О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 495
София, 24.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.04.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2018 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 668 от 09.04.2014 год., по в.т.д.№ 2444/2013 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на едновременното наличие на всички предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на поставени три въпроса на процесуалното право, които доуточнени от настоящият състав на касационната инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.201год. на ОСГТК на ВКС са свързани със задължението на въззивния съд да извърши доклад по делото : със задължението на въззивната инстанция да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по същество на правния спор и за правните последици от порочни действия на въззивния съд, накърняващи правата на страните, за процесуалните действията за попълване на делото с доказателствен материал за изясняване на спора..
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е посочена задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в ТР № 1/04.01.2001 год. на ОСГТК на ВКС, ТР № 2/ 02. 07.2004 год. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС и постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 7 от 22. 02.2010 год., по т.д.№ 264/2011 год. на І т.о., № 174 от 12.01.2011 год., по т.д.№ 36/2010 год. на І т.о.,2 № 546 от 23.07.2010 год., по гр.д.№ 856/ 2009 год. и № 41 от 30.07.2013 год., по гр.д.№312/2012 год..
По отношение на част от тези въпроси на процесуалното право, които са останали неконкретизирани, жалбоподателят поддържа и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, аргументирайки го с повишеното значение на така поставените правни въпроси за гражданското съдопроизводство, като счита, че същите, с оглед и на икономическата обстановка в страната и значителната междуфирмена задлъжялост „все повече ще стоят на вниманието на съдилищата”.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на поддържаните селективни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд е отменил първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 2093 от 03. 12.2012 год., по т.д.№ 3221/2011 год. в частта, с която предявения от „П. БИЛД” О. , [населено място] срещу настоящия касатор, като ответник, иск по чл.92, ал.1 ЗЗД, е отхвърлен за разликата над присъдените 33 178.08 лв. до размера на исковата сума от 49 064.54 лв., представляваща договорна неустойка по сключен между страните на 13.02.2008 год. договор за изпълнение на СМР на обект, намиращ се в [населено място], район „Л.”, поради уважаване на въведеното в хода на процеса защитно правопогасяващо възражение за прихващане и при условията на чл.271, ал.1 и сл. ГПК е уважил главната искова претенция в посочената по- горе част до размера на сумата 47 660.81 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.08.2011 год. до окончателното и изплащане, заедно с направените пред двете инстанции деловодни разноски, съобразно уважената част на иска, в обща размер от 4351.86 лева. При обосноваване на постановения краен правен резултат по делото решаващият състав на Софийски апелативен съд се е позовал на валидно сключения между страните договор за СМР от 13.02.2008 год. и на доказано, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, длъжниково неизпълнение, което последно, при липсата на представени в хода на процеса доказателства за невиновна невъзможност за изпълнение от страна на последния, обуславя и ангажиране договорната му отговорност за обезвреда, съобразно неустоечната клаузата на т. 58 от този договор. Позовавайки се на представените в хода на процеса 7 бр. протоколи за установяване извършването и приемането на натуралните видове СМР въззивната инстанция е счела, че в периода 14.04.2008 год. – 17. 06. 2010 год. изпълнителят „ КАДЕТ КОНСУЛТ С.” Е., гр. София е изпълнил договорени СМР, възлизащи на обща стойност 490 456.42 лв., които са приети от възложителя, но по отношение на част от същите – обективираните в протоколи № 4-№ 7 е налице забава, предвид изтичане на изрично договорения в т.17 от договора краен срок за тяхното изпълнение -10.08.2008 год.. С оглед продължителността на длъжниковата забава и уговорения в неустоечната клауза максимален размер неустойка от 10% Софийски апелативен съд е счел, че в случая същата възлиза на 49 064.54 лв., която е и дължимата от ответника сума. Поради недоказаност, при така събраните по делото доказателства, които е подложил на самостоятелна преценка, решаващият състав на Софийски апелативен съд е отрекъл основателността на възраженията на ответника както за отсъствие на конкретен обем договорени СМР, който да предпоставя изпадането на изпълнителя в забава, така и на възложени на същия, извън уговорения краен срок за изпълнение, допълнителни СМР, които по този начин да не се обхващат от забавата на длъжника. Въз основа на извършен анализ на данните от представените актове обр.19, обективирани в протокол № 7/17.06.2010 год. за актуване и приемане на конкретни СМР, въззивната инстанция е приела за неоснователно и заявеното от ответника защитно възражение за прихващане, което да е формирано от неплатено от възложителя възнаграждение на ответното търговско дружество, поради извършено приспадане на част от общо дължимото на последния възнаграждение за изработеното. Приел, че с двустранното подписване на документа, без каквото и да е възражение от страните, е налице изрично заявено съгласие на изпълнителя както със стойността на приетите СМР, така и с необходимостта от приспадане на конкретните вписани в същия суми, представляващи стойност на липси, повреди, щети и допълнителни разходи за довършване на изработеното, за които носи отговорност и това изклюва да е налице дължимост на последните от ищеца- възложител под формата на възнаграждение по см. на чл.266, ал.1 ЗЗД.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, според настоящия съдебен състав налагат да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Последователно в практиката си, създадена при уредбата на касационното производство по действащия ГПК, ВКС е поддържал разбирането, че разрешен процесуален въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК е налице, както когато съдът се е произнесъл по процесуалните действия, които следва той самият да извърши, или по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, така и когато въззивният съд е зачел ненадлежно извършени от страните процесуални действия, респ. не е зачел надлежно извършени такива, като е достатъчно дори и да не се е произнесъл изрично в решението си по поставения въпрос на процесуалното право, да е процедирал в несъответствие с процесуалния закон – да не е обсъдил конкретно допустимо и относимо към делото доказателство и това несъответствие да се е отразило на правилността на решението, по начин, който е във вреда на жалбоподателя.
Следователно обстоятелството, че в случая въззивната инстанция е обсъдила всички събрани по делото доказателства, възприети за относими към спора, както и доводите на страните и въз основа на този анализ е изградила фактическите си и правни изводи за дължимост на претендираната мораторна неустойка, уговорена с клаузите на чл.58 от процесния договор за СМР поради доказана виновна длъжникова забава да изпълни уговорените видове СМР в определения краен срок -10.08.2008 год. изключва да е налице твърдяното противоречие, по приложението на чл.12 ГПК, разпоредба аналогична на чл.188, ал.1 ГПК/ отм./. Що се касае до правилността на осъществената от Софийски апелативен съд преценка на доказателствения материал по делото, то тя – част от същинската правораздавателна функция на решаващия съд е относима към обосноваността и процесуалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт и подлежи на касационна проверка само при разглеждане на касационната жалба по същество, но е ирелевантна към предпоставките по 280, ал.1 ГПК. Не се констатира визираното отклонение от задължителната практика на ВКС и по формулирания процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да извърши доклад по делото. Според задължителните постановки в т.2 на ТР № 1/2013 год на ОСГТК на ВКС, с които Софийски апелативен съди изцяло се е съобразил, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушение при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба или отговорът към нея не съдържа оплакване за допуснати то първоинстанционния съд нарушения във вр. с доклада, въззивната инстанция не извършва нов доклад по чл.146ГПК, тъй като характерът на въззивното производство и при уредбата му по действащия ГПК, като ограничено, изключва повтаряне на процесуалните действия, дължими от първостепенния съд, а дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото и допустими от ГПК доказателства, които са пропуснали да извършат в първоинстанционното производство, именно поради констатираните процесуални нарушения.. В случая, обаче, сочената хипотеза не е налице. Във въззивната жалба на настоящия касатор не се съдържат конкретни оплаквания по доклада на делото, а правилността на преценката на въззивния съд за процесуалната законосъобразност на отказа на СГС да допусне поисканите от страната – касатор свидетели и да изслуша допълнителна експертиза, обоснована с липсата на необходимост от същите, поради фактическото изясняване на спора с останалия доказателствен материал, е относима към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Последният поставен въпрос може да е важен, но няма самостоятелно обуславящо значение за изхода на делото, поради което явяващ се в известен смисъл хипотетичен, не може да обоснове общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване. При нейното отсъствие съставът на ВКС не дължи произнасяне по поддържаното селективно основание- допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация, съгласно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба, в срока по чл.287, ал.1 ГПК, е претендирал деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК. При този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК същите следва да му бъдат присъдени в размер на сумата от 1000 лв. – заплатено по банков път адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 16. 06. 2014 год., фактура / оригинал/ № 83 от 17.06.2014 год., издадена от АД ”М., Ш.,П.,” [населено място] и заверено ксероксно копие от разплащателна сметка на същото АД, удостоверяващо заверяване сметката на последното с извършения превод на процесната сума.
Мотивиран от горното,настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 668 от 09.04.2014 год., по в.т.д.№ 2444 /2013 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА ТД [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], гр.София сумата 1000 / хиляда лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: