Р Е Ш Е Н И Е
№ 493
гр.София, 01.12. 2008 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение в съдебно заседание на тринадесети ноември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ФИДАНКА ПЕНЕВА
ПАВЛИНА ПАНОВА
със секретар Лилия Гаврилова
и с участието на прокурора БОРИСЛАВ ЙОТОВ
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ФИДАНКА ПЕНЕВА
наказателно дело под № 523/2008 година
Производството е по реда на чл.420, ал.2 НПК.
Образувано е по искане на осъдените Е. С. и И. С. , втория чрез служебния му защитник-а. Милуш Б. от Бл АК, за възобновяване на в н о х д № 439/2007 година по описа на Благоевградския окръжен съд.
В искането на първия осъден се твърди, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция са допуснати нарушения на материалния и съществени нарушения на процесуалния закон, както и явна несправедливост на наказанието, като касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 НПК и предпоставка за допустимост на искането за възобновяване по чл.422, ал.1, т.5 НПК. По първото основание се твърди, че деянието описано в обвинителния акт, сочи само на употребена сила, а с правна квалификация по чл.152 ал.3, вр.ал.1, т.2, пр.2 НК, му е вменено обвинение за употребена заплаха. Посочените противоречия не са отстранени в съдебната фаза, тъй като съдилищата са приели и двете форми за сломяване съпротивата на пострадалата – употреба на сила и употреба на за плахи. По второто – нарушения при изготвяне на обвинителния акт по чл.246 НПК и нарушения на принципите за разкриване на обективната истина – чл.13 НПК, тъй като съдът не е изпълнил задължението си и не е взел всички мерки, за да осигури разкриването на обективната истина, както и нарушения при формиране на вътрешното убеждение – чл.14 НПК. Освен това, възразява срещу това, че наказателното производство е протекло в негово отсъствие и с това са нарушени процесуалните му права, включително и правото му на защита. Алтернативно на резюмираното до тук, иска приложение на условното осъждане по чл.66 НК.
В искането на втория осъден, /озаглавена като молба/, са посочени съществени процесуални нарушения още на досъдебната фаза на процеса, свързани с нарушено правото на защита-упълномощеният з. не е призован нито при повдигане на обвинението, нито за предявяване на доказателствата, поради което тези процесуални действия са опорочени. Твърди се, че на подзащитния му е предявено обвинение с обвинителния акт по чл.152 ал.3, т.2 НК, без повдигане на такова обвинение на досъдебното производство, от една страна, а от друга, съдът не се е произнесъл по това обвинение. В молбата са изложени възражения и по прилагането на чл.26 ал.3 НК. Безалтернативно, по касационното основание за допуснати съществени процесуални нарушения, от касационния съд се иска отмяна по реда на възобновяването на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.
Пред третата инстанция, осъденият С. , не се явява, редовно призован, чрез упълномощения си защитник.
Адвокат Д. от АК-Благоевград се явява и пледира за уважаване на искането за възобновяване, по съображенията изложени в него и алтернативно – изменение на въззивното решение, чрез намаляване на наказанието и прилагане института на условното осъждане.
Вторият осъден – И. С. се явява лично и с упълномощеният за производството п ред касационния съд, а. М от Благоевградския АК, който поддържа искането за възобновяване по съображенията изложени в молбата, за съществени процесуални нарушения на досъдебното производство.
Гражданската ищца Г. Г. , редовно призована, не се явява.
Прокурорът дава заключение за неоснователност на исканията за възобновяване и оставянето им без уважение.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
1. С присъда от 4.07.2007 година, състав на Благоевградския районен съд, по н о х д № 784/2006 година е признал осъдения И. С. , за виновен в това, че сам и в съучастие с Е. С. и Й. Й. /починал на 3.09.1996 год./ на 3.03.1996 година, при условията на продължавано престъпление се е съвкупил с Г. Г. /Цветкова/, като за това я принудил със сила и заплашване и за престъпление по чл.152 ал.3, т.1, пр.2, вр.ал.1, т.2, пр.1 и 2, вр.чл.20 ал.2 и чл.26 ал.3 НК му е наложено наказание пет години лишаване от свобода, при общ първоначален режим.
На основание чл.59 НК е приспаднал времето на предварително задържане от 6.03.1996 год. до 6.02.1997 година.
Осъден е да заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 5 000 лева на пострадалата от престъплението Г. Г. , както и съответната държавна такса и разноските по делото.
2. Със същата присъда е признат за виновен и Е. С. , за престъпление по чл.152 ал.3, т.1, пр.2, вр.ал.1, т.2, пр.2, вр.чл.20 ал.2 НК, по отношение на същата пострадала и му е наложено наказание в размер на четири години лишаване от свобода, при общ режим.
На основание чл.59 НК е зачетено предварителното му задържане от 5.03.1996 год. до 30.01.1997 година.
Осъден е да заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 4 000 лева на пострадалата от престъплението Г. Г. , както и съответната държавна такса и разноските по делото.
Благоевградският окръжен съд, като въззивна инстанция е изменил тази присъда, като намалил наказанията лишаване от свобода, както следва:
– по отношение на осъдения И. С. , на 2 години и 10 месеца;
– по отношение на осъдения Е. С. , на 2 години и шест месеца;
– отменил присъдата в гражданскоосъдителната част и отхвърлил като неоснователни предявените граждански искове за неимуществени вреди причинени на пострадалата от двамата осъдени, включително и досежно осъждането им за заплащане на държавни такси.
В останалата част присъдата на първата инстанция е потвърдена.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
1. По искането за възобновяване на наказателното производство от осъдения Е. С. с доводи по касационното основание по чл.348 ал.1, т.1 и 2 НПК:
Неоснователно е възражението за допуснато съществено процесуално нарушение, свързано с правото на защита, поради това, че с присъдата за първи път на осъдения е вменено обвинението, което не му е било предявено и по което той не се е защитавал и по-конкретно, че е осъден за двете форми на принуда – употреба на сила и заплаха, а в обвинителния акт е описана само това за сила. При проверката по делото се констатира, че са събрани доказателства необходими за всестранното му изясняване. На основата на точен анализ на данните от доказателствената съвкупност, двете предходни инстанции са направили обоснован извод и заключение относно фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване.
По конкретното възражение на защитата, то е неоснователно, тъй като от една страна, в обстоятелствената част на обвинителния акт са описани фактите на реалната заплаха по отношение на пострадалата, от действията на съизвършителя Й. , спрямо когото с обвинителния акт предявеното обвинение не е възпроизведено, тъй като той е починал на 3.09.1996 год., по време на досъдебното производство. От друга, описани факти за употребена сила спрямо жертвата на сексуално насилие от жалбоподателя С. При това положение и съобразно практиката /вж. р. № 200/25.03.1998 година по н д № 908/1997 година на ІІ н.о. ВКС/ правилно в диспозитивната част на обвинителния акт спрямо С. обвинението е изписано словесно „със сила и заплашване”, като елемент от основния престъпен състав по чл.152 ал.1, т.2 НК, с който е свързан квалифициращият елемент по ал.3 т.1 – „деянието е извършено от две или повече лица”. При усложнената престъпна дейност, разпределението на ролите на съизвършителите, което не е задължително да е станало предварително, а обективно да е реализирано, при доказана общност на умисъла, както е в случая, води до отговорност на всеки един от съизвършителите за престъплението, което са извършили, макар и с отделни изпълнителни деяния. При описаната констатация, настоящият състав не намира основание да приеме възражението за нарушено право на защита, тъй като обвиняемият не е бил изненадан от присъдата, с която е признат за виновен и за двете форми на принуда – употреба на сила и заплашване.
Освен изложеното и във връзка с второто възражение, за нарушение на чл.246 НПК при изготвяне на обвинителния акт, следва да се има предвид принципно, развитието на наказателния процес в посока за определящата роля на обвинителния акт при определяне предмета на доказване. Това е цялостната рамка относно фактите, определяща защитата на подсъдимия. Със запознаването с доказателствата при предявяването на материалите на досъдебното производство и с обвинителния акт, на подсъдимия се гарантира правото да прави съответните искания, бележки и възражения пред решаващия орган – съдът, като основна фигура в наказателния процес. С новия НПК, в обсъжданата посока се разви законодателно идеята в ТР № 2/2002 година на ОСНК при ВКС – в хода на съдебния стадий на процеса правата на обвиненото лице се свързват само с годността на обвинителния акт да формулира ясно и недвусмислено обвинение, чрез посочване на обстоятелствата, обуславящи съставомерни признаци на деянието и на неговите правни рамки. Само при липса на такава яснота или непълнота, правото на защита не може да бъде компенсирано по друг начин, освен чрез изготвяне и внасяне в съда на нов обвинителен акт.
Не е основателно и последното възражение за нарушено право на защита, поради разглеждане на делото в отсъствие на осъдения С. становено е, че той е напуснал страната, бил е на неизвестен адрес в чужбина /вж. показанията на св. Г, майка на жалбоподателя, пред въззивния съд, на 1.02.2008 година, л.49/. От приложените справки от ГКПП се установява, че осъденият многократно е влизал и излизал от страната, но при неговото призоваване за заседанието, в което е взето решение делото да се разгледа в отсъствие на осъдения,/видно от призовката на л.28 съд.п-во пред І и нст./ той е бил в Испания. Съдът е взел мерки и е осигурил квалифицирана защита на отсъстващия подсъдим, като е назначил служебен з. , включен в списъка на Националния регистър за правна помощ-а. Стефка К. от Благоевградския АС. В следващите инстанции, същият се представлява от упълномощен з. , което напълно гарантира правата му като страна в процеса.
От посочените аргументи следва извода, че посочените в жалбата и поддържани в съдебното заседание пред третата инстанция доводи за процесуални нарушения при разглеждане на делото от инстанционните съдилища, не са допуснати.
2. По искането на втория осъден И. С. , по доводите за същите касационни основания:
Възраженията за допуснати процесуални нарушения на досъдебното производство са неоснователни. При проверка по делото се установява, че при последното повдигане на обвинение /на 17.03.2005 год. л.111 от дос.п-во/ и предявяване на материалите по делото, /на 27.02.2006 година, на л.154 от дос.п-во/, осъденият С. не е бил задържан и е заявил, че на този етап не желае адвокат. Освен това, при тези следствени действия спрямо този жалбоподател, е повдигнато обвинението, което по-късно е описано като фактология и правна квалификация и в обвинителния акт. Последвалото прецизиране от съдилищата на приложението на чл.26 ал.3 НК с нищо не е засегнало правата на С. Той е бил готов да се защитава за две отделни деяния, обединени в едно „продължавано престъпление”, тъй като така е повдигнато обвинението с думи и като цифрово изражение – във вр. с чл.26 ал.1 НК. Това е така, защото в алинея първа на чл.26 НК попадат както еднакви, така и различни състави на едно и също престъпление, стига да са налице две или повече деяния и другите предпоставки – деянията да са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината. В такава хипотеза попадат и двете престъпления срещу половата неприкосновеност на пострадалата извършени от С. и процесуално оформени с посочените документи. Така е внесен и обвинителния акт в съда, с изключение на престъплението по чл.150 НК, за което наказателното производство е прекратено от прокурора преди внасянето на обвинителния акт в съда. В съдебната фаза, съдилищата са приложили чл.26 ал.3 НК, тъй като той е относим към наказанието на дееца, осъществил различните състави на едно и също престъпление – това по чл.152 ал.1, т.2 и това по чл.152 ал.3 т.1, пр.2 НК.
Следователно, доводите в подкрепа на основанието за допуснато съществено процесуално нарушение са неоснователни и по това касационно основание, въззивното решение следва да се остави в сила.
Поради изложеното до тук, ВКС прие, че постановените по делото съдебни актове не страдат от приписваните им с исканията за възобновяване, процесуални нарушения. Въз основа на правнозначимите факти, установени с годни и неоспорени от защитата доказателства, съдилищата са формирали решенията си за виновност на осъдените, при спазване предписанията на чл.13 и 14 НПК и за това са изложили убедителни мотиви.
3. Настоящата инстанция намира, че въззивното решение следва да се коригира, по отношение справедливостта на наказанието, с оглед на това, че абсолютно безпричинно от 3.10.1997 година до 17.03.2005 година делото е било фактически „без движение”, по вина на разследващите органи. Това незаконно забавяне е рефлектирало негативно и върху бързината на процеса след внасянето на обвинителния акт на 22.0 .2006 година в съда, поради затруднения с доказателствената обезпеченост–призоваване на свидетели и вещи лица, събиране на информация с оглед законосъобразност при отсъственото протичане на процеса, по отношение на осъдения С. , който е напуснал страната през 2001 година, пет години след деянието и образуването на наказателното производство. Така от деянието – 3.03.1996 година, до постановяване на атакуваното по реда на възобновяването въззивно решение – 1.02.2008 година, са изтекли 12 години. Този срок е не само извън стандартите за „разумност” по критериите на чл.6 от ЕКПЧОС, но и извън обхвата на времето за въздействие на осъдителната присъда, по отношение на осъдените, особено когато то е на лишаване от свобода, при ефективно изтърпяване на наказанието, по отношение на пострадалата, чиито граждански иск е отхвърлен поради изтичане на погасителната давност, но и по отношение на обществото, в аспекта на генералната превенция. Поради изложеното, настоящият състав намира, че по отношение на двамата жалбоподатели следва да се приложи, по изключение института на условното осъждане, на основание чл.66 ал.1 НК. Изискванията на последната разпоредба са налице, тъй като преди извършването на деянието и двамата са с чисто съдебно минало, а размера на лишаването от свобода, намален от въззивния съд, също е в рамките на тези изисквания.
Ето защо и на основание чл.425 ал.1, т.3, вр.чл.422 ал.1, т.5 , чл.354 ал.2, т.3 и чл.348 ал.1, т.3 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И:
ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по в н о х д № 439/2007 година по описа на Благоевградски окръжен съд;
ИЗМЕНЯВА въззивното решение по това дело № 26/1.02.2008 година като на основание чл.66 ал.1 НК, отлага изпълнението на наказанието лишаване от свобода, по отношение на двамата подсъдими – Е. С. С., в размер на две години и шест месеца и И. К. С., в размер на две години и десет месеца, за изпитателен срок от пет години.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: