5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 495
[населено място], 06.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май ,през две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 3217 по описа за две хиляди и петнадесета година, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби / идентични / на В. А. А. и М. В. А. против решение № 648 по гр.д.№ 2129 / 2014 год. по описа на Софийски апелативен съд, с което съдът е отхвърлил молбите на същите страни за допълване на решение № 2220 / 02.12.2014 год. по същото дело, по реда на чл.250 ГПК – чрез произнасяне по предявените четири обективно и в субективно съединение искове,в съответствие с мотивите на решението,в евентуалност – за поправката му, поради очевидна фактическа грешка,по реда на чл.247 ГПК, по същите съображения , а също и отказал изменение на решението в частта за присъдимите разноски.Касаторите обосновават неправилност на въззивното решение,постановено в производство по чл. 250 ГПК и чл.247 ГПК, считайки че легитимацията на ищеца като кредитор по три отделни договора за кредит,обезпечени от ответника В. А., в качеството на поръчител и по четвърти договор – овърдрафт, по който същият ответник е солидарен съдлъжник, независимо от атакуването по реда на чл.135 ЗЗД на сключените от същия, в качеството на дарител,три договора за дарение,с които ищецът твърди увредени интересите си, предпоставя на това основание четири самостоятелни обективно съединени искове,по които съдът е следвало да се произнесе със самостоятелни диспозитиви. Правният си интерес касаторите обосновават с липсата на произнасяне със сила на пресъдено нещо по легитимацията на ищеца като кредитор по всеки от тези четири договора, т.е. по наличието на задължения на ответника В. А. по всеки от договорите.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационните жалби и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Поддържа изводите на въззивния съд , че предметът на исковете се предопределя от атакуваните сделки / трите дарствени сделки / , а не от сделките, с които ищецът обосновава качеството си на кредитор спрямо разпоредилият се с имуществото си ответник.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Ищецът твърди качеството си на кредитор по отношение на ответника В. А., на основание четири договора за кредит, по три от които ответникът има качеството поръчител , а само по един – качеството на съдлъжник. Атакува извършени три разпоредителни сделки – дарения, с които съпрузите В. А. и Н. А. са прехвърлили в собственост на сина си – М. А. три недвижими имота. Въззивният съд е отменил частично отхвърлителното решение на първоинстанционния съд и вместо това постановил решение, с което е отменил, на основание чл.135 ЗЗД, дарствените разпореждания на В. А., с правото му на собственост върху 1/2 идеална част от трите недвижими имота / съпружеска имуществена общност с Н. А., която няма качеството длъжник, поради което и исковете по отношение на собствената й 1/2 идеална част не са уважени/, обективирани в нотариални актове № 179 , № 180 и № 181 по описа на нотариус Д. С.. Съдът е приел, че процесуалната легитимация на ответника като длъжник и страна по иска с правно основание чл.135 ЗЗД е обоснована единствено по отношение на договора за кредит овърдрафт, по който В. А. има качеството на съдлъжник , не и по тези , по които същият е поръчителствал.Последното, обаче, не съставлява произнасяне на съда за липса на задължения на същия, на основание договорите за поръчителство, в обезпечение на трита договора за кредит с длъжник [фирма], а съобразяване със задължителна за въззивния съд практика, цитирана и в решението, според която искът по чл.135 ЗЗД , с оглед обезпечителният му характер, не може да се уважи срещу лице – поръчител на длъжника,а единствено срещу длъжник на кредитора, тъй като в противен случай би се стигнало до обезпечение на обезпечението / реш.№ 199 по т.д.№ 966/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС /.
С молби по чл.250 ГПК , в евентуалност – по чл.247 ГПК, В. А. и М. А. са поискали допълване на решението , с произнасяне на съда по всеки от четирите обективно съединени иска, визирайки като предмет на всеки от тях четирите договора за кредит, с които ищецът обуславя легитимацията си на кредитор. Въззивният съд е отказал,с мотивите , че договорите за поръчителство, по които ответникът В. А. е страна – поръчител, в обезпечаване на задължения на длъжника [фирма] по три договора за кредит,респ. и договора за овърдрафт , по който В. А. е страна солидарен длъжник, не са предмет на предявените конститутивни искове по чл.135 ЗЗД, какъвто са трите разпоредителни сделки, по отмяна на които съдът надлежно се е произнесъл.Обстоятелствата във връзка със сключването на тези договори са относими към легитимацията на ищеца като кредитор.Поради това не е налице непълнота на решението или противоречие между формираната в мотивите на съда воля,респ. отразената в диспозитива на съдебното решение.
В изложенията по чл.280 ал.1 ГПК по всяка от жалбите са формулирани следните идентични въпроси: 1/ Налице ли е кумулативно обективно и субективно съединяване на искове по чл.135 ЗЗД, при положение , че се иска обявяване недействителност на три разпоредителни сделки,а кредиторът се позовава на четири различни правоотношения / договори за кредит /,по които разпоредилият се с имуществото си ответник е поръчител ? ; 2 / Длъжен ли е съдът да се произнесе с отделен диспозитив по всеки иск, при положение, че изрично е приел в мотивите на решението си, че ответникът, който е поръчител по договорите, не е длъжник по смисъла на чл.135 ЗЗД по три от четирите договора за кредит ? и 3 / Длъжен ли е съдът, при произнасяне с отделен диспозитив по всеки един иск, да се произнесе по претендираните разноски, с оглед изхода на спора по всеки един от исковете за всеки един от ответниците ? Въпросите се обосновават в хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с реш.№ 97 по т.д.№ 196/2011 год. на І т.о., реш.№ 17 по т.д.№ 382/2010 год. на І т.о. и опр.№ 352 по ч.гр.д.№ 4193/2014 год. на ІІ г.о. на ВКС.
Първият от въпросите покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като отговор на същия , в съответствие с молбата на касаторите по чл.250 ГПК, е предпоставил решаващият извод на постановеното реш.№ 648 по гр.д.№ 2129/2014 год. на Софийски апелативен съд,с което съдът е отказал допълване на решението си.Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Р.. № 17 по т.д.№ 382/2010 год. на І т.о. на ВКС е постановено при допуснато касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение,постановено по искове с различно от настоящото правно основание – предявени по реда на чл.422 ал.1 ГПК вр. с чл.124 ал.1 ГПК,за установяване вземания на ищеца към ответника от различен вид / произход /, макар въз основа на един и същ,сключен между страните договор.Недопустимостта е изведена от непроизнасянето на съда по всяко от вземанията, с различен произход, макар на основание един и същ договор, съобразно правопораждащите за всяко от тях, като предмет на самостоятелен иск ,различни факти. Р..№ 97 по т.д.№ 196 / 2011 год. на І т.о. на ВКС е постановено по съвършено различен правен въпрос , отново неотносим към предмета на исковете по чл.135 ЗЗД , а именно : Ако ищецът е предявил обективно съединени искове при условия на кумулативност , съдът дължи ли произнасяне по всеки един от исковете или е допустимо да разгледа същите при условията на евентуалност и да се произнесе само за част от тях ?.Въпросът в този случай е предпоставен от липса на спор относно наличието на обективно съединени искове и акцентира върху вида на съединението на исковете и произнасянето на съда, съобразно това съединение, докато настоящият спор е концентриран до това има ли обективно съединени искове с предмет договорите за поръчителство във връзка с договорите за кредит,задълженията по които поръчителството обезпечава, съответно – с предмет договора за овърдрафт,по който разпоредилият се с имуществото си ответник е страна – солидарен длъжник.
Трайна и непротиворечива е задължителната съдебна практика, формирана чрез решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, че решенията по искове с правно основание чл. 135 ГПК не формират сила на пресъдено нещо по отношение установяване на вземането, с което кредиторът обосновава активната си легитимация по спора. Правоотношението от което произтича вземането на кредитора не е предмет на делото и съдът не преценява дали това правоотношение съществува. Изрично в този смисъл реш.№ 552 по гр.д.№ 171 / 2009 год. на ІV г.о. на ВКС. Ищецът – кредитор не дължи главно и пълно доказване на вземането си / реш.№ 328 по гр.д.№ 879 / 2009 год. на ІІІ т.о. ВКС / , поради което и в производството по чл.135 ЗЗД са недопустими възражения на ответника за недействителност или прекратяване на правоотношението с кредитора или за погасяване на вземането му / така реш.№ 122 по гр.д.№ 1028 / 2010 год. на ІV г.о., реш.№ 163 по гр.д.№ 672 / 2010 год. на ІІІ г.о., реш.№ 639 по гр.д.№ 754 / 2009 год. на ІV г.о. на ВКС и др. /.Като е приел, че обстоятелствата, обуславящи легитимацията на ищеца като кредитор,не са част от предмета на иска по чл.135 ЗЗД, доколкото не предпоставят произнасяне на съда със сила на пресъдено нещо по установяване на вземането на кредитора, въззивният съд е постановил решение в съответствие със задължителната за същия съдебна практика.Предмет на предявените искове са трите разпоредителни сделки – дарения, предпоставящи три обективно съединени иска с правно основание чл.135 ЗЗД, които именно е разгледал въззивният съд .
Отговорът на втория от формулираните въпроси по същество се предопределя от отговора на първия, но и с формулировката си не удовлетворява изискването за правен въпрос, тъй като не кореспондира със съдържанието на мотивите на въззивното решение ,респ. включва в себе си предпоставка по която въззивният съд не се е произнасял, а именно – че ответникът В. А. няма задължения към ищеца , по силата на договорите за поръчителство.Такъв извод въззивният съд не е формулирал и не е бил длъжен да формулира,мотивирайки се единствено,и с оглед преждепосочената, цитирана и от него, задължителна за въззивна инстанция съдебна практика,с това, че исковете по чл.135 ЗЗД не могат да бъдат уважени срещу лице – поръчител на длъжника,а единствено срещу длъжник на кредитора, тъй като в противен случай би се стигнало до обезпечение на обезпечението / реш.№ 199 по т.д.№ 966/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС /,предвид собствения им обезпечителен характер. Необосноваването на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, но не се явява обоснован и допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК . Коментираните по-горе решения по реда на чл. 290 ГПК нямат за предмет отговор на идентичен правен въпрос, а опр. № 352 по ч.гр.д.№ 4193/2014 год. на ІІ г.о. на ВКС се представя в обосноваване на третия от формулираните въпроси.
Въпросът относно разноските, видно от обстоятелствената част на касационните жалби,е обусловен от отговора на първия от формулираните въпроси, т.е. се претендира различно от постановеното от въззивния съд възмездяване, но единствено като последица от произнасянето по четири обективно съединени иска,с предмет – договорите за кредит,обезпечени с поръчителство и договора за овърдрафт, три от които, според касаторите, подлежащи на отхвърляне,с оглед мотивите на съда.Поради това настоящият състав не намира, че се касае за по начало допустим предмет на самостоятелна частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК на съда, инкорпорирано в атакуваното въззивно решение. Като последица на произнасянето по съществото на споровете, различно от това на въззивна инстанция, разноските биха подлежали на корекция след допускане на касационното обжалване и при произнасяне по реда на чл.290 ГПК.Следователно, в тази фаза на производството, доколкото не може да обуслови допускане на касационното обжалване на въззивното решение, имайки за предмет единствено възмездяването на разноски, при тази обстоятелствена част на касационните жалби, третият от формулираните въпроси не предпоставя и произнасяне на настоящата инстанция по реда на чл.248 ал.3 ГПК.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 648 по гр.д.№ 2129 / 2014 год. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :