, ет. 4, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.1108.54.6.15 по кадастралната карта на [населено място], със застроена площ 80.16 кв. м., при описаните граници, заедно с избено помещение № 15, с площ 13.95 кв. м., и 6.152 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, в което е построена сградата и на основание чл. 108 ЗС Д. и П. К. са осъдени да предадат на Р. С. владението върху този имот, както и в частта, с която всеки от тях е осъден да й заплати по 8 915 лв., представляващи обезщетение за ползване на имота без основание в периода от 15.02.2008 год. до 19.12.2012 год., ведно със законната лихва считано от 19.12.2012 год. до окончателното изплащане.
Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържат становище за неправилност на извода на съда относно липса на основание за присъединяване към владението им това на праводателя им поради тяхната разнородност, а оттук и извода за липса на релевираното от тях придобивно основание по чл. 79, ал. 2 ЗС. Искат отмяна на въззивното решение и вместо това предявените искове бъдат отхвърлени.
В изложението към касационната жалба, подадено в изпълнение на изричното указание на въззивния съд в този смисъл, касаторите излагат доводи за неправилно приложение на чл. 70 ЗС по въпроса за характера на владението на праводателите им, и присъединяването му към тяхното владение, обосновавайки тезата за наличие на придобивно основание по чл. 79, ал. 2 ЗС, както и нарушение на чл. 84 ЗС, вр. с чл. 116, б. „б” ЗЗД по въпроса за прекъсване на придобивната давност. Конкретни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не са релевирани в приложеното изложение.
Ищцата в производството, ответник по касационната жалба – Р. А. С., чрез пълномощника й адв. С. Х., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по съображения за съобразяване на въззивния съд с цитираната съдебна практика по въпросите за владението, за недобросъвестно такова при нищожност на придобивното основание, както и относно присъединяване на владението на позоваващия се на придобивната давност и това на неговия праводател в хипотеза на нищожност на придобивното основание на последния.
Третите лица – помагачи на страната на касаторите – Д. Н. Б. и Н. А. Б. не са взели становище по жалбата.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения ревандикационен иск, въззивният съд приел, че ответниците, сега касатори, не са станали собственици на деривативно правно основание –покупко-продажбата с нот. акт 128 от 20.12.2007 год., тъй като техните праводатели не са били собственици. Установено е, че с влязло в сила решение от 5.01.2009 год. по гр. д. № 30297/2007 год. СРС е прогласен за нищожен поради липса на съгласие договорът за продажба на спорния апартамент на праводателя им Д. Б. по предявения иск на Р. С.. Поради това и същият, респ. неговата съпруга Н. Б., не са станали собственици на имота и сключеният с касаторите договор за покупко-продажба не е породил вещно-транслативен ефект, с оглед на което последните не могат да се легитимират за собственици на това придобивно основание. За неоснователно е прието и поддържаното от тях правоизключващо възражение за придобивна давност в хипотезата на добросъвестно владение в периода от 20.12.2007 год. до 19.12.2012 год. с позоваване на присъединяване на владението на техния праводател Д. Б., съгласно разпоредбата на чл. 82 ЗС. Макар и вписването на исковата молба по предявения от ищцата Р. С. срещу праводателя им Д. Б. иск за нищожност на договора му за придобиване на имота да е след вписване на тяхната придобивна сделка с последния по нот. акт № 128 от 20.12.2007 год., поради което и същите не са обвързани от силата на присъдено нещо по уважения срещу Д. Б. иск, съгласно чл. 226, ал. 3 ГПК, и макар същите да са добросъвестни владелци по смисъла на чл 70, ал. 1 ЗС, към момента на предявяване на иска за собственост срещу тях на 19.12.2012 год., когато давността се прекъсва, съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 84 ЗС, не е налице необходимия петгодишен срок за придобиване на собствеността на основание кратката давност. Този извод е обоснован със свидетелските показания и представения протокол за предаване на владението от праводателя им Д. Б. на 17.01.2008 год., но дори и да се приеме, че владението е започнало в момента на сключване на договора за покупко-продажбата на 20.12.2007 год. изводът е същият с оглед прекъсване на давността преди изтичане на необходимия срок. За неоснователен е намерен и доводът им за присъединяване към владението им това на праводателя им, съгласно чл. 82 ЗС с оглед изтичане на петгодишния срок на кратката придобивна давност, поради съображения за нееднородност на владенията – това на праводателя им Д. Б. е недобросъвестно с оглед нищожността на придобивното му основание. Въззивният съд се е позовал на съдебната практика по въпроса за характера на владението при нищожно придобивно основание и по въпроса за присъединяване на владенията при частното правоприемство, като при разнородните такива, каквато е настоящата хипотеза, то има значение само с оглед десетгодишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, но не и краткият такъв по чл. 79, ал. 2 ЗС.
С оглед наличието на предпоставките на чл. 108 ЗС – ищцата е собственик на спорния апартамент на релевираното от нея основание, а ответниците, сега касатори упражняват фактическата власт върху него без да имат основание за това, поради липсата на вещноправно действие на договора им с техния праводател, нито на основание придобивна давност по чл. 79, ал. 1 и ал. 2 ЗС, поради което и въззивният съд потвърдил решението, с което искът за ревандикация срещу тях е уважен, както и в частта му относно присъдените суми за обезщетение за ползването на имота в периода от 15.02.2008 год. до 19.12.2012 год., със законната лихва от тази дата до окончателното изплащане.
При изложените от въззивния съд съображения за изхода на спора за собствеността на спорния имот релевантен е въпросът за принадлежността на правото на собственост в лицето на ищцата, на основание покупко-продажба и наследствено правоприемство, както и владението му без правно основание от ответниците, т. е. наличието на предпоставките за уважаване на ревандикационния иск. Изводът на въззивния съд е обоснован от преценката на събраните по делото доказателства за наличието им, като доводът на касаторите за нарушение на чл. 70 ЗС относно характера на владението на праводателите им като недобросъвестно поради нищожността на придобивното им основание представлява по своята същност оплакване за неправилност на решението. но не и правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Данните по делото са за липса на разпоредителен акт от страна на ищцата, собственик на имота, в полза на праводателя на ответниците, установено с влязло в сила съдебно решение, като същите обуславят извода за липса на вещнопрехвърлително действие на договора на последния в полза на касаторите. Липсата на придобивно основание вследствие добросъвестното им владение от датата на предаването му до предявяване на иска за собственост срещу тях е обосновано с преценката на събраните доказателства относно липсата на необходимия срок по чл. 79, ал. 2 ЗС, като несъгласието с извода за характера на владението на праводателя им, респ. присъединяването и на неговото владение само в рамките на общия десетгодишен срок за придобиване по давност, също представлява довод по същество на спора, но не и основание за допускане на касационно обжалване. Дори и да се приеме, че същите представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, произнасянето по тях е в съответствие със задължителната съдебна практика, цитирана изрично в мотивите на въззивното решение, като последното изключва необходимостта от допускане на касационно обжалване на основание релевираното от касаторите в изложението тълкуване на разпоредбата на чл. 70 ЗС, в т. ч. и по въпроса за характера на владението на праводателя на касаторите, основано на липса на правно основание с оглед установената му нищожност с влязло в сила съдебно решение /съгласно ППВС № 6/74 год., р. ІІІ нищожните сделки не са основание за упражняване на добросъвестно владение, с изключение допуснатото в закона относно случаите на опорочаване формата му за валидност/. В приложеното изложение не се и сочат конкретните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, представляващи изчерпателно посочените в закона хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане на касационното обжалване, а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода на делото. С оглед съобразяване с цитираната задължителна съдебна практика такива основания не са и налице, а релевираните от касаторите доводи по същността си представляват такива за неправилност на изводите поради нарушение на сочените разпоредби на материалния закон – цитираният чл. 70 ЗС, така и чл. 116, б. „б” ЗЗД, вр. с чл. 84 ЗС, чл. 82 ЗС, които не могат да обосноват извод за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При липсата на формулиран от касатора такъв правен въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване и невъзможността касационният съд да извежда такъв въпрос от твърденията на касатора с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, касационно обжалване не може да се допусне.
При данните по делото не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо или нищожно, нито е налице очевидна неправилност, с оглед на което не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответницата в него направените разноски в размер на 3 800 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие, и съгласно представения списък по чл. 80 ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 7952 от 28.11.2017 год. по гр. д. № 8785/2017 год. на Софийски градски съд по подадената от Д. А. К. и П. А. К., чрез пълномощника им адв. С. Н. от [населено място], касационна жалба против него.
Осъжда Д. А. К., ЕГН [ЕГН] и П. А. К., ЕГН [ЕГН] да заплатят на Р. А. С. от [населено място] направените в настоящето производство разноски в размер на 3 800 лв. /три хиляди и осемстотин лева/ за заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: