2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 496
гр. София,18.07.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2718 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Д. Ж. от [населено място] и „ВИТМАР” ООД – [населено място], общ. К., обл. П. против решение № 210 от 12.07.2017г. по в.т.д. № 301 / 2017г. на Апелативен съд – П., в частта, с която е потвърдено решение 157/17.03.2017г. по т.д. № 439/2015г. на Окръжен съд – Пловдив в частта за признаване за установено между страните по реда на чл.422 ГПК, че П. Ж. и „ВИТМАР” ООД дължат при условията на солидарност на В. Н. сумата от 50 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 18.11.2013г. до окончателното изплащане на сумата, дължима на основание запис на заповед, издаден от П. Ж. на дата 01.09.2013г. за сумата от 50 000 лева, с падеж 01.11.2013г. и авалиран от „ВИТМАР” ООД, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 18475/2013г. на Районен съд – Пловдив.
Жалбоподателите намират решението за неправилно. Поддържат, че съдилищата не са направили пълен и точен доклад, а именно не са представили и квалифицирали точно твърденията и възраженията на страните. Сочат, че необосновано е прието за недоказано и неоснователно възражението им за липса на каузално отношение, изпълнението на което да е обезпечено със записа на заповед, а оттук, че ищецът е недобросъвестен приносител. Претендират разноски за трите инстанции.
Ответната страна по жалбата, В. Чудомиров Н., в писмен отговор излага становище за нейната неоснователност. Претендира направените разноски в настоящото производство за адвокатска защита, като прилага договор за правна защита и съдействие от 04.10.2017г.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
От фактическа и правна страна въззивният съд е приел, че абсолютни менителнични възражения не са въвеждани в процеса и страните не спорят, че предвидената от закона форма на записа на заповед /наличие на необходимите реквизити на съдържанието/ е била спазена. Няма спор и относно формалната легитимация на приносителя.
В мотивната част на атакуваното решение съдът е посочил и разгледал следните правоизключващи възражения на ответниците относно несъществуване на вземането по процесния запис на заповед: Първото дословно пресъздадено възражение е, че „издателят на процесния запис на заповед не е получавал процесната парична сума със задължение да я върне на определена дата” и „липсват доказателства за предаване на сумата по банков път”. Второто възражение се отнася до твърдян порок във волеизявленията на издателя на заповед и съответно на представителя на авалиста, водещ до унищожаемостта на менителничния ефект поради измама /чл. 44, във вр. с чл. 27 и 29, ал. 1 ЗЗД/, тъй като и издателят и авалистът били подведени от поемателя, да издадат ценната книга, чрез умишленото им въвеждане в заблуждение. Решаващият съд е достигнал до извода, че първото възражение е несъстоятелно, тъй като записът на заповед е абстрактна сделка с правно основание по чл.535 ТЗ и се изчерпва с материализираното в документа изявление на издателя. Аргументирал се е, че юридически е напълно невъзможно, твърдяната от ответниците първоначална липса на каузално парично вземане, чието /очевидно/ несъществуващо бъдещо събиране да е било обезпечено чрез записа на заповед, да доведе, сама по себе си, до несъществуване на вземането по този запис на заповед. Второ възражение, като заявено в двата допълнителни и идентични отговора след сроковете по чл.367, ал.1 ГПК, е процесуално преклудирано и не е трябвало изобщо да бъде обсъждано. Решаващият състав се е аргументирал, че процесуалната възможност за допълнителен отговор по чл.373 ГПК не означава, че допълнителната искова молба възстановява вече изтеклия срок за упражняване на преклудираните права на ответниците по чл.367, ал.2 – ал.4 ГПК, а още по-малко и че настъпването на последиците по чл.370 ГПК е било отложено до изтичането на срока по чл.372, ал.1 ГПК. При липсата дори на направени от ответниците изявления за наличие на особени по смисъла на чл.370 ГПК непредвидени обстоятелства, идентичните им възражения за несъществуване на вземането по процесния запис на заповед, поради недействителност на сделката по тази ценна книга на твърдяното основание чл. 44, вр. чл. 27 и чл. 29, ал. 1 ЗЗД, са били без процесуално значение и не са подлежали на разглеждане.
В приложеното изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси: „1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди наведените от страните оплаквания, възражения, твърдения и доводи на страните по предмета на спора и да изложи мотиви по тях?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, като обоснове в мотивите своите фактически и правни изводи?”. Касаторът се е позовал на наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като посочва следната съдебна практика: решение № 37/29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на І г.о. на ВКС, решение № 57/02.03.2011г. по гр.д. № 1416/2010г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 536/19.12.2012г. по гр.д. № 89/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 68/24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 67/25.05.2017г. по гр.д. № 60075/2016г. на І г.о. на ВКС, решение № 1/15.02.2017г. по т.д. № 488/2016г. на І т.о. на ВКС и решение № 191/14.01.2015г. по т.д. № 3046/2013г. на ІІ т.о. на ВКС.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Поставените от жалбоподателите въпроси не са обуславили изхода на спора по конкретното дело, поради което по отношение на тях не е налице общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация. Въззивната инстанция е приела, че единственото направено в срок възражение от ответниците по исковете – настоящи касатори, е общо възражение за безпаричност на записа на заповед, като във връзка с неоснователността му са изложени мотиви. Посочено е, че безпаричността не води до несъществуването на вземането по ценната книга, с оглед абстрактния й характер. Останалите възражения са счетени за преклудирани, поради което не са разгледани. Въпрос във връзка с решаващите мотиви на съда, с които е аргументирана неоснователността на общото възражение за безпаричност, не е поставен. Такъв въпрос липсва и относно приетата от съда преклузия на останалите възражения, поради която те и свързаните с тях доказателства не са обсъждани. Поради неосъществяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно Тълкувателно решение № 1/ 2010г. по тълк.д. № 1 / 2009г. на ОСГТК на ВКС, безпредметно е обсъждането на наведения допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
С оглед на изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, като на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 2000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 210 от 12.07.2017г. по в.т.д. № 301 / 2017г. на Апелативен съд – П. в обжалваната част.
ОСЪЖДА П. Д. Ж., ЕГН [ЕГН] и дружеството „ВИТМАР” ООД, ЕИК 201041685, , да заплатят на В. Чудомиров Н., ЕГН [ЕГН], разноски в размер общо на сумата 2000 /две хиляди/ лева за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.