ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 560
София, 21.04.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети април две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 560 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. К. – прокурор в АП /АП/ София срещу решението на Софийския апелативен съд /САС/ от 12.І.2011г. по в.гр.д. № 765/2010г.
Ответниците по касационната жалба В. П. К. от С. и С. с. с. – трето лице – помагач на П. на РБ /П./ не са дали отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение САС по въззивни жалби на ищеца В. П.К. и на ответника П. е отменил решението на СГС от 19.V.2010г. по гр.д. № 2030/2008г. в отхвърлителната му част за сумата 20000лв. /разликата над 20000лв. до 40000лв./ и вместо него е постановил друго, с което е осъдил П. да заплати на В. К. на основание чл.2 т.2 от ЗОДОВ още 20000лв. обезщетение за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 08.VІ.2007г. до окончателното изплащане, и разноски в размер на 350лв., и е потвърдил първоинстанционното решение в уважителната му част за присъдените на ищеца 20000лв. обезщетение за неимуществени вреди и в отхвърлителната му част за разликата над 40000лв. до предявения размер 100000лв. обезщетение.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че с постановление от 08.ІІІ.1999г. на следовател при С. В.К., живеещ по това време в Германия, е привлечен като обвиняем за това, че в периода 01.ХІ.1991г. – 31.12.1994г. в Б. при продължавано престъпление в качеството си на длъжностно лице – ръководител на представителство на АК [фирма] – е присвоил 249562.82 ДМ, като за улеснение на присвояването в кръга на службата си е съставил официални документи – месечни отчети за продадени билети, в които удостоверил неверни обстоятелства, като предмета на престъплението е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, както и за това, че през периода 01.І.1993г. – 01.05.1995г. в Б. при условията на продължавано престъпление в качеството си на длъжностно лице – управител на АК [фирма] – чрез използване на документи с невярно съдържание – месечни отчети за продадени авиобилети – е получил без правно основание 336118.95 ДМ с намерение да ги присвои, като документната измама е в особено големи размери и представлява особено тежък случай; че с постановлението му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” – задържан на 29.ІV.1999г. от германските власти и екстрадиран през месец август с.г., освободен от сл.арест в София на 29.ІХ.1999г.; че с присъда по НОХД № 1811/2002г. на СГС ищецът е бил признат за виновен за това, че в периода декември 1991г. – януари 1995г. при условията на продължавано престъпление в качеството си на длъжностно лице е присвоил 6265462.36лв., собственост на АК „Б.”, поверени му да ги пази и управлява, като за улеснение на присвояването е извършил престъпление по чл.311 от НК, като на основание чл.202 ал.2 т.1 вр. с чл.311 вр. с чл.201 от НК е осъден на 10г. лишаване от свобода с лишаване от правата по чл.37 т.6 от НК, и е признат за виновен и за това, че в периода 29.ІІІ.1994г. – 30.VІІ.1995г. при условията на продължавано престъпление чрез съставяне на документи с невярно съдържание съзнателно е дал възможност на други физически лица да получат без основание чуждо движимо имущество в големи размери от АК „Б.” и на основание чл.212 ал.3 от НК е осъден на 10г. лишаване от свобода, лишаване от права и конфискация на цялото имущество; че с решение на САС от 04.08.2005г. присъдата е отменена и делото е върнато за ново разглеждане; че с присъда от 25.Х.2006г. по НОХД № 3782/2005г. СГС е признал К. за невинен и го е оправдал по повдигнатите му обвинения, потвърдена с решение от 15.ІІ.2007г. на САС, оставено в сила от ВКС с решение от 08.VІ.2007г.; че наказателното производство е продължило 10 години, надхвърляйки критериите за разумен срок. Въз основа и на свидетелски показания съдът е приел, че през целия период на наказателното производство ищецът е търпял неимуществени вреди от обвинението му в тежки умишлени престъпления – от изпадането му в тежко психическо и емоционално състояние, от униженията, свързани с дълбоко засегнатите му чест и достойнство на почтен човек и гражданин при екстрадицията, широко отразена в медиите и последвалото петмесечно задържане под стража, от продължителното му разделяне със семейството, което останало в Германия, в резултат на наложената мярка за неотклонение, синът му израснал без баща, а възрастната му майка починала, докато бил в затвора, наказателното производство станало причина да загуби добре платената си работа, поради качеството си на обвиняем не можел да си намери друга подобна работа и да се реализира професионално; изключително големият стрес по повод задържането му под стража, продължително воденото производство и постановената първоначално осъдителна присъда за 10 години лишаване от свобода и конфискация на имуществото му довели до отключване и бързо прогресиране на тежки заболявания – захарен диабет, метаболитен синдром, АХ и И., водещи според СМЕ до скъсяване на живота и на качеството му. При тези обстоятелства съдът е приел, че обезщетение в размер на 40000лв. е в съответствие с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Като неоснователно е оценено възражението на П. за съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като ищецът бил задържан и екстрадиран от Германия поради липсата на постоянен адрес в България – ищецът живеел със семейството си в Германия, където и работел преди образуването на наказателното производство, и няма връзка между поведението му и причиненото му от незаконните действия на прокуратурата увреждане.
В изложението на АП София по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следвало да се извърши след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост, в противоречие с т.ІІ от ППВС № 4/1968г. и с т.3 и т.11 от ТР № 3/2004г., защото част от твърдяните от ищеца неимуществени вреди, без те да са посочени, не били пряка и непосредствена последица от увреждането. Въззивният съд се произнесъл и по въпроса относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и как се прилага общественият критерии за справедливост, който бил решаван противоречиво от съдилищата. При сравнително сходни случаи /обективирани в четири решения/ размерите на обезщетенията били определени при големи различия.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос е бланкетен. Не са посочени „конкретните обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД”, които е следвало да бъдат взети предвид, както и кои от твърдяните от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, а това е пречка за преценка дали по този въпрос въззивният съд се е произнесъл, и то в противоречие със сочената задължителна практика на ВС по т.ІІ от ППВС № 4/1968г. и по т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК.
По въпроса за приложението на чл.52 от ЗЗД с представените от касатора съдебни решения не се обосновава наличие на противоречива практика. В тази насока противоречива би била практиката по решения, с които са определени значително различаващи се по размер обезщетения /като част от едни и същи или по-големи от уважените размери, а не поради по-малки предявени размери/ за случаи, напълно сходни или сходни в основните факти, касаещи вида и тежестта на уврежданията /в този смисъл решение № 830/20.ХІІ.2010г. по гр.д. № 1898/2009г. на ВКС ІV ГО, постановено по реда на чл.290 и следв. от ГПК/.
Представеното решение № 20/26.І.2010г. по гр.д. № 1609/2008г. на състав на ВКС на РБ ІV ГО е неприложимо в случая, тъй като в него липсват конкретни данни за сравнение. Неотносимо е и решението от 16.ІІІ.2009г. по гр.д. № 1593/2008г. на САС І-ви с-в, тъй като с него не е разрешен по същество въпрос по приложението на чл.52 от ЗЗД – въззивното решение е обезсилено като недопустимо /поради разглеждането на непредявен иск/ и делото е върнато за ново разглеждане.
С решение № 23/03.ІІ.2009г. по гр.д. № 816/2008г. на ВКС ІІ ГО е прието, че обезщетение в размер на 15000лв. за неимуществени вреди от неоснователно обвинение за престъпление по чл.301 ал.1 от НК, повдигнато през 2001г., наказателното производство по което е прекратено през 2005г., с наложена мярка за неотклонение парична гаранция, при установено влошаване на здравословното състояние на ищеца и вследствие на друго наказателно производство за друго престъпление, е в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД.
С решение № 159/15.VІІ.2009г. по гр.д. № 441/2009г. състав на П. е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30000лв. вследствие повдигнато на 07.ІV.1994г. обвинение в извършването на престъпления по чл.282 ал.1 и по чл.219 ал.4 от НК, приключило на 14.ІІ.2008г. с оправдателна присъда, с взети мерки за неотклонение парична гаранция и подписка.
Съпоставката между посочените решения и атакуваното в настоящото производство налага извод за липса на сходство във фактическите обстоятелства, представляващи основания на заявените претенции, и, респективно, за липса на противоречива практика. В тази връзка следва да се посочи, че приложението на чл.52 от ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни по вид и тежест, което обуславя различие в увреждането и в размерите на обезщетенията. Това обуславя невъзможността да се определят единни количествени критерии, приложими при всеки разглеждан случай. С оглед на изложеното допускането на касационно обжалване по поставения материалноправен въпрос не би довело нито до уеднаквяване на съдебната практика, нито до точното прилагане на закона и до развитие на правото.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, № 94 от 12.І.2011г. по гр.д. № 765/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: