О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 494
София, 30.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1729 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 2 от 07.01.2019 г. по в. гр. д. № 175/2018 г. на Търговищкия окръжен съд, след частична отмяна на решение № 500 от 12.10.2018 г. по гр. д. № 116/2018 г. на Търговищкия районен съд, е отхвърлен предявеният от Н. Б. Х., Ю. Б. Х. и С. Б. Х. срещу М. Х. С. иск по чл.108 ЗС по отношение на 3/12 ид. части от поземлен имот с идентификатор ………., представляващ нива с площ от 6999 кв. м. в землището на [населено място], местност „Т.“, [община]. Първоинстанционното решение е обезсилено от въззивния съд в частта, в която искът по чл.108 ЗС е бил уважен за разликата над 3/12 идеални части от имота.
Въззивният съд е приел, че ищците Н. Б. Х., Ю. Б. Х. и С. Б. Х. са внуци на С. Х. /С. А. М./, починал на 30.09.1996г. Тяхната майка Р. С. С., починала на 17.10.2006 г., е дъщеря на С. Х. и е придобила по наследство от него 1/3 идеална част от процесната нива, възстановена по реда на ЗСПЗЗ с решение на ПК от 20.05.1994 г. По този начин ищците са придобили собствеността общо на 1/3 ид. част от процесния имот и не са легитимирани да предявяват иск по чл.108 ЗС за целия имот. Затова решението на първоинстанционния съд, с което искът по чл.108 ЗС е уважен за целия имот, е процесуално недопустимо за разликата над 1/3 идеална част от имота. В останалата част искът за собственост е неоснователен, тъй като ответникът М. С. е придобил по давност притежаваната от ищците 1/3 идеална част от имота. След анализ на доказателствата по делото съдът е приел, че ответникът е установил владение върху имота след като през 1995 г. го закупил от майката на ищците с частен договор, като заплатил за него сумата от 700 лв. и го оградил с колчета. Макар писменият договор за продажба да не е подписан от майката на ищците, свидетелите на ответника, които съдът кредитира, установяват факта на продажбата, заплащането на цената и установяването на владението от ответника. Осъществяваното от него владение е противопоставено на продавачката Р. С. С., а след нейната смърт през 2006 г. – и на ищците като нейни наследници. Към момента на предявяване на исковата молба по настоящото дело десетгодишният давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС е изтекъл.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците Н. Б. Х., Ю. Б. Х. и С. Б. Х..
Жалбоподателите поддържат, че предявяването на иск по чл.108 ЗС е действие на обикновено управление и затова е допустимо предявяването му само от част от собствениците на имота. Неправилно въззивният съд обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която този иск е бил уважен за повече от 1/3 идеална част от имота. На следващо място – незаконосъобразен е изводът на въззивния съд, че ответникът е придобил имота по давност. Този извод почива на неправилното заключение, че от 1995 г. ответникът е установил владение върху целия имот въз основа на сключения договор с майката на ищците Р. С.. Към момента на сключване на договора Р. все още не е притежавала собственост върху имота, тъй като нейният наследодател е бил жив. Тя не е и подписвала този договор – обстоятелство, установено с графическата експертиза. Писменият договор не е годен да прехвърли собственост на имота. Ответникът не е станал и владелец на този имот, а само негов държател, тъй като според свидетелите на ищците уговорката му с Р. е била да ползва имота срещу възнаграждение в натура. Неправилно съдът игнорирал тези показания и се доверил на показанията на свидетелите на ответниците. Не били обсъдени в съвкупност всички доказателства по делото. В нарушение на процесуалните правила съдът основал решението си на преклудиран факт – устен договор за продажба, въведен едва във въззивната жалба. Въззивното решение е и необосновано, тъй като при една и съща фактическа обстановка съдът е направен противоположен на първата инстанция извод за неоснователност на предявения иск, а освен това приел, че искът е недопустим за част от претенцията, в противоречие с приетото по друго дело. И на последно място – въззивното решение е постановено по отношение на лице, което не е било живо към този момент – ответникът М. С. е починал на 28.12.2018 г., а обжалваното решение е постановено на 07.01.2019 г., без да са конституирани наследниците на М..
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Искът по чл.108 ЗС действие на обикновено управление за защита на общи права ли е, или действие на разпореждане. Задължително ли е участието на всички наследници. Решението на съда ползва ли всички наследници, дори да не са участвали в производството по делото.
2. Допустимо ли е ответникът да релевира нови възражения с нови защитни средства след провеждането на първото открито съдебно заседание и не лишава ли това страната от право на защита.
3. Допустимо ли е въззивният съд с определението си по чл.267 ГПК да приеме новоопределени факти и обстоятелства, различни от описаните в отговора на исковата молба по реда на чл.131, ал.1 ГПК и въз основа на тях да постанови решението си, като основе изводите си именно на тях и не лишава ли това другата страна от правото на защита.
4. Губи ли се правото на собственост в случаите, когато несобственик се разпорежда с чуждо право на собственост.
5. Следва ли съдът да спре производството по делото и да предприеме процесуални действия по чл.230 ГПК.
6. Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение в противоречие с друго влязло в сила решение на същия съд относно възможността да се предяви ревандикационен иск по чл.108 ЗС от всеки съсобственик.
7. Допустимо ли е в случаите, когато в първоинстанционното производство чрез графична експертиза е доказано, че показанията на свидетелите са неистински, въззивният съд да постанови решение, като обуслови друг извод на основа на същите показания.
Ответниците в производството Г. А. С., С. М. Х. и С. М. А., конституирани на мястото на починалия ответник М. Х. С., оспорват касационната жалба. Считат, че не са налице поддържаните основания за допускането й до разглеждане от ВКС, а по същество – че е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост, за което не съществува ограничение по чл. 280, ал. 3 ГПК за допустимост на касационното обжалване.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси.
Първият въпрос жалбоподателите свързват с трайно установената практика на ВС и ВКС, че предявяването на иск по чл.108 от ЗС е действие на обикновено управление, което може да бъде извършено само от един или от няколко съсобственици на имота. Тази практика е отразена в посочените от жалбоподателите решения № 46 от 12.01.1973 г. по гр. д. № 2488/1972 г., I г. о.; решение № 725 от 10.06.1992 г. по гр. д. № 1776/1991 г., IV г. о., решение № 179 от 08.06.2012 г. по гр. д. № 1241/2011 г. на ВКС, II-ро г.о. Тази практика обаче е неприложима към настоящия случай, тъй като в него има специфика, която не се съдържа в посочените решения на ВС и ВКС. Тази специфика се състои в това, че ответникът по ревандикационния иск се позовава на придобивна давност и на издаден нотариален акт по обстоятелствена проверка преди предявяване на иска. В подобна хипотеза е постановено решение № 70 от 16.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3991/2016 г., II г. о. В него е прието, че когато ревандикационният иск е предявен от съсобственик срещу трето лице, което се е снабдило с нотариален акт за собственост по давност преди предявяване на иска и се позове в процеса на изтеклата давност, искът по чл.108 ЗС може да бъде уважен в установителната и в осъдителната част само за правата на ищеца. Обжалваното в настоящото производство решение на въззивния съд съответства на посоченото решение на ВКС по въпроса дали в конкретната хипотеза може да се предяви иск за ревандикация само от част от съсобствениците на вещта, като акт на обикновено управление. И в двете решения е даден индиректно отрицателен отговор на този въпрос, макар в решението на ВКС да се насочва към неоснователност на иска по отношение на идеалните части на непредявилите иска съсобственици, а обжалваното въззивно решение – на недопустимост на този иск. Това противоречие обаче в случая е несъществено и не може да обуслови допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като и в двата случая съсобствениците-ищци не биха могли да ревандикират целия имот, след като ответникът им противопоставя нотариален акт за собственост по давност, издаден преди предявяване на исковата молба. И на последно място – посоченото от жалбоподателите ТР № 1/07.10.1997 г. по гр. д. № 1/1997 г. на ОСГК на ВС е неотносимо към спора по настоящото дело, тъй като в т.3 се разглежда въпрос за легитимираните лица по иска с правно основание чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, какъвто в случая не е предявен. Неотносимо е и решение № 144 от 15.09.2010 г. по гр. д. № 5105/2008 г. на ВКС, IV-то г.о., тъй като то касае установителен, а не ревандикационен иск.
Вторият въпрос се поставя във връзка с оплакването на жалбоподателите, че в отговора на ИМ ответникът се позовава на писмен договор за продажба като начало на давностното владение, а във въззивната жалба – на устен договор. Въззивното решение обаче не противоречи на посоченото от жалбоподателите ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по този въпрос. В случая се касае за едно и също защитно възражение на ответника – придобивна давност, започнала да тече от 1995 г., т.е. за владение, установено през 1995 г. въз основа на все един и същ договор от 14.04.1995 г., но във въззивното производство ответникът отчита установеното по делото, че договорът не е бил подписан от продавачката. Във въззивното производство няма нови възражения и нови защитни средства – съответно – въззивният съд не е основал решението си на такива недопустими възражения.
По третия въпрос – въззивният съд само е предал в определението по чл.267 ГПК съдържанието на въззивната жалба, без да приема нови факти и нови обстоятелства, различни от посочените в отговора на исковата молба; няма лишаване на насрещната страна от право на защита – фактите по делото и свързаното с тях възражение са все същите: придобивна давност, основана на владение от 14.04.1995 г. въз основа на договор за продажба между ответника и Р., който се реализирала с плащането на цената и предаване на владението. Обстоятелството, че в хода на процеса е опровергана автентичността на подписа на продавачката по този договор не сочи на нови факти и нови защитни средства, тъй като валидността на договора за продажба не е обстоятелство, свързано с възражението на ответника – придобивна давност. Затова липсва и противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателя ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
По четвъртия въпрос – по делото не се твърди собствеността да е преминала от Р. върху М. въз основа на договора от 14.04.1995 г.; съдът не е правил извод, че ищците са загубили собствеността върху имота въз основа на този договор, с който продавачката Р. се е разпоредила с чуждо право на собственост, доколкото нейният баща е бил собственик и е бил жив към този момент. Приетото от съда е, че ищците са загубили собствеността въз основа на последващ факт – изтекла придобивна давност в полза на първоначалния ответник. Тъй като поставеният въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, по него не може да се допусне касационно обжалване.
Петият въпрос е свързан данните по делото, че във въззивното решение не е отразено настъпилото след приключване на устните състезания наследствено правоприемство на страната на ответника М., който е починал десет дни преди постановяване на това решение. Наследниците на М. служебно са издирени от съда и конституирани като страни по делото, като им е съобщено постановеното решение и е предоставен срок за обжалването му. Действията на съда са в пълно съответствие с разпоредбата на чл.229, ал.2, изр.2 ГПК, съгласно която в случай на смърт на някоя от страните след завършване на съдебното дирене, производството се спира след постановяване на решението по делото. Действително, в случая съдът не е постановил изрично определение за спиране на производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.2 ГПК и след това – за възобновяване на производството, но реално е предприел необходимите действия за конституиране на наследниците на починалия ответник и за обезпечаване на правото им на обжалване на въззивното решение, като действията му са в съответствие както с процесуалния закон, така и с посоченото от жалбоподателите решение № 86 от 3.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5563/2014 г., IV г. о., което също акцентира върху необходимостта съдът да обезпечи участието на наследниците в процеса от това процесуално действие, което би имал право да извърши техният наследодател, ако беше жив. Липсва същинско противоречие между това решение на ВКС и обжалваното въззивно решение, което да наложи допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Шестият въпрос се свежда до това може ли съдът да постановява различен правен резултат по еднакви дела. Въпросът е обоснован с мотива, че с решение № 112 от 08.07.2015 г. по в. гр. д. № 115/2015 г. на Търговищкия окръжен съд е ревандикиран по реда на чл.108 ЗС целият имот, въпреки че искът е предявен от част от съсобствениците, а с обжалваното в настоящото производство решение № 2 от 07.01.2019 г. по в. гр. д. № 175/2018 г. на Търговищкия окръжен съд е прието, че след като ищците не твърдят да са собственици на целия имот, те не са легитимирани да предявяват иск по чл.108 ЗС за онази идеална част от имота, на която не са собственици. По този въпрос жалбоподателите поддържат основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът обаче не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е свързан с решаващите изводи на въззивния съд. Освен това той не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Няма колебание в съдебната практика, че съдът е длъжен да прилага еднакво закона. Въпреки това правораздаването е човешка дейност и не изключва постановяване на противоречиви съдебни актове, дори и по дела, които са принципно еднакви от фактическа страна. Именно затова е създадена правна уредба, която задължава ВКС да преодолява противоречивата практика било чрез дейността си по чл.290 ГПК, било чрез тълкувателни решения. В случая обаче липсва и противоречие в практиката по съображенията, изложени по повод първия въпрос и цитираното решение № 70 от 16.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3991/2016 г., II г. о., което е относимо към случая по настоящото дело. Посоченото от жалбоподателите решение № 112 от 08.07.2015 г. по в. гр. д. № 115/2015 г. на Търговищкия окръжен съд е постановено в чистата хипотеза на предявен иск по чл.108 ЗС от част от съсобствениците, при която ответникът не противопоставя възражение за придобивна давност и нотариален акт за собственост по давност, издаден преди предявяване на иска. Обжалваното в настоящото производство решение съдържа въпросната особеност на издаден в полза на ответника нотариален акт за собственост по давност, което предполага различен краен резултат по двете дела – т.е. липса на противоречива практика.
Седмият въпрос е непрецизен, поради което не би могъл да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Няма как чрез графична експертиза да се доказва неистинност на свидетелски показания. Освен това – в случая свидетелите въобще не твърдят, че договорът от 14.04.1995 г. е бил подписан от продавачката Р.; твърдението е, че самите те са го подписали като свидетели. Въпросът реално касае правилата за обсъждане на доказателствата по делото и по него не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е налице богата практика на ВКС, която най-общо изразява идеята, че доказателствата трябва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при отчитане на взаимната им връзка. Въззивният съд не е действал в противоречие с тази практика.
При този изход на делото на ответниците по касация следва да бъдат присъдени разноските за касационното производство в размер на 300 лв. по договор за правна защита и съдействие от 10.03.2019 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2 от 07.01.2019 г. по в. гр. д. № 175/2018 г. на Търговищкия окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. Б. Х. от [населено място], [улица], Ю. Б. Х. от [населено място], [улица] С. Б. Х. от [населено място], [улица] да заплатят на Г. А. С., С. М. Х. и С. М. А., всички от [населено място], [община], [улица], сумата от 300 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: