6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 494
гр. София, 06.06. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО Д.
като разгледа докладваното от съдията Иво Д. т.д. 102 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ищеца в производството „Х Т Ф У“ Л.. – Л., Великобритания, касационна жалба срещу въззивно решение № 1776, постановено на 28. 08. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Шести състав по т.д. № 4562 по описа на съда за 2013 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Софийски градски съд, с което на свой ред са отхвърлени предявените, при условията на обективно кумулативно съединяване от касатора срещу [фирма] искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето, чл. 86, ал. 1 и чл. 88, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), със законните последици.
В касационната жалба и инкорпорирано в същата приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и твърдения, претендиращи да са основания за допускане на касационно обжалване, иска се отмяната му и уважаване на предявените от касатора искове, претендират се разноски.
Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основания за допускане на касационно обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, за който са налице две от хипотезите (допълнителни селективни критерии) за обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
На първо място се сочи материалноправният въпрос за наличието на представителна власт в свидетеля Б., за който касаторът твърди, че е решен от апелативния съд в противоречие с практиката на ВКС – допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се сочи конкретно противоречие с Решение № 245/29. 03. 1999 г. по гр.д. № 643/1998 г. на Второ г.о. на ВКС, Решение № 42/19. 04. 2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, Второ т.о. и Решение № 63/10. 06. 2009 г. по т.д. № 87/2009 г.
Така поставен, въпросът съставлява оплакване срещу правилността на въззивното решение, а не годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото в тази част от изложението на практика липсва формулиран правен въпрос, отговорът на който да е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Съобразно цитираната задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, а непосочването на конкретен правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както и в случая, е достатъчно основание да се откаже допускането на касационно обжалване на въззивното решение.
На следващо място и на собствено основание следва да се посочи, че така най-общо поставеният въпрос за представителната власт на Б., не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване и поради обстоятелството, че макар и представителната власт на разпитания по делото свидетел Б. да е обсъждана от въззивния съд в мотивите му, същата в нито един момент от делото, до включването на въпроса за тази представителна власт едва в касационната жалба на ищеца, не е оспорвана от последния по делото. Още в отговора си на исковата молба, ответникът ясно и категорично е заявил по делото твърдението си, че от името и за сметка на ищеца с него (ответника) е преговарял, сключил сделката и приел изпълнението от страна на ответника именно Б., и тази позиция на ответника последователно е провеждана и в допълнителния отговор на исковата молба (допълнителна такава от ищеца не е депозирана), и в открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд (пр. на 24. 10. и на 09. 12. 2012 г.), в присъствието на процесуалните представители на ищеца, и срещу същата ищецът не е възразявал, както пред първоинстанционния съд, така и пред въззивния такъв, включително и във въззивната си жалба, оплакванията в която въззивният съд е бил длъжен да съобразява, при условията на чл. 269 от ГПК.
При така изложеното за касационния състав се налага извод, че в първата си част изложението на основания за допускане на касационно обжалване, въобще не съдържа формулиран правен въпрос – годно общо основание за такова допускане. За пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и да се приеме, че въпреки широката си формулировка и изтъкнатото несъответствие с действителните обстоятелства по делото, и отстояваните от страните, техни позиции по спора, въпросът за представителната власт на Б. е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, то не е налице и твърдяното противоречие с практиката на ВКС по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 2 от ТР № 1/2010 г. – цитираните две касационни решения № 245/1999 г. и № 63/2009 г. въобще не попадат в кръга на задължителната практика на ВКС, като постановени по отделни казуси и по реда на отменения ГПК, а съдържанието на посоченото касационно решение на Второ т.о. от 2010 г., доколкото въобще би могло да се счете за относимо към случая, като даващо отговор на различен правен въпрос, и от фактическа страна несъответно на конкретния, процесен случай, е в насока, противоположна на защитаваната от касатора теза, като на практика даденият от ВКС отговор на правен въпрос в същото решение обслужва по-скоро тезата на противната на касатора страна в производството.
На следващо място формулира се, с твърдения, че съставлява правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване, въпросът „Следва ли да се предполага наличието на представителна власт в лице, което инициира авансово плащане от търговец (купувач) по обичайна търговска сделка и ако такава представителна власт е налице, дали тя обхваща извършване на действия и по останалите елементи на сделката, без изрично упълномощаване от страна на търговеца – купувач?“
По отношение на същия въпрос общо, без конкретна обосновка се твърди наличието на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се претендира, че отговорът му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по см. на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Въпросът отново е ирелевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като несъответен на установимите, както твърдения на страните и действителни обстоятелства по делото, така и на решаващите за изхода на спора във въззивната инстанция мотиви на въззивния съд, доколкото в съответните си части, същите се основават изцяло не на простото иницииране от страна на Б., на плащане от името и за сметка на ищеца – купувач по процесната сделка, но на реално полученото от ответника – продавач, плащане в аванс на пълната цена на стоката – предмет на сделката, и това е безпротиворечиво установено, както по делото, така и в мотивите на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. По отношение на същия въпрос е изцяло приложимо и изложеното по-горе в настоящите мотиви относно липсата на оспорване от страна на касатора, на представителната власт на Б., пред инстанциите по същество.
По отношение на същия въпрос не е налице и претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото по делото не се установява наличието на която и да било от установените в същия законов текст хипотези, така както точният смисъл на същите е разяснен в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
При така установеното и доколкото не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, такова не следва да бъде допускано.
При този изход на делото касаторът няма право на претендираните от него разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има право на такива в установения по делото да е заплатен размер.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1776, постановено на 28. 08. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Шести състав по т.д. № 4562 по описа на съда за 2013 г.
ОСЪЖДА „Х Т Ф У“ Л.. – Л., Великобритания, чрез адв. В. С. С. – [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1, да заплати на [фирма], ЕИК: [ЕГН] сумата 3120 лв. разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: