1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 495
[населено място], 14.05.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто
гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и девети април две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 680/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на П. К. Р. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1946 от 26.11.2009 г. по гр.д.№ 2204/ 2009 г. С въззивното решение е оставено в сила решение на Пловдивски районен съд по гр.д.№ 1596/ 2009 г. в частта, отхвърляща предявения от касатора против [фирма], [населено място] иск за заплащане на сумата 36 352 лв – неизплатено трудово възнаграждение за период 01.01.2007 г. – 31.12.2008 г.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е дал неправилна квалификация на спорното право по чл.245 от КТ вместо по чл.128 от КТ. Първото би било вярно, ако предмет на делото е изпълнявала ли е ищцата трудовите си задължения, но всъщност бил предявен иск за заплащане на начислено трудово възнаграждение. Според касатора тълкуването на термина „начисляване” е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Счита, че начисляването съставлява признание на работодателя за дължимостта на трудовото възнаграждение, а въззивният съд приел обратното. Значение за точното прилагане на закона и развитието на правото според касатора има и въпросът за кредитиране на свидетелските показания на лица, които имат качеството на работници при една от страните по делото. Кредитирането им във въззивното решение било неправилно. Отделно от това касаторът оспорва и допустимостта на свидетелските показания. Иска се допускане на касационно обжалване на решението, съответно отмяната му и за разглеждане на спора по същество, с последващо отхвърляне на предявените искове.
Ответникът по касация [фирма] не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
Доводите на касатора за неправилно квалифициране на спорното право, предявено за защита, са ирелевантни в производството за допускане на касационно обжалване. Квалификацията на правото е дейност по приложение на материалния закон и има отношение към въпроса за материалната законосъобразност на въззивното решение, но не би могла да е основание за допускане на касационно обжалване. Вън от изложеното, не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че не е предмет на делото въпросът изпълнявала ли е ищцата трудовите си задължения. Съгласно чл.128 т.2 от КТ работодателят е длъжен да плаща уговореното възнаграждение за извършената работа, т.е. когато е предявен иск за реално изпълнение на паричното задължение на работодателя, фактът, че работата е действително „извършена” безусловно е част от предмета на доказване по делото. Въззивният съд не е приел нещо различно от това.
Не се налага намесата на Върховния касационен съд за тъ лкуване на термина „начисляване”. Съдържанието на понятието е изяснено в практиката и няма данни в нея да се съдържат противоречия по него. Начисляването действително е факт, който е индиция за дължимостта на трудовото възнаграждение, тъй като същото се извършва в изпълнение на основно задължение на работодателя по чл.128 т.1 от КТ. Няма законова пречка обаче, при обсъждането на факта на начисляването в съвкупност с останалите доказателства по делото, съдът да приеме, че макар начислено, трудовото възнаграждение не се дължи поради това, че работата не е извършена. По въпроса за съдържанието на понятието материалният закон е пълен и ясен (чл.128 от КТ), а по въпроса за доказателственото значение на факта процесуалният закон също не се не нуждае от изясняване и тълкуване (чл.12 от ГПК). Поради това не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по въпроса за съдържанието на понятието „начисляване”.
Не са налице тези предпоставки и по отношение на въпроса за кредитиране на свидетелските показания на лица, които имат качеството на работници при една от страните по делото. И по този въпрос законът е пълен и ясен (чл.172 от ГПК), като показанията се преценяват със засилена критичност, но без да е налице забрана за кредитирането им. Ако неправилно им е дадена вяра, то това би направило съдебният акт необоснован (чл.281 т.3 от ГПК), което обаче не е основание за допускане на обжалването и не може да се изследва в производството по чл.288 от ГПК.
Що се касае до това, допустими ли са свидетелските показания по смисъла на чл.164 ал.1 т.3 от ГПК, то и при отрицателен отговор решението на въззивния съд би било постановено при процесуални нарушения (чл.281 т.3 от ГПК), които могат да се отстранят едва след като касационното ожалване бъде допуснато. По чл.280 от ГПК може да се постави въпрос дали принципно са допустими свидетелски показания за установяване на определен факт. В случая такъв би бил въпросът може ли със свидетели да се установява фактът на извършването или неизвършването на определена работа (защото в конкретния случай въззивния съд именно това е приел от свидетелските показания – че ищцата не е извършвала работата, за която претендира да получи възнаграждение). И по този въпрос обаче не се налага намесата на ВКС, предвид пълнотата в закона, създадената практика по прилагането му и липсата на необходимост тя да бъде променяна. Правилото на чл.164 ал.1 т.3 от ГПК не допуска свидетели за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен акт или за установяване на договори на стойност над 5 000 лв. Фактът на извършване на определена работа не попада в кръга на забраната, защото този факт нито е „договор” със стойност, нито има законово изискване той да бъде удостоверен в определен документ.
Поради това не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1946 от 26.11.2009 г. по гр.д.№ 2204/ 2009 г..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: