ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 495
София, 06.06.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1369 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Н.К. като процесуален представител на Д. А. П. от [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд Пловдив /ПОС/ от 19.ХІІ.2018г. по гр.д. № 2049/2018г.
Ответникът по жалбата „Дарнитрон” ЕООД. София не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на РС Пловдив от 07.VІ.2018г. по гр.д. № 20093/2017г., с което е признато за установено, че касаторката дължи на дружеството 24661.94лв. главница по споразумение от 03.ІІ.2017г., ведно със законната лихва от 21.ІХ.2017г., по заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 14920/2017г.
Въззивният съд е взел предвид, че издадената заповед за изпълнение е по реда на чл.417 ГПК въз основа на нотариално заверена спогодба от 03.ІІ.2017г., в която след извършена на 28.ХІІ.2016г. ревизия на склада за стоки, в който П. работела, и констатирани при нея липси в размер на 24661.94лв., е установено задължението на ответницата за заплащане на исковата сума, представляваща стойността на липсващи парични средства, възложени й като служител на дружеството за събиране, съхраняване, разходване и отчитане. Със спогодбата тя е признала това задължение, ведно със законната лихва от 28.ХІІ.2016г., и се е задължила за разсроченото му изплащане /на две вноски в определени срокове до 31.VІІ.2017г./, което не е изпълнила. Предявеният иск по чл.422 ГПК не е за ангажиране на отчетническа отговорност на ответницата по КТ, а е за изпълнение на задължението по спогодбата. В производството по осъществяване на отговорността по чл.207 ал.1 т.2 КТ се установяват видът, размерът на вредите и качеството на отчетник на работника/служителя. Когато отчетникът е признал съществуването на липси и е сключил договор за спогодба с нотариална заверка на подписите, с който се е задължил да заплати парични суми в определен срок, задължението му вече произтича от спогодбата, при което кредиторът има право да иска издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ал.1 т.3 ГПК, респективно – да предяви иск по чл.422 ГПК. С оглед на това е прието за неоснователно възражението за недопустимост на иска. Съобразявайки практика на ВКС, въззивният съд е оценил като неоснователно и възражението за недопустимост пълната имуществена отговорност да се ангажира по реда на заповедното производство – предвиденото в чл.211 КТ, че отговорността се осъществява по съдебен ред, е общият исков процес, включващ и реда по чл.422 ГПК. П. в чл.211 КТ съдебен ред не означава забрана за доброволно заплащане на вредите от страна на служителя, то е допустимо на общо основание без спазване на особена процедура. Когато вземането на работодателя не е спорно, той може да пристъпи към събирането му направо по реда на заповедното производство. Допълнителен аргумент за това е предвидената в чл.417 т.8 ГПК възможност за издаване на заповед за изпълнение въз основа на акт за начет. При тези обстоятелства спогодбата не е в противоречие със закона, нито с морала, за което не се навеждат твърдения, и добрите нрави. Като неоснователно е прието и възражението за унищожаемост на спогодбата, тъй като не е установено от показанията на разпитания свидетел ответницата да я е подписала вследствие на основателен страх, възбуден от физическо или психическо въздействие. Показанията на свидетеля не са по негови лични и непосредствени впечатления, а по споделената му от ответницата информация за заплахи, които получавала, докато работела при ищеца, свидетелят е чул телефонен разговор, но не е сигурен чий е бил гласът по телефона, данните по делото разколебават достоверността на споделената от ответницата информация – пред свидетеля тя е твърдяла, че не е подписвала документи, а в настоящото производство заявява, че е подписала спогодбата, но под заплаха, показанията на свидетеля се отнасят за времето, когато ответницата е работела при ищеца, а спогодбата е подписана два месеца след прекратяване на трудовото правоотношение, като тя не е доказала да е заплашвана след прекратяването. Недоказано е и възражение за невярно съдържание на спогодбата – не е доказателство в тази насока текстът в чл.3 от нея – че независимо от евентуалното прекратяване на трудовия договор служителката е длъжна да изпълни поетите със спогодбата задължения. Тази формулировка би могла да означава изготвянето на спогодбата по-рано от подписването й, подписите са нотариално заверени на 03.ІІ.2017г., нотариалното удостоверяване не е оспорено, при което страните са постигнали съглашението на тази дата. Тъй като производството по делото не е по реда на КТ, е оставено без уважение искането на ответницата за представяне от ищеца на счетоводната документация на обекта, в който тя работела.
В изложението на касаторката се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите „може ли да се реализира пълна имуществена отговорност, без да се спазва общия исков ред на доказването й само по реда на заповедното производство” – в противоречие с практика на ВКС, и „следва ли съдът в мотивите си да обсъди доводите на страните и събраните доказателства в съвкупност за проверка на съответствието със задължителната практика на ВКС и ВС по същия въпрос” – в противоречие с практика на ВКС и ВС. Твърди се /бланкетно/ и нищожност и недопустимост на атакуваното решение, както и очевидна неправилност.
ВКС намира, че не са налице твърдяните основания по чл.280 ал.2 пр.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Атакуваното въззивно решение не е нищожно, тъй като няма данни и не се твърди то да е постановено от ненадлежен орган, от ненадлежен съдебен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, то е изготвено в писмена форма и волята на съда може да бъде изведена от мотивите му. Решението не е и недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по предявения иск, очертан от заявените в исковата молба обстоятелства и петитум, и по редовна искова молба.
По първия поставен въпрос със сочената практика – решение на ВКС по гр.д. № 5460/2013г. ІІІ ГО – не се обосновава твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По това решение /по иск по чл.422 ГПК/ съдът се е произнесъл по въпроса за разграничаване на пълната имуществена отговорност за липса от ограничената отговорност на работниците/служителите. Прието е, че претенцията е за липси и с издаването на заповед по чл.210 КТ отговорност за тях не може да се реализира. При липси отговорността е в пълен размер на причинената вреда и в такъв случай правилата за реализиране на ограничената отговорност са неприложими. Делото е върнато на въззивния съд за преценка на доказателствата по претенцията за пълна имуществена отговорност, тъй като съдът не е изложил мотиви относно предпоставките за осъществяването й. Прието е и че издаването на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по заявление, основано на акт за начет, не прави производството по чл.422 ГПК недопустимо. При това положение произнасянето от въззивния съд в разглеждания случай не е в противоречие с така даденото разрешение. Няма произнасяне в противоречие и с решението по гр.д. № 314/2012г. на ВКС ІІІ ГО, според което е недопустимо реализиране на пълната имуществена отговорност по чл.211 КТ по реда на чл.410 ГПК, без проведено начетно производство съобразно ЗДФИ. В настоящия случай процедурата по ЗДФИ е неприложима, тъй като тя касае държавната финансова инспекция по отношение на лицата по чл.4 от закона /бюджетни организации, държавни и общински предприятия, търговски дружества с държавно участие в капитала и други лица, финансирани с публични средства/, каквото не се твърди и няма данни по делото ищцовото дружество да е. Освен това, в разглеждания случай е прието, че претенцията е основана на неизпълнение на задължение по договор за спогодба.
Вторият въпрос е неотносим към изхода на спора по делото, тъй като въззивният съд в съответствие със сочената практика /ППВС № 7/1965г., ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК и решение по т.д. № 645/2008г. ІІ ТО/ е обсъдил доводите на касаторката /оплакване за необсъждане на доводи на ищеца може да навежда само той/ и събраните по делото доказателства относно допустимостта на реализирането на пълна имуществена отговорност по реда на заповедното производство, произнесяйки се в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 339/2009г. ІІІ ГО, по гр.д. № 1831/2015г. ІV ГО и др.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърдението си в тази насока касаторката не е изрично обосновала. В касационната жалба и в изложението освен твърденията за нищожност и недопустимост на въззивното решение се съдържат и оплаквания за липса на доказателства за основателността на претенцията на ищеца, че със спогодбата той целял да избегне доказването на липса по предвидения в закона ред, че наличието на липса не можело да бъде заменено от спогодба без инвентаризация и ревизия, за извършването на каквито нямало доказателства, нямало и приемо-предавателен протокол, в тежест на ищеца било доказването на вземането, посочени са предпоставките по чл.207 ал.1 т.2 КТ за пълната имуществена отговорност, приети за доказани били недоказани факти, поисканите доказателства за които от ответницата /представянето на цялата счетоводна документация за периода, през който П. работила при ищеца/ не били допуснати. Тези оплаквания не сочат порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика, установимо пряко от съдържанието на въззивното решение, без необходимост за това от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, обосноваваща основанието за допускане на касационно обжалване „очевидна неправилност”. Оплакванията са такива по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, като преценка дали твърдяните с тях нарушения са допуснати касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, VІІ-ми граждански състав, № 1586/19.ХІІ.2018г. по гр.д. № 2049/2018г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: