О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 493
Гр.София, 17.06.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.2 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на И. А. М. и С. К. М. срещу решение №.1024/27.04.18 по г.д. №.4876/17 на Апелативен съд София, 2с. – с което, след частична отмяна на решение №.4212/13.06.17 по г.д.№.3580/14 на СГС, І-20с., И. М. е осъден да плати на С. М. 21625,50лв., като искът, предявен като частичен, е отхвърлен за разликата до предявения размер от 500000лв. И. М. обжалва решението в осъдителната му част, С. М. – в отхвърлителната.
Всяка страна оспорва касационната жалба на противната страна.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение съдът е приел, че е сезиран с претенция с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, като доколкото тя се основава на неоснователно обогатяване, а не на непозволено увреждане, не следва да обсъжда наведени в исковата молба твърдения, оспорвания, възражения и събрани доказателства досежно осъществявана от ответника принуда по отношение на ищцата. При това положение релевантните за спора обстоятелства са факта на извършено плащане от нея/получаване от ответника /чието установяване е в тежест на ищцата/ и наличие на основание за получаването и задържането му /чието установяване е в тежест на ответника/. От друга страна с исковата молба и уточненията й са релевирани твърдения във връзка с преюдициални отношения по повод подписан договор за доверително управление от 12.03.09 – които имат характер на включени в нея допълнителни реплики срещу очаквани възражения на ответника, които ищцата не е била длъжна да ангажира още с предявяването на иска като част от основанието му. Впоследствие, след представяне на отговора на исковата молба и с оглед изпълнение на указания от съда, е депозирала допълнителни реплики срещу възраженията за наличие на договорно основание за извършеното плащане – за липса на реално осъществено доверително управление и сключени сделки в изпълнение на този договор, за настъпило едностранно прекратяване на същия преди 15.06.09 по нейно изявление през м.05.09 с едномесечно предизвестие, за начална нищожност на договорите от 12.03.09 и 15.06.09 поради противоречието им със закона – като последната реплика е намерена за своевременно предявена, а освен това е посочено, че съдът е длъжен и служебно да следи за приложението на императивни правни норми.
При така очертания кръг от релевантни обстоятелства е прието от фактическа страна, че по делото няма спор, че ищцата е превела на ответника и той е получил всички суми, предмет на иска-което се установява и от приетата съдебно-икономическа експертиза и информацията за извършени банкови преводи от сметката на С.М. към тази на И. М. за периода 1.01.09г.-31.12.11г. Същевременно ответникът е възразил, че сумите са били получени на договорно основание – договор за доверително управление на индивидуален портфейл от финансови инструменти и/или без нареждания от клиент, сключен между страните на 12.03.09-по силата на който той е предоставил на ищцата парични средства, които тя е следвало да управлява /като инвестира и сключва сделки с финансови инструменти по свое усмотрение и изплаща на ответника постигнатата доходност от управлението на предоставените й активи/, като договорът не е бил прекратяван до подаването на отговора на исковата молба. При тези обстоятелство е намерено, че страните са подписали два договора за доверително управление на индивидуален портфейл от финансови инструменти и/или пари без нареждане от клиент /на 12.03.09 и 15.06.09 (N.12/09)/ и че в изпълнение на същите ответникът е предоставил на ищцата 150000евро в брой на 12.03.09 и 185000лева по банков път /с преводи на 5.02.10 /за 85000лв./ и на 8.12.10 /за 100000лв.//. Във връзка със спорния въпрос за валидността им е прието, че те са сключени между страните по делото в качеството им на физически лица – като на база съдържащите се уговорки е намерено, че е постигнато съгласие ищцата да предостави на ответника инвестиционни услуги, изразяващи се в „управление на портфейл“ по смисъла на чл.5 ал.2 т.4 от Закона за пазарите на финансови инструменти от 2007г./отм./. Същевременно, съгласно императивната разпоредба на чл.6 от ЗПФИ, предоставянето на инвестиционна услуга може да се осъществява само от акционерно дружество или дружество с ограничена отговорност със седалище и адрес на територията на РБ, получило лиценз за извършване на дейност като инвестиционен посредник от КФН при условията и по реда на закона, или от банка, която е получила лиценз за извършване на такива услуги и дейности от БНБ; продажбата на компенсаторни инструменти се извършва само на регулиран пазар на ценни книжа при условията и по реда на ЗПФИ (чл.8 ал.1 ЗСКИ), а за сделки по придобиване на инструменти извън тези по чл.8 ал.1 ЗСКИ е въведена квалифицирана форма – писмена с нотариална заверка на подписите /чл.11 ал.1 ЗСКИ/; двата вида сделки /по чл.8 и чл.11/ подлежат и на регистрация в Централния депозитар – която в случая на чл.11 се извърша чрез банка или инвестиционен посредник. При тези обстоятелства, като е обсъдил подробно поетите с договорите задължения, съдът е приел, че при сключване им в качеството си на физическо лице ищцата се е съгласила да предостави услуга, за която няма необходимото качество на лицензиран от КФН инвестиционен посредник или банка, получила лиценз за извършване на такава услуга; няма данни и да е била упълномощена да го представлява при сключване на сделки по смисъла на чл.11 с пълномощно с нотариална заверка на подписите-която съставлява условие за действителност на учредената представителна власт за тези сделки. С оглед на горното е намерено, че и двата договора са сключени в противоречие с императивната разпоредбата на чл.6 ЗПФИ и като такива са нищожни на основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД. При това положение даденото в тяхно изпълнение подлежи на връщане като получено при начална липса на основание /чл.34 ЗЗД, чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, т.1 ППВС 1/28.05.79 по т.д.№.1/ 79/-респективно претенциите на ищцата за връщане на претендираните суми са намерени за основателни /изявлението за развалянето им, което се съдържа в отговора на исковата молба, не е породило правно действие, тъй като на разваляне подлежат само действителни договори/.
При този изход на спора по дължимостта на предявеното с исковата молба вземане съдът е пристъпил към разглеждане на направеното от ответника възражение за прихващане с негови насрещни вземания както следва: за 150000евро, предоставени на С.М. по договора за доверително управление /на 12.03.09/, и за 206635,50лв. – представляващи част от общопредоставени й за управление 610000лв. /85000лв. и 100000лв.– излъчени с банкови преводи на 5.02.10 и 8.02.10, и 425000лв.-предадена в брой на 15.06.09/, респективно на репликата на ищцата, че е възстановила на ответника дадените й от него суми с други парични преводи /описани в т.2 от молба вх.№.46822/14.04.14/. Намерил е същото за частично основателно. Изложил е мотиви, че по делото не е установено ищцата да е извършила сделки с финансови или компенсаторни инструменти от името на ответника, респективно той да е придобил валидно чрез нея финансови инструменти на свое име – поради което цялата предоставена й сума също подлежи на връщане на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД. Твърдението й, че тя вече я е върнала чрез описаните в т.2 на молба вх.№.46822/14.04.14г. преводи, е намерено за неоснователно. Съдът подробно е анализирал същите на база данните от съдебно-счетоводната експертиза. Приел е, че извършените девет броя банкови преводи за периода 18.05.09-10.11.09 не са наредени на твърдяното от нея основание-връщане на предоставената й от И. М. сума за управление в размер на 150000евро /в нарежданията – в това число попълнени като наредители и от трети лица – са посочени основания „доверително управление на ДКЦ“, „По Д за управление“, „По договор за управление“, „по договор за управление на активи“, „по договор за доверително управление“, „покупка на дялове DVP“, „договор за управление на ЦК“, „И. А. М.-по договор разчети“, „грешен превод И. М.“/. Аналогичното важи и за нарежданията, с които се твърди, че е извършила възстановяване на сумата 185000лв. При тези обстоятелства съдът е заключил, че от събраните писмени доказателства не се установява от ищцата да е направено надлежно изявление, достигнало до ответника, с което да е посочила различно основание за извършването на транзакциите от това, фигуриращо в системата на банката. При лежаща върху нея тежест да докаже възражението си, че посредством посочените банкови преводи е върнала на ответника предоставените й за управление суми, тя не е провела пълно главно доказване на това възражение – поради което то е намерено за неоснователно. Съдът е посочил, че не може да цени направеното уточнение и допълнение на исковата молба с молба вх.№.6822/14.04.14 като изявление за извършено извънсъдебно прихващане на насрещно дължими суми от страните, тъй като активното вземане, с което се заявява, че се извършва прихващането, не е ликвидно – и следователно не са налице предпоставките на чл.193 ал.1 ЗЗД. От друга страна не са налице и тези за съдебно прихващане, тъй като възражението за прихващане е средство за защита на ответника, а не на ищеца в производството, а и активното вземане, с което тя заявява, че извършва прихващане, не е предмет на делото. При тези обстоятелства е формиран извод, че репликата й за възстановяване на суми в размер на 150000евро и 185000лева е недоказана. Съдът е приел, че следва да се извърши прихващане със вземането на ответника за 293374,50лв.-левова равностойност на предоставените на 12.03.09 150000 евро, както и с това за общо 185000лева, преведени от него на 5.02.10 и 8.02.10. В останалата му част-за 21625,50лв, то е намерено за неоснователно, тъй като И.М. не е представил надлежни доказателства действително да е предоставил на ищцата сумата 425000лв., с вземането за която иска да се извърши прихващане /предвид лежащата върху него тежест да установи чрез пълно и главно доказване насрещното си вземане за тази сума, с част от която – до размер на 21625,50лв., предявява в процеса възражение за прихващане/. Посочено е, че представеното от ответника Приложение №.1 към договор за управление на индивидуален портфейл №.12/09 е изключено като доказателство – като вместо него е приет нотариално заверен препис на този документ, в който е отразено, че сумата следва да бъде предоставена по банков път, и по делото липсват надлежни доказателства за извършен банков превод на същата. Доколкото за горепосочените 21625,50лв. вземането на ищцата не е погасено чрез прихващане, е формиран крайният извод, че предявеният иск е основателен до нейния размер и ответникът следва да бъде осъден да я заплати, а за горницата над нея /до пълния предявен при условията на частичен иск размер/ – трябва да се отхвърли, поради извършеното съдебно прихващане с вземания на ответника с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД в общ размер на 478374,50лв.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай.
Касаторът И. М. се позовава на основанието на чл.280 ал.2 пр.2 и пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че решението е недопустимо /поради произнасяне по непредявен иск и по нередовна искова молба/ и очевидно неправилно. Конкретизира следните въпроси, във връзка с които твърди, че е налице отклонение от практиката на ВКС, и които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото: 1.„В какви рамки е длъжен съдът да даде защита на спорното материално право, предмет на делото, и допустимо ли е съдът да се произнесе и да основе решението си на факти и обстоятелства, които не са заявени като основание на предявения иск?“ /реш.№.19/30.05.11 по г.д.№.262/10, ІІ ГО, реш.№.210/ 5.01.18 по т.д.№.6/17, ІІ ТО реш.№.62/ 6.10.15 по т.д.№.958/14, І ТО, реш. №.16/24.03.11 по т.д.№.354/10, І ГО, реш.№.125/15.07.113 по г.д.№.14/13, ІІ ГО и др./; 2.“Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по искова претенция, която не е била разгледана от първоинстанционния съд?“ /реш.№.21/10.02.14 по г.д.№.4411/13, ІІ ГО/; 3.“Какви са правомощията и какви действия следва да предприеме въззивният съд, когато е налице нередовност на исковата молба, изразяваща се в противоречие между обстоятелствената част и петитума?“ /ТР 1/01 от 17.07.01 по т.д.№.1/01, ОСГК, т.4/; 4. „Какви са правомощията на въззивния съд при констатиране наличие на обстоятелства, които налагат прилагане на императивна правна норма, неприложена от първоинстанционния съд, и следва ли в този случай да уведоми страните за това и да им даде възможност да изразят становище по тези обстоятелства и по прилагането на нормата, както и да разпредели доказателствената тежест и да им даде възможност да ангажират доказателства?“ /т.2 ТР №.1/13 от 9.12.13 по тълк.д.№.1/13, ОСГТК на ВКС, реш.№.145/1.12.17 по т.д.№.2587/16, І ТО/; 5.“Когато първоинстанционният съд е приел определени факти за безспорни и е постановил решение по спора без да дава на страните указания за представяне на доказателства за тези факти, длъжен ли е въззивният съд в образувано по въззивна жалба производство, ако с оглед твърденията във въззивната жалба установи, че тези факти са спорни, да даде указания и възможност на страните да представят доказателства за тях, или може направо да отмени първоинстанционното решение и да постанови акт по съществото на спора?“ /ТР 1/13 от 9.12.13 по т.д.№.1/13 ОСГТК на ВКС, реш.№.189/ 28.11.17 по г.д.№.734/17, І ГО//; 6. „Следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват като се отчита тяхната взаимовръзка и начина, по който са уговорени задълженията на страните?“/реш.№.169/8.11..13 по т.д.№.682/12, І ТО, реш.№.165/8.02.13 по т.д.№.269/12, І ТО, реш.№.497/21.01.13 по г.д. №.674/12, ІV ГО, реш.№.1/24.07.12 по г.д.№.777/10, І ГО, реш.№.38/27.02.12 по г.д.№.1227/11, ІІ ГО, реш.№.453/3.11.11 по г.д.№.634/10, ІV ГО, реш. №.546/23.07.10 по г.д.№.856/09, ІV ГО, реш.№.735/17, І ТО, реш.№.46/ 7.03.18 по г.д.№.2489/17, ІV ГО, реш.№.412/31.07.12 по г.д.№.177/10, І ГО/; 7.“При извършване на преценка относно действителността на договора и в частност – на противоречието му със закон /основание за нищожност по чл.26 ал.1 ЗЗД/ следва ли съдът първо да проведе тълкуване и да изясни действителната воля на страните и едва след това да се произнесе по действителността и противоречието му с императивна разпоредба?“; 8.“При постановяване на решението длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, поотделно и в тяхната съвкупност, и допустимо ли е въззивният съд да игнорира определени доказателства, без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“ /реш.№.411/27.10.11 по г.д.№.1857/10, ІV ГО, реш. №.443/25.10.11 по г.д.№.166/11, ІV ГО, реш.№.361/14.12.11 по г.д.№.771/10, І ГО, реш.№.344/21.09.12 по г.д.№.862/11, ІV ГО, реш.№.34/29.05.12 по г.д.№.534/11, реш.№.125/29.06.12 по г.д.№.534/11/.
Касаторът С. М. се позовава на основанията на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1.“Длъжен ли е въззивният съд, когато за първи път се произнася по своевременно направено от ответника евентуално възражение срещу предявения иск, и в частност, когато за първи път се произнася по направено от ответника евентуално възражение за прихващане, да разгледа и се произнесе по всички относими към това възражение доказателства, доводи и реплики (възражения) на ищеца?“/реш.№.28/15.03.17 по г.д.№.2872/16, І ГО; чл.280 ал.1 т.3 ГПК/; 2.“Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка?“/ТР 1/01 по т.д.№.1/01, ОСГК, т.19, реш.№.403/23.01.15 по г.д.№.3902/14, ІV ГО, реш.№.212/1.02.12 по т.д. №.1106/10, ІІ ТО и др./; 3.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доказателства и да формира изводите си въз основа на съвкупната им преценка или може да ги обоснове само на избрани от него доказателства?“ /реш.№.134/30.12.13 по т.д.№.34/13, ІІ ТО, реш.№.222/6.04.17 по т.д.№.425/15, ІІ ТО, реш.№.206/ 31.07.16 по г.д.№.6832/14, ІV ГО, реш.№.401/11.01.12 по г.д.№.327/11, ІІІ ГО/; 4.“Във връзка с доказване на плащане, когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, изисква ли това съставянето на нарочен документ за удостоверяване на съответните обстоятелства и изключена ли е възможността същите обстоятелства да се доказват с други доказателствени средства?“ /реш.№.89/ 29.03.13 по г.д.№.558/12, ІV ГО, реш.№.241/7.01.15 по г.д.№.3269/14, чл.280 ал.1. т.3 ГПК/; 5.“Длъжен ли е получателят на едно плащане да докаже основанието, на което го е получил, и в частност, когато е сключен договор, който не е породил правни последици поради нищожност или липса на фактическо действие по изпълнението му, но във връзка с договора една от страните е предоставила парична сума на другата страна, може ли да се счита, че всяко обратно движение на парични средства, т.е. от страната получател на плащането /длъжник/ към страната платец /кредитор/, съставлява възстановяване/връщане на предоставената парична сума във връзка с договора, който не е породил правни последици поради нищожност или липсват фактически действия по изпълнение? /реш.№.746/5.11.11 по г.д.№.727/09, ІV ГО, реш.№.89/29.03.13 по г.д.№.588/12, ІV ГО, реш.№.81/ 31.05.10 по т.д.№.675/09,ІІ ТО; чл.280 ал.1 т.3 ГПК/; 6.“Какво е доказателст веното значение на направеното от ответника признание на релевантен за основателността на иска факт?“ /реш.№.69/24.05.11 по г.д.№.584/10, ІІІ ГО, реш.№.475/8.06.10 по г.д.№.1311/09, ІІІ ГО, реш.№.98/21.03.11 по г.д.№.952/ 10, ІV ГО, реш.№.235/4.07.11 по г.д.№.513/10,ІV ГО, реш.№.117/8.07.11 по т.д.№.1076/10, ІІ ТО, реш.№.199/5.10.11 по г.д.№.1171/10, ІV ГО, и др./; 7. “С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е съдът да основе решението си на възражения, направени от ответника след срока на отговора на исковата молба, и на невъведени от ответника в процеса възражения с отговора на исковата молба?“/ТР 1/13 по т.д.№.1/13, ОСГТК, т.4, реш.№.104/29.09.15 по т.д.№.38394/13, І ТО, реш.№.230/ 11.02.13 по т.д.№.1090/11, ІІ ТО, реш.№.5/20.01.12 по г.д.№.822/11, ІІ ГО/; 8.“Какво е значението на практиката на ВКС, когато е относима към разрешаваните правни въпроси по делото?“ /реш.№.97/18.05.18 по г.д. №.3224/17, ІV ГО/.
По касационната жалба на И. М.:
Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните, като е недопустимо съдът по свой почин да променя тези параметри; правомощията на решаващия съд са ограничени и той следва да се произнесе само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение; произнасяне по искане, което не е заявено или е различно от заявеното, обуславя недопустимост на решението. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика. В исковата молба и молбите за уточнение ищцата е изложила фактите и обстоятелствата, на които основава претенцията си за неоснователно обогатяване /предметът на делото е бил достатъчно уточнен и разбираем и нередовността-отстранена/. Същата е била правилно подведена под правната норма на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД; правилно са били определени и релевантните факти и обстоятелства. Същевременно, доколкото в исковата молба са били включени предварително реплики срещу очаквани възражения на ответника, впоследствие доразвити в последващи молби-в това число за нищожност на сключените договори-които С.М. не е била длъжна да изчерпи с исковата молба като част от основанието на иска, въззивната инстанция изрично е коментирала това обстоятелство и правилно е изследвала всички относими към спора твърдения, възражения и реплики на страните – за да отговори на въпроса дали е налице неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищцата с процесните суми. При това положение не се касае за хипотеза на произнасяне въз основа на незаявени факти и обстоятелства, а за съобразяване на твърденията и доводите на страните, в това число на защитните им тези и съответните възражения и реплики по тях. С оглед на изложеното не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Във връзка с втория въпрос позоваването е на решение, съгласно което въззивната инстанция не може да се произнесе по претенция, която не е разгледана от първоинстанционния съд-тъй като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта е само косвен резултат от тази дейност. В случая въззивният съд е бил сезиран с иск за връщане на получено при начална липса на основание при описаните в исковата молба факти и обстоятелства – и се е произнесъл по него. За разлика от първата инстанция, обаче, е обсъдил и своевременно наведената от ищцата реплика за нищожност на основанието, на което ответникът твърди, че е получил претендираните суми. По този начин той е разрешил повторно същия материалноправен спор, като е отстранил порока на решението на окръжния съд, изразяващ се в пропуск да се обсъдят реплики на ищцата. При тези обстоятелства действията му са в съответствие, а не в отклонение от задължителната практика на ВКС, и твърдяното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
По отношение на третия въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Съгласно цитираната практика, когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания на ищеца да ги отстрани. Въззивната инстанция не е обсъждала този въпрос, не е отрекла установената практика и не е приемала нещо различно. Тя е намерила исковата молба, няколкократно уточнявана пред първоинстанционния съд, за редовна, разграничила е релевантните от неотносимите факти – изрично посочвайки ги в решението си, и е обсъдила само фактите и обстоятелствата, от значение за спора. При тези обстоятелства не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Четвъртият въпрос е неотносим към решаващата воля на съда. В решението изрично е посочено, че ищцата е направила три реплики срещу възражението на ответника за наличие на договорно основание за получаване на сумите, и една от тях – своевременно заявена и непреклудирана – е била тази за нищожност на договорите поради противоречието им със закона. Като такава тя е подлежала на разглеждане и е била разгледана–а допълнителното отразяване относно задължението на съда да следи служебно за прилагането на императивни правни норми в случая няма самостоятелно значение за изхода на спора. Съдът е обсъдил репликата независимо от това задължение – защото е била редовно и своевременно предявена. С оглед на изложеното поставеният въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК /т.1 ТР №.1/09 ОСГТК на ВКС/ и не би могъл да обуслови допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
В цитираната във връзка с петия въпрос практика се приема, че когато въззивният съд счете за спорни фактически обстоятелства, които първоинстанционният е приел за безспорни, е длъжен да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като даде указания на страните да ангажират доказателства относно тези спорни обстоятелства. Практиката касае хипотеза, в която пред първата инстанция не са били оспорвани определени факти/фактически обстоятелства от значение за спорното право – докато в случая въпросът дали дадена сделка е валидна или нищожна поради противоречие със закона не е фактически, а правен. Оспорване в този смисъл е било своевременно въведено от ищцата пред първата инстанция и ответната страна е могла във всеки един момент до приключване на устните състезания да вземе становище по него /в различни молби тя и е заявявала, че не е налице недействителност/. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
С шестия и седмия въпрос се цели поставяне на проблема за тълкуване на договорите с оглед установяване на действителната воля на страните и преценката й във връзка със законови разпоредби. Съгласно цитираната практика предвид разпоредбата на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната воля на страните, отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите и добросъвестността; при търсене на действителната воля следва да се съобразят обстоятелствата при сключването, изявленията и поведението на страните, предшестващи и последващи го. В случая въззивната инстанция е обсъдила клаузите на договора, които очертават неговия предмет, и е приела, че той съставлява такъв за предоставяне на услуга – управление на портфейл по смисъла на чл.5 ал.2 т.4 ЗПФИ /отм./ – която, според, императивните разпоредби на закона, може да се осъществява само от определени лица отговарящи на определени условия – сред които не са страните по договора. Апелативният съд не е приемал, че при произнасяне по действителността на споразумение не следва да се цени действителната воля на страните. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда относно това кои са определящите клаузи на договора и като какъв го характеризират те не съставлява основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК, не и в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не се касае за отклонение от наличната практика и не са налице твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Във връзка с осмия въпрос касаторът се позовава на практика, съгласно която съдът по същество е длъжен да прецени всички събрани доказателства по делото, които са от значене за спора, както и доводите на страните, и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона. Въззивната инстанция не се е отклонила от тази практика. Доколкото въпросът се задава с оглед оплаквания от приетото за недоказано твърдение на ответника, че е дал на ищцата сумата 425000лв. – въпреки ангажирани свидетелски показания, следва да се има предвид, че във връзка с установяването на този факт по делото са били приети писмени доказателства – нотариално заверен препис от Приложение №.1 към договор за управление на индивидуален портфейл №.12/09 – двустранно подписано (стр.172) – в което страните са уговорили изрично начин и форма за предаване на сумата и доказване на това предаване – по банков път и следователно с банкови документи за извършен превод. При това положение въззивната инстанция правилно е обсъдила именно това писмено доказателство и релевантното съобразно установеното в него обстоятелство дали са налице писмени доказателства за извършване на банков превод на горната сума, респективно приела е за ирелевантно евентуалното наличие на свидетелски показания за извършено по друг начин предаване. Предвид изложеното тя е спазила задължението си да прецени доказателствата, които са от значение за спора, и не е налице соченото отклонение от задължителната практика на ВКС.
Доколкото касаторът се позовава на недопустимост и очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.2 и пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт е постановен по редовна искова молба и е допустим – и съответно не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. При тези обстоятелства не може да се приеме, че се касае за визираните в чл.280 ал.2 ГПК хипотези на недопустимост и очевидна неправилност.
По касационната жалба на С. М.:
С първите три въпроса се цели поставяне на проблема за задължението на съда да обсъди доказателствата по делото и възраженията на страните и обоснове решението си. В цитираната практика най-общо се прима, че въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото и обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възраженията и доводите на страните; фактическите и правните му изводи трябва да намерят израз в мотивите му; когато във връзка с направени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение въззивният съд за първи път се произнесе по надлежно направено от ответника възражение за давност, той е длъжен да разгледа и се произнесе по всички своевременно представени доказателства и доводи на ищеца, относими към основателността на възражението за давност. Оплакванията се правят в контекста на установеното по направено от ответника възражение за прихващане на негови вземания с признатите на ищцата такива с оглед твърденията й по исковата молба. Приетото в съдебната практика във връзка с възражението за давност е относимо на общо основание и към своевременно направено възражение за прихващане, но въззивната инстанция не се е отклонила от горните постановки. Тя не е отказала да обсъдили релевантни доводи и доказателства. Изложила е мотиви за приетото от нея във връзка с това какви суми ищцата е получила от ответника и за какви суми, преведени от нея по негова банкова сметка, са налице данни, и ги е обсъдила-формирайки собствени изводи защо намира, че, предвид данните по делото и счетоводната експертиза, не е доказано връщането на получените от С.М. суми, респективно получаване от нея на всички твърдяни от ответника като предадени й суми. Съдът се е фокусирал върху релевантните според него писмени доказателства – доколкото същите установяват по несъмнен начин съответния факт на плащане/получаване и основанието за извършване на банковия превод съобразно изрично декларираната воля на наредителя, респективно не е кредитирал доказателства, които не притежават горните характеристики. Следва да се има предвид, че действително по принцип извънсъдебните признания на даден факт следва да се съобразяват наред с останалите доказателства по делото-но същите имат своята тежест единствено тогава, когато съставляват ясно, недвусмислено и безсъмнено признание, и то при обсъждането му ведно с останалите доказателства предвид разпоредбата на чл.175 ГПК. В случая както сочените протоколи за разпит, така и данните от фонетичната експертиза, не съдържат ясно признание, от което да може по недвусмислен начин да се изведе волята кои точно суми и в какъв размер ответникът признава да е получил от ищцата, респективно същите не кореспондират с приложените писмени доказателства относно основанието, във връзка с което самата ищца е твърдяла, че превежда суми на ответника – в съвкупна преценка с които извънсъдебните признания следва да се ценят. Предвид изложеното не се касае за доказателства, които биха могли да променят основания на изрични писмени документи, попълнени от ищцата /в рамките на нейната компетентност и квалификация/ или трети лица, извод на съда относно характера на сумите, които тя е превеждала на ответника. С оглед на изложеното не е налице твърдяното основание на чл.280 ГПК.
Четвъртият въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви по него. Предвид изложеното той е неотносим към решаващата й воля и не съставлява правен въпрос по