5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 494
С., 01.04. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 167 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Е. С. Ж. от [населено място], област Б., чрез пълномощника си адв. П. Т. от АК-Б., против въззивно решение № 10 от 09.10.2013 г., постановено по в.гр.д. № 1743/2013 г. на Бургаския окръжен съд, ГО, 4 гр. въззивен състав, с което е отменено решение № 1270 от 17.07.2013 г. на Бургаския районен съд, 20 с-в, постановено по гр.д. № 231/2013 г., и е отхвърлен предявеният от Е. С. Ж. срещу А. С. Ж. от [населено място], област Б., иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцата сумата от 7 000 евро, представляваща неизплатена главница по сключен договор за заем от 21.01.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 11.01.2013 г. до окончателното изплащане
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е отхвърлен предявеният установителен иск за дължимост на процесната сума, с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, решени в противоречие с практиката на ВКС и разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Такъв правен въпрос от материално естество, обусловили изхода на спора, не е изведен, а се твърди, че въззивният съд необосновано е приел в мотивите си, че между страните не е било налице заемно правоотношение, а договор за поръчка, без да обсъди насрещните им права и задължения по този договор. Поставените процесуалноправни въпроси са за приложението на чл. 172 ГПК, чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се и представя задължителна съдебна практика – решение № 701 от 15.11.2010 г. по гр.д. № 65/2010 г. на ВКС, І г.о. и решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр.д. № 167/2011 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба А. С. Ж. от [населено място], област Б., със съдебен адрес в [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. К. от АК-Б., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл.280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлил предявения установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД, за сумата от 7 000 евро, въззивният съд е приел, че в случая ищцата, чиято е доказателствената тежест, не е установила, че е предоставила на ответника процесната сума въз основа на сключен между страните договор за заем, докато ответникът е доказал възражението си, че паричните средства, преведени от ищцата на 21.01.2010 г. са били негови лични средства, дадени й от него чрез братовчед им – св. Г. М., които тя по силата на подписано между двамата – брат и сестра пълномощно, е следвало да му ги преведе по личната банкова сметка.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката не е формулирал правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, а касационният съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна. Така, поставеният материалноправен въпрос за характера на договора за поръчка и насрещните права и задължения на страните по него, за които касаторката твърди, че не са обсъдени от въззивния съд, не обуславя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в процеса на делото той не е бил предмет на обсъждане и в този смисъл се поставя за първи път в касационното производство. Очевидно този въпрос е свързан с изложените мотиви от въззивния съд в обжалваното решение, който при разпределяне на доказателствената тежест, е приел, че ищцата не е доказала твърденията си за сключен между страните договор за заем, а от преценката на събраните по делото доказателства – писмени и гласни, преценени в тяхната взаимна връзка и обусловеност е приел, че между страните са съществували мандатни отношения за продължителен период от време, а не такива по договор за заем.
Поставените в изложението процесуалноправни въпроси са свързани с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2, чл. 172 ГПК и чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК и се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото, в т.ч. и на показанията на свидетелите в родствена връзка със страните предвид възможната им заинтересованост и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че в тежест на ищцата е било да докаже твърдението си, че процесната сума е била предмет на договор за заем, сключен между страните, което тя не е сторила в процеса, а от събраните по делото доказателства – писмени и гласни, в т.ч. и показанията на св. М., първи братовчед на страните, които са ценени с оглед на всички данни по делото, съдът е приел, че те са достоверни, а обстоятелството, дали пренесените суми над определен размер от св. М. през граница са декларирани или не, е ирелевантно за настоящия спор, тъй като за неизпълнение на това задължение се носи друг вид отговорност и не може да се отрази на крайния резултат по делото. Приел е също така, че в случая не е нарушена забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК за допустимост на свидетелските показания, тъй като страните по делото са брат и сестра и в този случай свидетелските показания са допустими. В тази връзка приетото от въззивния съд не противоречи на представената от касаторката задължителна съдебна практика, а е в съответствие с нея. В заключение, така както са поставени правните въпроси от касаторката, сочат на твърдения за процесуални нарушения и необоснованост на въззивното решение, които не са самостоятелни основания за допускане на касационното обжалване в предварителното производство по селекция на жалбите по реда на чл. 288 ГПК, а основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на проверка едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящият случай. В тази връзка твърдения, които се отнасят до неправилност на въззивното решение, изразяващи се в неговата необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тъй като по поставените правни въпроси е налице задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не намира приложение, още повече, че това основание е заявено бланкетно и без обосновка.
При този изход на делото, на ответника по жалбата не следва да се присъждат разноски по делото за настоящото касационно производство, тъй като такива не са поискани.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10 от 09.10.2013 г., постановено по в.гр.д. № 1743/2013 г. на Бургаския окръжен съд, ГО, 4 гр. въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 17538 от 12.11.2013 г. на Е. С. Ж. от [населено място], област Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: