О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 494
София, 24.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 24.03.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1925/14 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. С. У. от [населено място] против въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 41 от 05.03.2014 год., по в.т.д.№ 11/ 2014 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, по съображения за липса на правен интерес за ищеца [фирма]. Твърдението на касатора е, че макар и собственик на капитала на [фирма], гр.В., акционерното дружество- ищец не е страна както по сключения аренден договор, така и по процесния анекс, което изключва и правния му интерес от иск по чл.26, ал.1 ЗЗД по отношение на същите. Допълнително са изложени и доводи, свързани с паричната оценка на предявените искове и съответно определената от съда държавна такса за производството по делото, чиято неточна стойност, според изложеното, обуславя самостоятелно основание за недопустимост на предявения иск, поради нередовност на исковата молба. Алтернативно поддържаното оплакване за неправилност е обосновано с твърдение за несъответствие на изградените от въззивния съд правни и фактически изводи с доказателствения материал по делото, с допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила.
В изложение на основанията за достъп до касация касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право, а именно: 1.” Оценяем ли е искът за установяване недействителност на анекс, с който се изменя съдържанието на договор за аренда, когато в текста на допълнителното споразумение, с което се променя срок и начин на прекратяване на договора, няма посочен материален интерес, но такъв се съдържа в разпоредбите на главното съглашение?”. В. критерий за селекция е аргументиран със съображения, „че допустимостта на въззивното решение на това основание ще бъде от значение за развитие на правото, защото по този начин по формулирания правен въпрос ще се формира съдебна практика, в който см. са и постановките в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС”.
По отношение на следващите, определени за релевантни за изхода на делото процесуалноправни въпроси: 2. „ Допустимо ли е лице, което не е страна по един договор и не претендира самостоятелни/ собствени/ права по отношение на насрещните престации, включени в предмета му, да предяви иск за установяване на недействителността му?”и 3. „Следва ли съдът, при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор, да обсъди в мотивите на решението си всички относими за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях ?”, се поддържат селективните основания по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по първия и по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, по втория. Като израз на твърдяното противоречие в практиката на съдилищата са цитирани решения на ВКС : № 11 от 19.01.79 год., по гр. д.№ 782/78 год. на ІІІ г.о.; № 240 от 07.02.1970 год., по гр.д.№ 1582/69 год. на І г.о. и № 1104/26.11.2008 год., по гр.д.№ 4693/2007 год. на V-то г.о. и съответно постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 175 от 11. 07.2012 год., по гр.д.№ 1855/2010 год. на ІV г.о., № 126 от 09.05.2011 год., по гр.д.№ 421/2009 год., № 443 от 25. 10. 2011 год., по гр.д.№ 166/2011 год. на ІV г.о..
Поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са и следните материалноправни въпроси: 1.”В хипотезата, когато е постигната предварителна договореност за продажба на 100% от дяловете на едно търговско дружество, с поето задължение от страна на продавача да не допуска намаляване на количеството арендована земеделска земя от същото, но преди да е сключен окончателен договор за продажба на дяловете, съставлява ли съгласието на купувача елемент от фактическия състав на споразуменията за изменяване срока за арендните договори от страна на това дружество? ”; 2.”Нищожна ли е, поради противоречие с императивна правна норма/ чл.27 ЗАЗ/, последващата уговорка в един срочен договор за аренда на земеделски земи, с която страните установяват възможност за прекратяването му, идентична с възможностите за едностранно прекратяване на арендните и наемните договори без срок?” и 3. „ Противоречи ли нормата на чл.27, ал.1, т.4 ЗАЗ на Конвенцията за защита правата на човека и основаните свободи и на Х. за основаните права на ЕС?”. По отношение на първия и третия от тези въпроси жалбоподателят твърди наличие на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поради отсъствие на съдебна практика, а по отношение на втория е въведен критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид възприетото, различно спрямо разрешението му дадено от Д., становище в постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 703/05.01.2011 год., по гр.д.№ 1060/2009 год. на ІV г.о. и № 145 от 19.11.2010 год., по т.д.№ 889/2009 год. на ІІ т.о..
Ответниците по касационната жалба не са заявили становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение на районен съд [населено място] № 119 от 04.11.2013 год., по гр.д.№ 139/2013 год. – за уважаване на предявения от [фирма], гр.В. и [фирма], срещу касатора, като ответник, главен установителен иск по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД – за прогласяване нищожността на сключен между страните анекс към срочен договор за аренда на земеделска земя от 05. 04. 2011 год., вписан под № 155, т.ІІІ, вх.рег.№ 1351/06.04.2011 год. на СВ при ГТРС, въззивната инстанция е споделил изцяло извода на първостепенния съд за неговата допустимост, поради доказан правен интерес за ищците. Счел е, че в случая процесният анекс, чиято действителност се оспорва, смущава правното им положение, щом със същия ответникът претендира права, които те отричат, поради което имат правен интерес от установяване действителното право положение във вр. със сключения договор за аренда. Този конкретен правен интерес за ищцовото търговско дружество [фирма], гр.В., поред съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, се изразява в невъзможността, в качеството си на арендатор, същото да продължи ползването на отдадения под аренда за срок от 15 години недвижим имот, независимо, че е изправна съконтрахент по арендния договор. За ищеца [фирма], който не е страна по договора за аренда и по уговорения допълнително анекс към същия, конкретният правен интерес е обусловен от извършено, по силата на рамков договор с ответника от 02.09.2011 год., изплащане цената на закупени дялове от капитала на [фирма], която е формирана на база пазарната стойност на активите и правата в патримониума на продавача, включително правото на аренда върху значителна по декари, земеделска земя въз основа на валидно сключен срочен аренден договор за срок от 15 години. Позовавайки се на правните последици за съществуването на облигационната връзка, произтичащи от надлежно упражнено право на едностранно прекратяване на договора за аренда, въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника, че сключеният анекс е непротивопоставим на ищците, тъй като създава само една правна възможност, но не произвежда каквато и да е пряка намеса в тяхната правна сфера. Като неоснователно е преценено и второто защитно възражение за недопустимост на исковете по чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД – главен и евентуален, аргументирано с приетата от първостепенния съд тяхна неоценяемост и определена въз основа на нея държавна такса, което е довело и до произнасяне на съдебно решение от Д. по нередовна искова молба. Счетено е, че така предявените искови претенции са установителни по своя характер и доколкото не са свързани нито със собствеността върху арендуваните имоти, нито въвеждат предмет на делото с парична оценка, тъй като съществува различие в предмета на оспорвания анекс, установяващ ново конкретно основание за преустановяване на облигационната връзка между страните спрямо предмета на основния аренден договор, то материалният интерес, породен от последния е ирелевантен и не обосновава правен извод за оценяемост и на исковете по чл.26, ал.1,пр.1 и пр.3 ЗЗД, съобразно същата материална стойност. Затова дължимата в случая държавна такса по делото е била определима по правилото за неоценяеми искове, както е и процедирано от ГТРС.
По същество на възникналия между страните правен спор са изложени подробни съображения, според които сключеният на 08.09.2011 год. анекс към договор за аренда, с който е постигната уговорка между съконтрахентите, че последният може да се прекрати и с едностранно писмено предизвестие в срок до 30 септември на текущата стопанска година, е нищожен, поради противоречието му с императивната норма на чл.27, ал.1, т.4 ЗАЗ. Със същата, според съжденията на въззивната инстанция, по изрично разпореждане на закона е създадена правна възможност за прекратяване на арендния договор с едностранно предизвестие само в предвидените в самия Закон за арендата в земеделието, случаи. Следователно доколкото такова едностранно прекратяване по отношение на този вид договор законодателят е предвидил единствено в хипотезата на чл.29, ал.1 ЗАЗ – когато същият е без определен срок, то според Д., процесният договор за аренда на земеделска земя от 05.04.2011 год., сключен между М. С. У., като арендодател и [фирма], гр.В., като арендатор за срок от 15 години, не попада в обхвата на визираното от специалния закон, изключение. Затова и договореният в противен смисъл анекс към него е нищожен, като влизащ в противоречие с повелителна разпоредба на закона и не може да породи целените от съконтрахентите правни последици. Позовавайки се на извънпроцесуалното поведение на ответника У. въззивната инстанция е отрекла, като лишена от основание в доказателствата по делото основателността на поддържаната от последния теза, че уговореното с анекса прекратяване, макар и прието от договарящите за осъществимо чрез едностранно волеизявление на един от тях, всъщност материализира постигнатото помежду им взаимно съгласие за преустановяване на договорната обвързаност, което не противоречи на повелята на чл.29, ал.1, във вр. с чл.27, ал.1, т.4 ЗАЗ. Аргументите на решаващия съдебен състав са, че към датата на подписване на анекса, с който е договорена промяна в чл. 9 от сключения между страните срочен договор за аренда, ответникът У. е действал едновременно и като арендодател и като управител и едноличен собственик на капитала на арендатора [фирма], гр. В., т.е. договарял е сам със себе си. Същевременно по силата на рамков договор за продажба на дружествени дялове от капитала на Т. –М” Е., гр.В. от 02. 09. 2011 год., сключен с „А. Г. Х.” АД, У., в качеството си на представител на ЮЛ- търговец и собственик на капитала му се е задължил от негово име, да не се предприемат действия, водещи до намаляване на общо обработваните от последното земеделски земи, вкл. отдадените под аренда с процесния аренден договор.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси, като релеванти за изхода на делото, обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно по отношение на първия от тях е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Мотивирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст същото се явява неприложимо, според задължителните постановки на т.4 от ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Наистина касаторът формално се е позовал на тази задължителна практика на ВКС, но без да съобрази същността на дадените разяснения относно вложеното от законодателя съдържание в понятията „точното прилагане на закона” и „развитие на правото”.
Неоснователно е и позоваването на критерия за селекция по т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК, въведен по отношение на втория процесуалноправен въпрос. С цитираното в тази вр. решение № 240/07.02.70 год., по гр.д.№ 1582/69 год. на І г.о на ВС е прието, че установителен иск по чл.97, ал.1 ГПК/ отм./ е допустим само, когато с установителното решение, ще се постигне целеният резултат и не ще се наложи да се води след това друг иск за постановяване на друго решение за постигане на същия резултат. Възприетото разрешение е мотивирано с оглед констатираната липса на извършена от решаващия съд преценка на конкретния правен интерес на ищеца да установява несъществуването на едно право между страните, като изрично е посочено, че в случая не се касае само за застрашено право, а до нарушено такова, вследствие на което независимо от резултата по разглежданото дело, ищцовата страна ще следва да води и други искове, за да получи собствеността на останалата ? ид.ч. от апартамент, който по документи е собственост на ответника и се владее от него, какъвто спор не е бил поставен за разглеждане пред Д..
В същия горепосочен см. е и решение № 11 от 19.01.79 год., по гр.д.№ 782/78 год. на ІІІ г.о. на ВС. С него е прието, че иск за установяване съществуването или несъществуването на едно право или правоотношение може да се води успешно, само ако ищецът има правен интерес от това, а такъв правен интерес отсъства, ако последният не е страна по правоотношението и може с осъдителен иск да установи правата си спрямо страните в правоотношението, или с възражение по предявен от тях срещу него иск да оспори правата им, когато те му се противопоставят. В случая, доколкото, с оглед извършено плащане на дължимите арендни вноски и извършено вписване на прекратяването на арендния договор в СВ при ГТРС, ищците не биха могли да установят правата си по същия чрез предявен спрямо настоящия ответник осъдителен иск, твърдяното противоречие – отсъства. В решение № 1104 от 26.11.2008 год., по гр.д.№ 4693/ 2007 год. на V г.о.на ВКС, което с оглед предмета на предявения установителен иск по чл.26, ал.1 ЗЗД, е единствено относимо към поставения от касатора процесуалноправен въпрос, е възприето разрешението, че в хипотезата, когато се претендира прогласяване нищожност на договор, третото лице, което не е страна по сделката, трябва да има правен интерес от обявяване на недействителността му, в смисъл, че последната трябва да смущава неговото правно положение. Следователно, като е обсъдил конкретния правен интерес на ищеца [фирма]. от предявения установителен иск, основан на чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД и въз основа на доказателствения материал по дело е приел, че с процесния анекс се смущава правното му положение, тъй като въз основа на същия ответникът претендира да има права, които се отричат от АД, въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт в пълно съгласие с посочената и трайно непротиворечива практика на ВКС, според която в разглежданата хипотеза на чл.26, ал.1 ЗЗД не е нужно правният интерес да е непосредствен, а е достатъчно да е евентуален, като една от особеностите на установителния иск се състои именно в това, че с него се ползват и лица, които не са субекти на правоотношението, предмет на иска, без да имат при това качеството на процесуални субституенти. Поради това достатъчно е правата на същите да се засягат от самото съществуване, или несъществуване на спорното право.
Твърдението за противоречие по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на последния процесуалноправен въпрос също е недоказано.
Не съществува спор, в последователната и непротиворечива практиката на ВКС относно задължението на съда да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните, да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона – чл.188 ГПК/ отм./, чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК. Израз на същата са и цитираните от касатора съдебни решения на отделни състави на касационната инстанция, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК, но обжалваното въззивното решение е постановено при съблюдаване на тази практика, тъй като въззивният съд е формирал убеждението си за приетите за установени факти по делото и е изградил крайния правен извод за основателност на предявения установителен иск по чл.26, ал.1, пр.1ЗЗД, след преценка на всички относими към спорното право доказателства, доводите и възраженията на страните.
От поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси на материалното право, настоящият съдебен състав намира, че релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК, съобразно критериите, разяснени с т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. е само вторият от тях. По изложените вече по- горе съображения за отсъствие на аргументация на визираното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тази допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация се явява неосъществена и по отношение на същия. С оглед липсата на идентичност в правните въпроси,разрешени с посочените решения на ВКС: № 145/19.11.2010г., по т.д.№ 889/2009 год.,№ 703/2010 год., по гр.д.№ 1060/2009 год. и с обжалвания съдебен акт, неприложим се явява и критерият за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Поради това единствено за прецизност следва да се посочи, че дори и да съществува противоречие в практиката на ВКС относно възможността земеделските земи да бъдат обект на ползване извън регламентирания със специалния ЗАЗ договор за аренда, същото е ирелевантно за приложението на чл.27, ал.1, т.4 ЗАЗ, във вр. с чл.29, ал.1 ЗАЗ. Отделен остава въпросът, че последователно в постановените по реда на чл.274, ал.3 ГПК съдебни актове на ВКС, част от които цитирани в обжалвания съдебен акт, е прието, че разпоредбата на чл.27, ал.1, т.4 ЗАЗ, макар и непрецизна, има императивен характер и доколкото е невъзможно по тълкувателен път да се разшири обсега на закона, единствената възможност за предсрочно прекратяване на договора за аренда с едностранно предизвестие е в хипотезата на чл. 29, ал.1 ЗАЗ. Останалите материалноправни въпроси в изложението по чл. 284, ал.3 ГПК, не обосновават общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъдат обсъждани. Първият, от тях е хипотетичен, тъй като не се включва в предмета на делото и по него въззивната инстанция не се е произнесла, а третият няма самостоятелно обуславящо значение за постановения краен правен резултат.
Ответниците по касационната жалба не са претендирали деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правила на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на касационната инстанция не се произнася по отговорността за тях.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 41 от 05.03.2014 год., по в.т.д.№ 11/ 2014 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: