4
гр. д. № 4182/2013 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 497
София, 15.10.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на първи октомври две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 4182/2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Д. К. Х. и Я. С. А. са подали касационна жалба срещу решение № 1-7 от 12.02.2013 г. по гр. д. № 2318/2012 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение по гр. д. № 11649/2011 г. на Бургаски районен съд, с което е отхвърлен предявения от касаторките срещу Х. Я. Х. иск за делба на недвижим имот, представляващ приземен и първи етажи, заснети като един обект с идентиф. 67800.119.1.1 от двуетажна еднофамилна сграда, построена на площ от 56 кв. м., в дворно място с идентиф. 67800.501.119, с площ от 79 кв. м. по КК и КР на [населено място], [улица].
Касационният довод е за необоснованост на извода, че касаторките ищци не се легитимират като съсобственици на имота, тъй като това право е придобито изцяло от ответника по иска на основание давностно владение. Допускането на касационна проверка на въззивното решение се иска на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по разрешения материалноправен въпрос достатъчно ли е съсобственик – сънаследник, упражняващ фактическа власт върху целия сънаследствен имот, да демонстрира анимус да владее имота за себе си само по отношение на един от сънаследниците и съсобственик за да породи действие владението спрямо всички останали или е необходимо да противопостави намерението си на всички съсобственици. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие на задължителната практика формирана с ТР № 1 от 2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът по касация Х. Х. оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че имотът, предмет на делба, е придобит от общия наследодател на страните Я. Х. Г. на основание договор за покупко-продажба, сключен през 1966 г. и по време на брака му с М. Х.. Той е бил с площ от 74 кв. м., съставлявал е парцел Х-170 в кв. 24 по плана на [населено място] с построена в него жилищна сграда. През 1985-1986 г. сградата е била съборена и построена нова, участие в което е взел синът Х. с труд и средства за закупуване на материали. В новата къща са се установили да живеят собствениците на имота и сина им Х., а синът им С., праводател на ищците, е получил от родителите си друг недвижим имот в същия град.
През 1990 г. Я. и М. Х. са дарили на сина си Х. ? ид. ч. от дворното място и втория етаж от жилищната сграда, който имот е предмет на делба.
След смъртта на М. Х., настъпила през 1992 г., е прекратена съпружеската имуществена общност по отношение на другата ? ид. ч. от имота и първия етаж от сградата и по наследствено правоприемство правата върху този имот са преминали в преживелия съпруг до размер на 1/12 ч. от дворното място и 1/6 ид. ч. от първия етаж. На собствено основание той се легитимира като собственик на другата ? от дворното място и на ? ид. ч. от първия етаж на сграда. Синовете на наследодателката са наследили по равни части от същия имот: по 1/12 ид. ч. от дворното място и по 1/6 ид. ч. от първия етаж на сградата.
През 1994 г. Я. Х. дарява на сина си Х. Х. притежаваните от него 1/3 идеална част от дворното място и 2/3 и части от първия етаж на къщата.
През 1998 г. почива сина С. Х. и оставя за наследници ищците по иска, а сега касаторки – Д. Х., съпруга и Я. С. А., дъщеря. Те са придобили на основание наследствено правоприемство наследените от С. Я. права в имота след смъртта на майка му (1/12 ид. ч. от дворното място и 1/6 ид. ч. от първия етаж на сградата). През 2000 г. почива общия наследодател. При откриване на наследството в него не са се включвали права върху имота, делба на който се иска, поради извършеното от него приживе разпореждане с притежаваните такива.
В резултат на разпореждания и наследяване Х. Х. се легитимира като собственик на 11/12 ид. ч. от дворното място и 5/6 ид. ч. от първия етаж, а касаторките общо на 1/12 ид. ч. от дворното място и 1/6 ид. ч. от първия етаж на сградата. В отговора на исковата молба ответникът Х. е направил възражение за придобиване правото на собственост върху целия имот като се е позовал на придобивния способ давностно владение по отношение на частите на ищците, които те са придобили по наследяване.
Съдът е разрешил поставения материалноправен въпрос след обстоен анализ на събраните доказателства в тяхната взаимовръзка.
Обоснован от доказателствата по делото е изводът, че Х. е формирал намерение да владее имота за себе си още с построяването на къщата, което е станало в периода от 1985-1987 г. Той е основан на установеното с гласни доказателства, че Х. е живял в имота с родителите си, участвал е в построяването на новата сграда, продължил е да живее в имота и след смъртта на родителите си, за които се е грижил; владял е имота като свой предвид направените разпоредителни сделки в негова полза и поради това, че родителите му, след като са го надарили с част от имота през 1990 г., са изплатили парично уравнение на брат му С. за евентуалните бъдещи негови права върху имота. Наред с това са предоставили на сина си С. и друг имот в същия град, като са му съдействали с труд и средства да построи в него жилищна сграда до първа плоча, която той е завършил и в която се е установил да живее със семейството си и не е заявявал претенции към имота, предмет на делба. В този смисъл са депозираните показания от свидетели З. Г. и Н. Р., които установяват и това, че братът С. не е живял в имота след построяване на новата къща, както и касаторките след смъртта на С..
От така установените факти е прието, че на това намерение братът С. не се е противопоставил след смъртта на майка им през 1992 г. Фактът, че братът С. Х. не е имал претенции към имота до смъртта си, правилно е възприет като косвено доказателство за обективиране намерението на Х. Х. да го владее за себе си, както и непротивопоставяне на брат му срещу това намерение. Със същото субективно отношение към имота Х. го е владял и след смъртта на брат си, което е било известно на членовете на семейството на С. Х.. Те не са се противопоставили на това владение в продължение на повече от десет години.
С приета техническа експертиза е установено, че жилищната сграда представлява двуетажна еднофамилна сграда като достъпът до двата етажа и приземния се осъществява с вътрешна стълба.
От така установените факти съдът е приел, че за времето от посочения за начален момент 10.02.2000 г., когато почива общия на страните наследодател Я. Г., до предявяване на иска на 15.12.2011 г., ответникът е владял частите от имота, придобити от касаторките на основание наследяване, за себе си, с намерение да стане собственик. Това намерение е противопоставено на касаторките, поради което след осъществяване на елементите от фактическия състав на давностното владение и изтичане на изискуемия се от закона десетгодишен срок, е придобил право на собственост и върху техните части от имота.
Поставеният от касаторите материалноправен въпрос е разрешен от съда в съответствие с данните по делото и съобразно задължителната практика по прилагане нормата на чл. 79, ал. 2 ЗС, поради което не обуславя общата предпоставка за допускане на касационна проверка на въззивното решение по него.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1-7 от 12.02.2013 г. по гр. д. № 2318/2012 г. на Бургаски окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: