Определение №495 от 22.6.2016 по търг. дело №2161/2161 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 495

гр. София, 22.06.2016 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори март през две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2161 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. Н. срещу решение № 330 от 02.02.2015г. по т. дело № 3948/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение № 98 от 11.07.2014г. по т. дело № 263/2013г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, III състав. С потвърдения съдебен акт е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [община] иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 4, т. 3 от договор № 42/09.04.2008г. за обществен превоз на пътници, сключен между [община] и [фирма] за заплащане на сумата от 32 704,76 лв., съставляваща дължим остатък от сума в размер 52 523,76 лв. за компенсиране на стойността на издадени от ищеца през периода от 01.01.2009г. до 31.12.2009г. абонаментни карти за обществен превоз на пътници с автобусен транспорт с ценови облекчения на лица по чл. 4, чл. 8 и чл. 9 от Наредба № 2/31.03.2006г. за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за пътуване по автомобилния транспорт, предвидени в нормативни актове за определени категории пътници /отм./, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.12.2013г. до окончателното й плащане, и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените по делото разноски в размер на 1 200 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като релевира доводи, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Следвало ли е въззивният съд да тълкува клаузата на чл. 4, т. 3 от сключения между страните договор за обществен превоз № 2/09.04.2008г. при липса на спор, че тя е неясна, непълна и неточна, тъй като условията за приложението й са регламентирани в Наредба № 2/31.03.2006г.?
2. Следвало ли е въззивният съд при извършеното тълкуване на клаузата чл. 4, т. 3 от сключения между страните договор за обществен превоз № 2/09.04.2008г. да приложи критериите на чл. 20 ЗЗД, като изясни действителната, а не предполагаема воля на страните, и извърши тълкуване във връзка с нормите на Наредба № 2/31.03.2006г.?
3. Следва ли въззивният съд след като констатира недопустимост на предявения иск, поради липса на пасивна материална легитимация, да приложи чл. 100 ГПК и при неотстраняване на нередовността на исковата молба да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото, или може да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен по същество?
4. По иск на превозвача с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД задължена ли е Общината да му заплати компенсация за безплатните и по намалени цени пътувания по групи правоимащи на нормативно установените категории пътници по Наредба № 2/31.03.2006г. над размера на получената от държавния бюджет сума за компенсация при доказване, че претендираната за компенсация сума съответства на фактически предоставените от превозвача транспортни услуги?
По отношение на първите два правни въпроса касаторът поддържа, че са решени в противоречие с решение № 67/30.07.2014г. по т. д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 129/12.07.2013г. по т. д. № 558/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Относно третия процесуалноправен въпрос касаторът релевира доводи, че като е потвърдил първоинстанционното решение при констатирана недопустимост на предявения срещу [община] иск въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. по тълк. дело № 1/2001г. на ВКС, ОСГТК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът поддържа, че четвъртият материалноправен въпрос е решен в противоречие с решение № 1943/18.10.2013г. по т. д. № 4597/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, произнесено по аналогичен казус – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Релевира евентуален довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът [община], [населено място] чрез процесуален представител адв. Р. Г. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като наведените аргументи не сочат на нито едно от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Подробни съображения са изложени в писмен отговор.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок съгласно чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, доколкото са изложени основания по чл. 280, ал. 1 , т. 1, 2 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е установил фактическата обстановка въз основа на обсъждане на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено след извършена проверка в счетоводството на двете страни по делото и прието като обективно и компетентно изготвено и неоспорено от страните. Констатирал е, че издадените от ищеца абонаментни карти за обществен превоз на пътници с автобусен транспорт с ценови облекчения на лица по Наредба № 2 от 31.03.2006 г. /отм./ през 2009 г. съгласно представени в общината опис – сметки по договор № 42/09.04.2008 г. са 7 406 броя, от които 66 бр. – за ветерани, 919 бр. – за ученици и 6 421 бр. – за пенсионери, 4 бр. от представените с допълнителната искова молба месечни справки – декларации не са подписани, а опис – сметките са едностранно съставени от превозвача; размерът на компенсациите за издадените през процесния едногодишен период абонаментни карти по маршрутните разписания на автобусните линии, посочени в приложението към договора от 09.04.2008 г., е 73 370,28 лв. за общо 7 406 бр. абонаментни карти за 2009 г., уточнени по видове с допълнителната искова молба в табличен вид. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза решаващият съдебен състав е приел, че общият размер на постъпилите през 2009 г. суми от Централния бюджет в [община] като субсидии за вътрешноградски превози и компенсации за безплатни пътувания или такива с намалени цени е 19 829 лв. /съответно 5 899 лв. – за безплатни пътувания и 13 930 лв. – за пътувания с намалени цени/ и преведените от общината на ищеца суми за компенсации за безплатни пътувания или пътувания с намалени цени /общо платени субсидии и компенсация/ за същия период януари – декември 2009 г. включително също възлизат на 19 829 лв.
За да направи извод за неоснователност на предявения иск, въззивната инстанция е приела, че целево предоставените от Републиканския бюджет средства за 2009 г. на [община] са изцяло преведени от ответника на превозвача, договорното задължение на общината по чл. 4, т. 3 от договора между страните, сключен на 09.04.2008 г. на основание протокол от проведен конкурс на 04.04.2008 г. от назначена комисия със Заповед № 186 от 27.03.2008 г. на кмета на [община], е изпълнено, поради което същата не дължи процесната сума на ищеца. Изложила е съображения, че клаузата на чл. 4, т. 3 от договора кореспондира с разпоредбите на чл. 36, ал. 1 и чл. 30а от Наредба № 2/31.03.2006г. за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за пътуване по автомобилния транспорт, предвидени в нормативни актове за определени категории пътници /отм./. Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 27 от посочената наредба и е приел, че договореното между страните задължение възпроизвежда нормативно установеното за общините задължение да изплащат на превозвача средства за компенсиране на намалените приходи в резултат на ценови облекчения за определени категории пътници с абонаментни карти до размер, предоставен от Централния бюджет. Доколкото постъпилите от Републиканския бюджет средства за 2009г. са изцяло преведени на превозвача, съдебният състав е направил извод, че общината е изпълнила задължението си по чл. 4, т. 3 от договора.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два материалноправни въпроса се отнасят до предпоставките и обема на тълкуване на сключения между страните договор, респективно договорна клауза и критериите за тълкуване по чл. 20 ЗЗД. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 115 от 01.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, на тълкуване съгласно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни договорни клаузи, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици. За да изясни действителната воля на договарящите страни, решаващият съд следва да извърши тълкуването съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, а именно като тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се отчита неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. Договорът не подлежи на тълкуване, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните по отношение на поетите от тях права и задължения за постигане на желания от тях и позволен от закона правен резултат. В настоящия случай клаузата на чл. 4, т. 3 от сключения между страните договор № 42/09.04.2008г. е ясна, поради което не са налице предпоставките за нейното тълкуване. Въззивният съд е приложил посочената договорна клауза без да прави тълкуване, каквото не е необходимо, като я е обсъждал във връзка с конкретни императивни правни норми от Наредба № 2/31.03.2006г. за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за пътуване по автомобилния транспорт, предвидени в нормативни актове за определени категории пътници /отм./. Като е процедирал по този начин съдебният състав не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Третият, посочен от касатора въпрос, е процесуалноправен и се отнася до допустимостта на въззивното решение. Постоянна е практиката на ВС и ВКС, че едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно.
Допустимостта на иска и на решението зависи и от наличието на процесуална легитимация на ответника по иска. Процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение – кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация на двете страни следва не от някакви обективни факти, които подлежат на доказване, а единствено от правното твърдение, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска. При липса на материалноправна легитимация искът е допустим, но неоснователен. В настоящия случай искът е предявен срещу надлежно процесуалнолегитимирано лице, предвид изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и заявения петитум, при наличие на положителни процесуални предпоставки, обуславящи правото на иск, поради което не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по третия процесуалноправен въпрос. Въпросът не е решен в противоречие с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. по тълк. дело № 1/2001г. на ВКС, ОСГТК, тъй като исковата молба е редовна и отговаря на изискванията по чл. 127 и чл. 128 ГПК.
Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по четвъртия материалноправен въпрос. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Касаторът не е доказал наличие на противоречива съдебна практика, тъй като не са представени доказателства за влизане в сила на решение № 1943/18.10.2013г. по т. д. № 4597/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, предвид обезсилването му с решение № 170/28.12.2015г. по т. д. № 541/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., последното служебно известно на настоящия съдебен състав.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Посоченият от касатора четвърти материалноправен въпрос с оглед фактите по конкретното дело следва да се конкретизира в смисъл: Дължи ли общината компенсация на дружеството – превозвач на стойността на издадените за определен период абонаментни карти /компенсиране на безплатните и по намалени цени пътувания/ по групи правоимащи на нормативно установените категории пътници по Наредба № 2/31.03.2006г. над размера на предоставените от централния /държавния/ бюджет средства, когато договорът за обществен превоз е във връзка с Наредба № 2/31.03.2006г. за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за пътуване по автомобилния транспорт, предвидени в нормативни актове за определени категории пътници /отм./. Така уточненият правен въпрос не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е свързан с прилагане на относимите правни норми на чл. 23, ал. 1, чл. 26, чл. 27, чл. 28, чл. 30, чл. 34 и чл. 36 от посочената наредба в приложимата й редакция, които са ясни: общините в определен срок разпределят на превозвачите, осъществяващи транспортното обслужване в общината, включително на тези, с които нямат сключен договор, предоставените от централния бюджет средства; в случаите, когато размерът на сумите по опис-сметките за издадените превозни документи на правоимащите, подлежащи на компенсиране със средства от централния бюджет, надвишават разполагаемите средства за компенсиране на безплатните и по намалени цени пътувания, полагащите се на превозвачите суми се намаляват съразмерно на недостига; разликата при възможност се изплаща на превозвачите през следващи отчетни периоди в рамките на бюджетната година.
Поради липса на сочените от касатора предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разносик на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от последния разноски за касационното производство в размер 600 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 330 от 02.02.2015г. по т. дело № 3948/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], вх. Б, ап. 4 да заплати на [община], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 600 лв. /шестстотин лева/ – разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Scroll to Top