Определение №492 от по търг. дело №541/541 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

                          
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
№ 492
 
гр.София, 29.07. 2010 година
 
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,  Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесети октомври  две хиляди и девета  година в  състав:
 
                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:   РОСИЦА КОВАЧЕВА
                                              ЧЛЕНОВЕ:   ЛИДИЯ ИВАНОВА
                                                                     ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
                                                                                                                                                       
изслуша   докладваното  от   
председателя       (съдията)   ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско  дело под № 541/2009 година
 
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Н. Б. от гр. С. срещу въззивното решение на Сливенския окръжен съд № 91/25.03.2009 год., постановено по в.гр.дело № 37/2009 год. С това решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Сливенския районен съд № 956/17.11.2008 год. по гр.дело № 1367/2008 год., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца-касатор срещу „Ж”Е. , гр. С. и „Б”ЕАД, гр. С. иск по чл.26, ал.2 във вр. с чл.170 ЗЗД за прогласяване нищожност на ипотечен договор, оформен с нот.акт № 85, т.ІІ, дело № 225/2006 год. на нотариус Е. Ш. , с рег. № 128 и район на действие СлРС.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Излагат се съображения, че в договора за кредит е отразено, че кредитополучателят заплаща лихва по кредити за малки и средни предприятия – стандартни бизнес клиенти, която към датата на сключване на договора е 9.95%. Навеждат се доводи, че така формулирана клаузата на договора не отговаря на изискването на чл.170 ЗЗД за посочване размера на общото задължение, което обезпечава ипотеката, тъй като не било ясно дали дължимата лихва по кредита е именно в минималния размер, посочен в договора.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът най-общо сочи, че в обжалваното решение съдът се е произнесъл по въпроса „за начина на описване на лихвата в договора за кредит, приемайки за достатъчно такова описание, което не прави размера на лихвата определяем в достатъчна степен”. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по този въпрос липсвала съдебна практика, без да излага никакви конкретни доводи и съображения в тази насока.
Ответникът по касационната жалба „Б”ЕАД, гр. С. поддържа становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Ответникът по жалбата „Ж”Е. , гр. С. не ангажира становище по допустимостта за касационно обжалване и основателността на направените оплаквания.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящи произнасяне от страна на въззивният съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от особено важно значение за крайния изход на спора и е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение е оставено в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска по чл.26, ал.2 във вр. с чл.170 ЗЗД за обявяване нищожността на договор за ипотека, сключен от ищеца-касатор с „Б”ЕАД за обезпечаване вземането на банката по договор за кредит, отпуснат в полза на „Ж”ЕООД. Тълкувайки по правилата на чл.20 ЗЗД съдържанието на двата договора съдът е приел, че не се установяват пороци, водещи до нищожност на договора за ипотека, който е съобразен с формалните изисквания на чл.167 ЗЗД. Договорът съдържа необходимите реквизити, налице е пълно тъждество между обезпеченото с ипотеката вземане и възникналото задължение по договора за кредит. Изрично и недвусмислено в договора за ипотека върху принадлежащите на различни собственици имоти е предвидено, че всяка от ипотеките се учредява за обезпечаване на цялото вземане. Прието е за неоснователно твърдението, че в договора за ипотека не е определен точния размер на лихвата, която следва да заплаща длъжника по договора за кредит предвид изричното посочване, че се дължи минималната лихва по кредитите в лева на малки и средни предприятия-стандартни бизнес клиенти, която към датата на сключване на договора е 9.95%.
Видно от съдържанието на касационната жалба и допълнителното изложение към нея, касаторът не е формулирал същественият материалноправен или процесуален въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, нито е изложил конкретни доводи, обосноваващи наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, което е негово задължение съгласно т.1 от ТР № 1/2009 год. по дело № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС. Касационният съд не е длъжен да го извежда от изложеното в жалбата. Наведените оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност са пороци относими към правилността на постановения с. акт и са основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика по съществения правен въпрос, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неясноти в правната норма какъвто не е настоящия случай. Като е обосновал съображенията си с фактите по конкретното дело и е посочил бланкетно текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК без да аргументира твърденията си, жалбоподателят неправилно поддържа основание за допускане на касационно обжалване по цитирания текст.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговска колегия на Върховния касационен съд
 
О П Р Е Д Е Л И:
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Сливенския окръжен съд № 91/25.03.2009 год., постановено по в.гр.дело № 37/2009 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
 
 
 
/СЛ
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Scroll to Top