5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 496
гр. София, 23.06.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2133 по описа за 2015г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Й. Т. Б. като [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Ц. Х. С. срещу решение № 391 от 25.02.2015г. по т. дело № 1687/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав в частта, с която е потвърдено решение № 359 от 24.02.2014г. по т. дело № 2199/2011г. на Софийски градски съд, VI ТО, 5 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 694 ТЗ от Й. Т. Б. като [фирма], [населено място] срещу [фирма] /в несъстоятелност/ иск за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата 101 039,49 лв., представляваща действително извършени разходи по изпълнение на СМР.
Касаторът прави оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт в обжалваната му част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос досежно основателността и доказаността на претенцията, като е приел, че същата е по чл. 61, ал. 3 ЗЗД, а ищецът я е предявил по чл. 694 ТЗ във връзка с чл. 59 ЗЗД. Касаторът поддържа, че въззивната инстанция неправилно е определила правното основание на претенцията по чл. 61 ЗЗД вместо по чл. 59 ЗЗД, което е довело и до неправилно отхвърляне на иска.
Ответникът [фирма] в несъстоятелност, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди изложените доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е възприел определената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск по чл. 694 ТЗ във връзка с чл. 61, ал. 1 ЗЗД за правилна, като се е аргументирал с направените в исковата молба твърдения за извършени от ищеца фактически действия /извършване на строително-монтажни работи/, представляващи управление на чужда работа в чужд интерес /в интерес на ответника/ при липса на възлагане от последния – твърдения, обуславящи фактическия състав на гестията /водене на чужда работа без пълномощие/, както и с петитума на исковата молба – установяване на стойността на направените от гестора разноски /стойността на вложените материали и заплатен от него труд/. Изложил е съображения за неприложимост на разпоредбата на чл. 61, ал. 3 ЗЗД, препращаща към разпоредбите на неоснователното обогатяване, доколкото не се твърди противопоставяне на заинтересования.
Решаващият съдебен състав е приел, че между страните е възникнало правоотношение по договор за строителство на обект „Пазар на производители в [населено място], [община]“, сключен на 30.06.2006г., по силата на който ищецът се е задължил да извърши СМР съгласно утвърдена техническа документация и количествено-стойностни сметки на обща стойност 2 620 171,98 лв. без ДДС. Ищецът е изпълнил СМР на обща стойност 752 861,40 лв., приети с двустранно подписани актове образец 19 и заплатени от ответника, изпълнил е и допълнително възложените му извън описаните в договора СМР на обща стойност 30 934,44 лв., които също са приети с протокол образец 19, но са платени частично, като неплатената част в размер 18 519,84 лв. е предявена и приета като вземане в производството по несъстоятелност на ответното дружество. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел за недоказано твърдението в исковата молба, че ищецът е извършил претендираните работи в интерес на ответника /с цел довършване и приемане на обекта от комисията/. Изложил е съображения, че липсва идентичност между СМР по едностранно подписаните протоколи и съответни на тях работи, предвидени по проектите, впоследствие отказани; претендираните за извършени работи не са включени в описаните в акт образец 15; няма данни необходимостта от извършването на тези работи да е възникнала в хода на строителството и по изискване на конструктора с оглед годността му за приемане. Въззивният съд се е аргументирал и с недоказване от страна на ищеца на направените от него разходи за труд и материали, тъй като от една страна, дадените стойности от вещите лица съгласно двете заключения на съдебните технически експертизи не могат да се считат за меродавни, защото и двете вещи лица са работили по единичните цени, уговорени с договора между страните, които обичайно включват процент печалба, а от друга страна ищецът не е представил разходно-оправдателни документи за закупени вложени материали и заплатен труд.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за решаване на възникналия между страните спор, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос по конкретното дело е този, който е включен предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Касаторът поставя въпроса за определянето на правното основание на заявената претенция. В постоянната си и непротиворечива съдебна практика ВКС приема, че ищецът е длъжен в исковата молба да посочи фактическите обстоятелства, на които основава иска си и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него субективно право или правоотношение, чиято защита претендира. Задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум. В този смисъл е ППВС № 6/21.02.1979г., както и решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Определеното от въззивния съд правно основание на предявения иск по чл. 694 ТЗ във връзка с чл. 61, ал. 1 ЗЗД е направено въз основа на твърдените от ищеца факти и обстоятелства и заявения петитум, поради което доводът на касатора за противоречие на въпроса за правната квалификация на разгледания от въззивния съд иск с постоянната практика на ВКС е неоснователен. Съгласно чл. 61, ал. 1 ЗЗД, ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана в чужд интерес, заинтересуваният е длъжен да изпълни задълженията, сключени от негово име, да обезщети управителя на работата за личните задължения, които той е поел, и да му върне необходимите и полезни разноски заедно с лихвите от деня на изразходването им, а съобразно разпоредбата на чл. 61, ал. 3 ЗЗД, ако някой е предприел чужда работа въпреки волята на заинтересувания, последният отговаря по правилата за неоснователното обогатяване. Като е съобразил, че направените в исковата молба твърдения се отнасят до извършени от ищеца фактически действия /извършване на строително-монтажни работи/, представляващи управление на чужда работа в чужд интерес /в интерес на ответника/, без да са възложени от ответника и без противопоставяне от ответната страна, като е констатирал, че не се твърди противопоставяне на заинтересования и е съобразил петитума на исковата молба, поради което е квалифицирал иска по чл. 694 ТЗ във връзка с чл. 61, ал. 1 ЗЗД, а не по чл. 61, ал. 3 ЗЗД, нито по чл. 59 ЗЗД, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. Доколко твърдените факти и обстоятелства са доказани от ищцовата страна и дали същите осъществяват състава на гестията по чл. 61, ал. 1 ЗЗД, е въпрос, относим към правилността на въззивното решение и в този смисъл представлява касационно основание по чл. 281 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Касаторът не е доказал наличието на противоречива съдебна практика по посочения от него процесуалноправен въпрос.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По процесуалноправния въпрос за начина на определяне на правната квалификация е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са налице данни, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 391 от 25.02.2015г. по т. дело № 1687/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.