О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 494
София, 17.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на тридесети юни през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 270 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 254/19.І.2009 г. на „Д” Е. със седалище и адрес на управление в с. О., община А., област В. , подадена чрез процесуалния му представител адв. Р от САК, против решение № 188 на Варненския апелативен съд, ГК, от 28. ХІ.2008 г., постановено по гр. д. № 428/08 г., с което, като неоснователен и недоказан, е бил отхвърлен иска на този търговец с правно основание по чл. 93, ал. 2, изр. ІІ-ро ЗЗД, предявен срещу „И” Е. – гр. В. за заплащането на сума в размер на 43750 евро, претендирана като задатък /неправилно наричан неустойка/, който е бил уговорен с клауза по т. 3.1 от сключения между страните по спора предварителен договор от 21 юли 2007 г. и дължим ведно със законната лихва, считано от 29. Х.2007 г. и до окончателното му изплащане.
Оплакванията на търговеца-касатор са както за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, но също и за постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Инвокирани са доводи, че със своя съдебен акт въззивната инстанция е нарушила разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, както и че необсъждането от нейна страна „на мотивите на първостепенния съд и непосочването на никакви нарушения по прилагането на закона, установяването на фактическата обстановка и обосноваването на правните изводи” на последния обективирало съществено нарушение на процесуалния закон, на свой ред изразено в липсата на мотиви. С оглед това „Д” Е. претендира касиране на атакуваното въззивно решение „и потвърждаване и оставяне в сила” на отмененото от апелативния съд първоинстанционно решение на Варненския ОС, с което облигационният иск е бил уважен в предявения размер, ведно с присъждането на всички направени от това д-во съдебно-деловодни разноски, вкл. изплатен адвокатски хонорар.
В нарочното си изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо приложно поле на касационното обжалване, търговецът-касатор изтъква, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл „по материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, същите разрешавани противоречиво от съдилищата, което /решаването им/ без съмнение било от значение за точното и еднакво прилагане на закона”. Така материалноправният въпрос относно изпълнението на поетото от ответното „И” Е. задължение за полагане на асфалтов път до ваканционното селище /т.нар. резиденция „В”/ по т. 2.3.1 от процесния предварителен договор, бил решен „въз основа на неотносими към него доказателства и следователно – при липса на мотиви за такова решение”. Що се отнася до процесуалния въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с константната практика на ВКС, това било: „мотивирането /обосноваването/ на правен извод въз основа на неотносими доказателства”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „И” Е. – гр. В. писмено е възразило чрез процесуалния си представител адв. Н. Х. от АК В. по допустимостта на касационното обжалване, навеждайки довод, че аргументацията на тезата си за противоречие на атакуваното въззивно решение с практиката на ВКС търговецът-касатор постига посредством изопачаване на вярно установената по делото фактическа обстановка.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия Първо отделение, намира че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, касационната жалба на „Д” Е. – с. О., община А., област В. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая липсва приложно поле на касационното обжалване, поради което достъпът на търговецът-касатор до него ще следва да му бъде отказан, са следните:
Позоваването на ППВС № 1/13.VІІ.1953 г., озаглавено „За формата и съдържанието на решението и присъдата”, с довод на търговеца-касатор, че в равна степен както материалноправният, така и процесуалноправният въпрос по делото, са били решени от въззивната инстанция веднъж „при липса на мотиви”, на базата на неотносими към спорния предмет доказателства, но, успоредно с това, и посредством мотивиране /обосноваване/ на правен извод въз основа на такива неотносими доказателства, като краен резултат е обективно непригодно да релевира предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обосноваваща допустимост на касационното обжалване, понеже логически аргументите са взаимоизключващи се.
Според т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/1.VІІ.2001 г. на ОСГК на ВКС, дейността на въззивната инстанция е аналогична с тази на първата, като, без да я повтаря, представлява нейно продължение, т.е. има винаги за свой предмет разрешаване на самия материалноправен спор. В това се изразява принципното й различие с втората инстанция по правилата на действалата до 1.ІV.1998 г. процесуална уредба /отм./, която бе контролноотменителна и дейността й бе проверяваща спрямо законосъобразността на правните и фактически изводи на първостепенния съд. При действието на новия ГПК, който е в сила от 1.ІІІ.2008 г., само когато потвърждава първоинстанционното решение въззивният съд мотивира своето, ползвайки се от възможността „да препрати” към мотивите на първостепенния съд /арг. чл. 272 ГПК-нов/. В процесния случай обжалваното въззивно решение, постановено по реда на чл. 271 ГПК, съдържа решаващи правни изводи на този съд по съществото на облигационния спор за дължимост на уговореният между страните задатък, които обаче са диаметрално противоположни на направените от първата инстанция. Съобразно изискванията на чл.121, ал. 4 от Конституцията, но също и на чл. 236, ал. 2 ГПК, към обжалваното въззивно решение мотиви са били изложени и в тях надлежно Варненският апелативен съд е посочил исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, както и направените въз основа на тях фактически и правни изводи. Недопустимо е обаче твърдяното от касатора съществено нарушаване на съдопроизводствени правила, отнасящи се до есенциалното съдържание на всяко едно решение като съдебен акт по съществото на конкретен граждански или търговски спор и представляващо едно от трите лимитативно установени от законодателя основания за касирането му /като неправилно-по чл. 281, т. 3 ГПК/, да бъде отъждествявано – и то в равна степен – с материалноправен и процесуален въпрос, обусловили решаващите изводи на въззивния съд досежно изхода на делото. Това лишава от смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, представляващо приложение към касационната жалба, щом то дефинитивно следва да има съдържание, различно от „точното и мотивирано изложение на касационните основания” в самата жалба срещу въззивното решение /арг. чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК/.
При наличието на задължителна практика на ВКС относно това какви са минималните изисквания за формата на едно съдебно решение, за да може да се прецени, че то удовлетворява горните законови изисквания да е в достатъчна степен мотивирано, не може да се поддържа и наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК: не е налице въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата в Републиката. Позоваването на тази втора предпоставка, предназначена алтернативно да обоснове допустимост на касационното обжалване, в случая по категоричен начин илюстрира, че евентуалните нарушения на решаващия съд по отношение материалния или процесуалния закон, нямат естеството на „произнасяне” по материалноправен или процесуалноправен въпрос.
В заключение, едностранчиво релевираната от търговеца-касатор предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, всъщност кумулативно съдържа императивното изискване на законодателя, когато по разрешеният от въззивен съд конкретен въпрос /бил той материалноправен или процесуалноправен/ липсва съдебна практика, касационното обжалване да може да се допусне, но само при условието, че въпросът е и от значение за развитие на правото. Изпълнението на това императивно изискване в случая не се поддържа от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
С оглед изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на постановеното от Варненския апелативен съд решение № 188/28. ХІ.2008 г. по гр.д. № 428/08 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 188 на Варненския апелативен съд, ГК, от 28. ХІ.2008 г., постановено по гр. д. № 428/08 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2