О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 493
София, 28.07.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 18.04.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 567 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Т. С. Т., действаща лично за себе си и като настойник на малолетните ищци Л. Кременова И. и М. Кременова И. и на Т. И. Т., чрез адв. Н.Д. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2473 от 23.12.2016 г., по в.гр.д.№ 4282/ 2016 г., в частта, с която са отхвърлени като неоснователни, до пълния им претендиран размер, предявените при условията на пасивно субективно съединени преки искови претенции по чл. 226, ал.1 КЗ/ отм./ срещу ЗАД [фирма], [населено място].
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторите възразяват срещу законосъобразността определения на всеки един от тях общ размер обезщетение за неимуществени вреди, причинени им от настъпилата в резултат на процесното пътно- транспортно произшествие смърт на б.ж. на [населено място] Т. И. – майка на малолетните към датата на предявяване на иска Л. Кременова И. и М. Кременова И. и дъщеря на останалите ищци, считайки го за несъответстващ на принципа на справедливост, установен с чл.52 ЗЗД. Жалбоподателите изразяват несъгласие и с приетия процент съпричиняване на вредата от страна на починалата, като считат, че е необосновано завишен,с което е нарушено и правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД.
В депозираното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е налице позоваване на предпоставките на чл.280,ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, които обобщени от състава на касационната инстанция, съобразно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/ 19. 02.2010 г. на ОСГТК на ВКС са: 1.”Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застраховател и следва ли да се вземат предвид иконимическите условия в страната, чиито ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите?”; 2.”Кои са предпоставките за приложението на чл. 51, ал.2 от ЗЗД при определяне наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и начините за доказване на конкретни действия или бездействия на увреденото лице?” и 3.”Следва ли съдът да обсъди всички обстоятелства, които приема за релевантни за спорното право и представените доказателства, както и да направи цялостен анализ на събраните данни по делото?”
Като израз на поддържаното селективно основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК по отношение на първия от формулираните въпроси на материалното право е цитирано ППВС № 4/68 год. и постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС.
Противоречие с формираната задължителна практика на касационната инстанция се поддържа и по отношение на формулирания въпрос № 2. За илюстрацията му е посочено решение по чл.290 № 99/ 08.10.2013 г., по т.д.№ 44/12 г. и решение 98/24.06.2013 г., по т.д. № 596/12 г., двете на ІІ т.о. Израз на визираното несъответствие със задължителната съдебна практика по отношение на поставения процесуалноправен въпрос, според касаторите, е постановеното по реда на чл.290 ГПК решение на ВКС,ТК № 24 от 17.02.2010 г. , по т.д.№ 574/ 2008 г.
Ответната по касационната жалба страна ЗАД [фирма],със седалище [населено място], чрез процесуалния си представители – адв. К. П., в срока по чл.287, ал.1 ГПК, възразява по допускане на касационното обжалване, излагайки съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност оспорва основателността и на въведените касационни основания.
Третото лице помагач- С. И. К., чрез особения си представител адв. Е.Ж., е възразил срещу основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни писмени съображения.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид доводите на страните и съобрази данните по делото, в съответствие с правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, въз основа на извършената самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото и доводите на страните, е споделил извода на първостепенния съд за наличие на предпоставките на закона за ангажиране пряката отговорност на застрахователя на гражданската отговорност на виновния за настъпилото пътно- транспортното произшествие на 27.01. 2012 г. на „Околовръстен път” в [населено място], водач на моторно превозно средство, в резултат на което е загинала К. И.- съответно майка и дъщеря на ищците.
С оглед конкретните приети за установени, въз основа на ангажираните доказателства, факти по делото решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че обезщетението от по 150 000 лева за всяко едно от децата на починалата и от по 110 000 лв. за всеки един от останалите ищци- нейни родители-явяващо се своеобразен паричен еквивалент на причинените им неимуществени вреди, е в съгласие с принципа на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД. При определяне на размера му въззивната инстанция е взела предвид младата и работоспособна възраст на починалата – 23 години, степента на родствена близост между последната и всеки един от ищците – нейни родители и деца, водеща до трайна и дълбока скръб у последните, която несъмнено ще съпътства живота им, действителното съдържание на житейските им отношения приживе на И. – съжителството на всички претендиращи обезщетение и загиналата в едно домакинство, характеризиращо се с обич, разбирателство и привързаност, емоционалната връзка между малолетните деца и тяхната майка – преди смъртта и, липсата на ежедневните грижи – морални и материални, която търпят от загубата и, допълнителните душевни страдания на ищците – нейни родители и от факта, че са надживели детето си, социално – икономическата обстановка в страната към момента на настъпване на увреждането – компонент детерминиращ и общественото разбиране за справедливост на съответния етап от развитие на обществото.
Позовавйки се на установения в хода не делото механизъм на процесния пътен инцидент въззивният съд е споделил като основан на закона и извода на СГС за съпричиняване на вредата от страна на пострадалата, като с оглед извършената самостоятелна преценка на ангажираните в тази насока доказателства, вкл. заключенията на изслушаните единична и тройна авто-технически експертиза, е увеличил приетия от първостепенния съд принос на последната. Изложени са съображения, че починалата б.ж. на [населено място] К.И. към момента на настъпване на процесния пътен инцидент е управлявала превозно средство с животинска тяга/ каруца/ в нарушение на правилата за движение по пътищата, императивно установени в чл.71, ал.1 ЗДвП – без регистрационен номер, без червени светлоотразители на обозначените места и светещо тяло, в тъмната част на денонощието, при мокро и заснежено пътно платно в участък без налично улично осветление и това нейно поведение в значителна степен е обусловило настъпване на вредата, с което изискуемата се от закона пряка причинна връзка е доказана. Съпоставено така установеното поведение на загиналата с установеното поведение на водача на л.а., управлявал моторното превозно средство с около 60 км./ч. и посочената от в.л. обективна невъзможност да възприеме пострадалата, като участник в движението, извън опасната зона за спиране, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, дава основание за увеличаване на приноса и от 30% на 40%. В съответствие с определения % съпричиняване на вредата въззивната инстанция е редуцирала и следващото се на всеки един от ищците обезщетение за обезвреда, съгласно правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Първият от поставените от касаторите материалноправни въпроси, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо обезщетение за обезвреда, като паричен еквивалент на претърпяните от ищците неимуществени вреди, несъмнено е значим за крайния изход на делото и обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация.
Неоснователно по отношение на същия е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационното обжалване.
При определяне размера на следващото се на всеки един от ищците обезщетение за обезвреда за причинените неимуществени вреди решаващият състав на въззивния съд не се е отклонил от цитираната от касатора задължителна практика на касационната инстанция, вкл. ППВС № 4/23. 12.1968 г., както и от множеството постановени в съответствие със същата решения по чл.290 ГПК на отделни състави на ВКС, тъй като е съобразил всички значими за делото обстоятелства, относими към критериите за преценка обема на претърпените от всеки един от тях морални болки и страдания, като обстойно ги е анализирал. Що се отнася до правилността на тази преценка и изградените въз основа на нея правни и фактически изводи, то тя – относима към обосноваността на въззивния съдебен акт, не подлежи на контрол в производството по чл.288 ГПК, както е посочено в задължителните за съдилищата разяснения в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият формулиран от касатора материалноправен въпрос, който е свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, несъмнено попада в приложното на чл.280, ал.1 ГПК в своята първа част, с което общата предпоставка за допускане на касационен контрол е доказана, но е неоснователно позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на същия. Вярно е, че според формираната задължителна практика на ВКС, част от която цитирана от касатора и изразена и в служебно известните на настоящия съдебен състав ППВС № 17/1963 г. и ППВС № 7/1977 г. както и решения по чл.290 и сл. ГПК на отделни състави на касационната инстанция: № 45 от 15.04.2009 г., по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т.о.; №206 от 12.03.2010 г. по т.д.№ 35/2009 г. на II т.о. ; №58 от 29.04.2011 г. по т.д.№ 623/2010 г. на ІІ т.о.; №159 от 24. 11.2010 г. по т.д.№117/2009 г. на ІІ т.о. и мн.други, само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за него обезщетение, а предвид обективния характер на същото е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Това означава, че вредата трябва да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането, като освен това приносът всякога трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на увредения, както и да е доказан, а не предполагаем. С тази задължителна практика въззивният съд изцяло се е съобразил, като е обсъдил конкретното поведение на починалата К.И. и значението на допуснатите от нея конкретни нарушения на ЗДвП за настъпилия пътен инцидент и обусловения от него вредоносен резултат.
Що се касае до втората част на въпрос № 2 –за начина за определяне на конкретния принос, той е фактически обусловен във всеки отделен случай, поради което не отговаря на критериите, разяснени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В случая конкретният принос на загиналото при ПТП лице е определен от Софийски апелативен съд въз основа на установените от заключенията на изслушаните авто-технически експертизи факти, свързани с поведението му на водач на превозно средство с животинска тяга, като са обсъдени и нарушенията на ЗДвП, допуснати от водача на другото превозно средство- лекия автомобил и относимостта на всяко едно поведение на участниците в пътното движение към настъпване на пътния инцидент.
Поставения процесуалноправен въпрос е релевантен за изхода на делото, тъй като както при определяне на обезщетението за обезвреда, така и при приетата основателност на възражението за съпричиняване, съдът е длъжен да отчете всички обстоятелства, относими към понесените от ищците неимуществени вреди, да установи приноса на пострадалия и съответно да намали определеното обезщетение, въз основа на преценката на доказателствения материал по делото.
В случая в обжалвания съдебен акт въззивната инстанция е изложила собствени фактически и правни съображения, след подробно обсъждане на доказателствата по делото и доводите на страните, с което задължителната практика на ВКС, изразена в цитираната с касационната жалба практика на ВКС и в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е съобразена изцяло. Предвид мотивите на въззивното решение не може де се счете,че решаващият състав на Софийски апелативен съд е изразил становище, че няма задължение да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните, нито фактически се е отклонил от изпълнение на това вменено му от законодателя задължение, извършвайки анализ на писмените и устни доказателства, ангажирани от страните и посочвайки кои факти приема за установени въз основа на тях. Що се отнася до правилността на така извършената преценка, която е направил и която касаторите всъщност оспорват, то тя не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, поради отсъствие на идентитет между предпоставките за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.
При наличие на задължителна практика на ВКС селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо, поради което не следва да бъде обсъждано. Отделен в тази вр. е въпросът, че то е останало и неаргументирано от касаторите, съобразно разясненията в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, поради което при този изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на касационната инстанция не присъжда такива.
Третото лице помагач няма право на деловодни разноски, поради което такива не следва да се присъждат и на особения му представител. Отделен остава и въпросът дали е налице процесуална възможност по действащия ГПК на привлеченото в процеса трето лице помагач, да бъде назначен особен представител, но той не е предмет на настоящата касационна жалба, поради което съставът на ВКС,ТК не се произнася по него.
Мотивиран от горното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2473 от 23.12.2016 г., по в.гр.д.№ 4282/ 2016 г., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: