О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
гр. София, 18.07.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 115/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Институт по астрономия с национална астрономическа обсерватория при Б. със седалище в [населено място] срещу решение № 1666 от 02.07.2018 г., постановено по т. д. № 4763/2017 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 1125 от 14.06.2017 г. по т. д. № 58/2013 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която Институт по астрономия с национална астрономическа лаборатория при Б. е осъден да заплати на Фонд „Научни изследвания” на основание чл.79, ал.1 ЗЗД сумата 110 335.67 лв., представляваща неизразходвани средства по договор Д.-85/13.12.2008 г. за І етап като съфинансиране от ответника в размер на 20 % от оборудване, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 04.01.2013 г. до окончателното плащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 2 427.66 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 18.10.2012 г. – 03.01.2013 г., и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 15 042.30 лв. – разноски по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че решението е необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила по чл.146 ГПК, чл.266, ал.3 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, както и в нарушение на материалния закон – чл.20а ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.30, ал.1 и ал.2 З.. Навежда и оплакване, че въззивният съд е нарушил чл.6 ГПК като не е констатирал недопустимостта на първоинстанционното решение, произтичаща от извършена след доклада по чл.146 ГПК промяна на правната квалификация на главния иск.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация Фонд „Научни изследвания” със седалище в [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди решението по т. д. № 58/2013 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, Софийски апелативен съд е приел, че по силата на сключен договор от № Д.-85/13.12.2008 г. за финансиране на научноизследователски проект на тема „Национална астрономическа обсерватория – Р. – център за върхови постижения в астрономията” ответникът Институт по астрономия с национална астрономическа обсерватория при Б. дължи на ищеца Фонд „Научни изследвания” сумата 110 335.67 лв., представляваща неизразходвани средства за І-ви етап на договора като съфинансиране в размер на 20 % от оборудването. С мотив, че задължението на ответника не е обвързано с отнапред уговорен падеж и че претендираната сума не е платена в срока, определен с отправената от ищеца писмена покана, въззивният съд е възприел крайния извод на първоинстанционния съд за основателност и на акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД до размер на сумата 2 427.66 лв.
Преди да се произнесе по съществото на правния спор, Софийски апелативен съд е разгледал оплакванията във въззивната жалба на ответника за недопустимост на първоинстанционното решение поради произнасяне по непредявен иск. След преценка на съдържанието на исковата молба и на извършените от първоинстанционния съд процесуални действия въззивният съд е достигнал до извод, че обжалваното пред него решение не е недопустимо. Изложил е съображения, че въпреки несъответствието между първоначално определената в доклада по чл.146 ГПК правна квалификация на главния иск – чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, и възприетата в решението квалификация на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД, първоинстанционният съд се е произнесъл съобразно заявените в исковата молба факти за наличие на договорна отговорност и не е налице хипотезата на произнасяне по непредявен иск.
От фактическа страна по делото не е имало спор, че според уговореното в договор № Д.-85/13.12.2008 г. възложеният проект е следвало да бъде реализиран за срок от 24 месеца на два етапа, вторият от които с начало датата на приемане на научния и финансов отчет за изпълнение на І-ви етап. На основание чл.5, ал.5 от договора ищецът е заплатил авансово на ответника 1 000 000 лв. за изпълнение на І-ви етап от проекта, като плащането е извършено с преводно нареждане от 22.12.2008 г. С анекс № 1/2010 г. размерът на финансирането за ІІ-ри етап от проекта е редуцирано с 50 % и на 20.12.2010 г. на ответника са преведени 300 000 лв.
След преценка на писмените доказателства и на заключението на съдебносчетоводната експертиза въззивният съд е приел за установено, че в качеството на изпълнител по договора ответникът не е изразходвал средства в размер общо на 354 485.97 лв., а е отчел 244 130.30 лв. Като е взел предвид, че по делото не са събрани доказателства за извършени от ответника разходи за съфинансиране на проекта в съответствие с поетите с договора задължения, съдът е направил извод, че ответникът дължи на ищеца претендираната с главния иск сума от 110 335.67 лв. При преценката за дължимост на сумата съдът е съобразил обстоятелствата, че към края на м. март 2014 г. действието на договора е приключило след изтичане на втория удължен срок, че са изготвени финансови отчети и че е извършена проверка на изпълнението от Агенция за държавна финансова инспекция.
За неоснователно въззивният съд е счел възражението на ответника – изпълнител, че претендирана с главния иск сума не се дължи, тъй като няма изготвен окончателен отчет по смисъла на договора. Въз основа на доказателствата по делото съдът е констатирал, че на 30.04.2014 г. е съставен окончателен отчет за двата етапа на договора и с оглед на това е приел, че ответникът дължи неизразходваните след приключване на изпълнението средства в размера, установен от съдебносчетоводната експертиза. Изразил е становище, че плащането на неизразходваните средства няма характер на санкция по смисъла на чл.20, ал.4 от договора, предвидена за случаите на предаване на резултати от извършените от изпълнителя дейности със съществени и неотстраними недостатъци, а съставлява отнапред уговорена последица от приключването на договора и неговото отчитане. Фактът, че окончателният отчет не е приет от Изпълнителния съвет на Фонд „Научни изследвания”, е преценен като ирелевантен за основателността на иска предвид извършената проверка за изпълнение на проекта от страна на Агенцията за държавна финансова инспекция и изготвения от нея доклад № ДИ 1 СФ-0016/23.12.2014 г. Относно възражението за недължимост на претендираната сума въззивният съд е изложил и съображения, че присъждането на сумата на ищеца не нарушава разпоредбите на чл.30, ал.1 и ал.3 З., които предвиждат възстановяване на разходвани не по предназначение средства, тъй като в случая се касае за неизразходвани средства по договор, чийто срок е изтекъл.
Във въззивната жалба ответникът е поддържал оплакване, че вследствие различните правни квалификации на исковите претенции в доклада по чл.146 ГПК и в първоинстанционното решение е бил лишен от възможност да докаже изпълнението на задължението, по повод на което е ангажирана договорната му отговорност на основание чл.79, ал.1 ЗЗД. Във връзка с това оплакване ответникът е поискал от въззивния съд да изготви нов доклад като разпредели доказателствената тежест по иска с правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД и му предостави възможност да попълни делото с факти и доказателства в подкрепа на защитната си теза. Изхождайки от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е отрекъл необходимостта да изготвя нов доклад и да дава указания за събиране на доказателства от страна на жалбоподателя съобразно указанията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Посочил е, че първоначално дадената от първоинстанционния съд неправилна квалификация на главния иск не е довела нито до недостатъчно изясняване на спора от фактическа страна, нито до лишаване на жалбоподателя от възможност да ангажира доказателства. По отношение на поисканите с въззивната жлба доказателства съдът е констатирал, че част от тях са неотносими към спора, а останалата част не са необходими с оглед наличието на достатъчно други доказателства за фактите, за чието установяване са ангажирани.
По допускане на касационното обжалване :
Касаторът е обосновал искането си за допускане на касационно обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посоченото основание е аргументирано с твърдения, че въззивното решение съдържа произнасяне по значими за изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.
Първите два въпроса, за които се поддържа противоречие с практиката в решение № 196/15.10.2013 г. по гр. д. № 1348/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 157/30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. на ВКС, І т. о., са : „Допустимо ли е решение, в което съдът е приел различна правна квалификация от дадената в доклада, разгледал е заявените в исковата молба факти за наличие на договорна отговорност и забавено изпълнение на договорно задължение, но е основал извода си за спорното право на незаявени от страните факти; Длъжен ли е въззивният съд служебно да следи за спазването на диспозитивното начало”. Касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси не може да се допусне, тъй като те не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото, и не са разрешени от въззивния съд в противоречие със сочената практика на ВКС. В съответствие с правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е проверил допустимостта на обжалваното пред него първоинстанционно решение и е достигнал до извод, че решението е процесуално допустимо, а оплакването във въззивната жалба за недопустимост на решението поради разглеждане на непредявен иск е неоснователно. При осъществяване на проверката въззивният съд е констатирал, че несъответствието между първоначално дадената в доклада по чл.146 ГПК и възприетата в решението правна квалификация на иска не е рефлектирало върху допустимостта на решението по причина, че първоинстанционният съд е разрешил спора на базата на заявените с исковата молба факти, които формират действителното основание на исковата претенция. Обстоятелството, че никоя от страните не е твърдяла прекратяване на договора към м. март 2014 г., а в мотивите към първоинстанционното решение е направен извод в този смисъл, не насочва към недопустимост на решението. В исковата молба ищецът е посочил ясно и недвусмислено, че претендира спорната сума като последица от приключено и отчетено изпълнение на сключения с ответника договор, а с решението си първоинстанционният съд е уважил иска след направена преценка за осъществяване на така твърдените факти. Уважаването на исковата претенция не е обусловено от разглеждане на незаявени като част от основанието на иска факти, поради което поставените въпроси не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол. При отсъствие на данни за нарушение на принципа на диспозитивното начало по чл.6 ГПК от страна на първоинстанционния съд въззивният съд не е имал основание да обезсилва първоинстанционното решение като недопустимо, поради което неговото решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС относно правомощията на въззивния съд при извършване на проверка за допустимост на първоинстанционното решение.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено и по отношение на въпроси № 2 и № 3, касаещи правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото и събирането на доказателства във въззивното производство : „Длъжен ли е въззивният съд да даде указания за посочване и събиране на доказателства от жалбоподателя, когато първоинстанционният съд е дал погрешна правна квалификация в доклада по делото и по иска, по който се е произнесъл в решението, не е направен доклад, не е разпределена доказателствената тежест и не е предоставена на страните възможност да вземат становище по доклада и ангажират доказателства във връзка с дадените указания; Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, които могат да се събират служебно при въведено оплакване за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение”.
Правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото и събирането на доказателства са изяснени в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според указанията в т.2 и т.3 от тълкувателното решение, при направено във въззивната жалба обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада; Въззивният съд е длъжен да събере доказателства, които се събират служебно от съда, в т. ч. и експертиза, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или ако тези доказателства са необходими за служебното прилагане на императивна материалноправна норма. В т.2 от тълкувателното решение е указано, че въззивният съд е длъжен служебно да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, когато прецени, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна и вследствие на това на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти.
В конкретния случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е преценил, че не се налага извършване на нов доклад и предоставяне на възможност на страните да попълнят делото с нови факти и доказателства, тъй като неправилната правна квалификация в доклада на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК не е довела до неизясненост на делото от фактическа страна и до непълнота на доказателствата. След като при осъществяване на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд не е констатирал основания от кръга на посочените в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изискващи изготвяне на нов доклад и предоставяне възможност на страните да сочат нови факти и доказателства, поставените от касатора въпроси не са обуславящи за постановения с въззивното решение правен резултат и не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Процесуалните действия на въззивния съд не противоречат на задължителната съдебна практика в цитираното тълкувателно решение (и в посочените във връзка с въпрос № 2 практика в решение № 66/30.06.2016 г. по т. д. № 3803/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 54/25.03.2014 г. по гр. д. № 3066/2013 г. на ВКС, І г. о.), поради което искането на касатора за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е неоснователно.
Въпрос № 4 от изложението „Допустимо ли е съдът да се произнася по релевантни за спорното право факти, за установяването на които не е дал указания по смисъла на чл.146, ал.1 и ал.2 ГПК на страната, която се ползва от тях” е посочен от касатора като обуславящ за изхода на делото по съображения, че въззивният съд е обосновал извода си за основателност на исковете с факта на прекратяване на договора към м. март 2014 г., който факт не е въведен в предмета на делото с исковата молба и/или по реда на чл.143, ал.2 ГПК. Преценен във връзка с мотивите към обжалваното решение, поставеният въпрос не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. За да уважи исковете, въззивният съд е приел, че двата етапа на договора са приключили и че са изготвени необходимите отчети за изпълнението им, от което за ответника е възникнало отнапред уговореното в договора задължение да върне останалите неизразходвани средства за изпълнението на проекта. Констатацията на съда, че договорът е прекратен към м. март 2014 г., по никакъв начин не е обусловила самостоятелен извод за основателност на исковете, поради което зададеният въпрос не е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е разрешил спора въз основа на факт, който не е въведен от ищеца като част от основанието на главния иск, и не а налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката в решение № 238/26.03.2018 г. по т. д. № 367/2017 г. на ВКС, ІІ т. о.
Не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и въпрос № 5 от изложението : „Допустимо ли е съдът да приеме, че спорното право е възникнало и е изискуемо на основание факт, който е приел, че се е осъществил, въпреки, че страните не спорят, че този факт не е настъпил”. Според касатора, въпросът е от значение за изхода на делото, тъй като въпреки непротиворечивите становища на страните за липса на одобрение на окончателния отчет за изпълнение на проекта от страна на Изпълнителния съвет на Фонд „Научни изследвания”, въззивният съд е приел, че за изпълнението е съставен окончателен отчет на 30.04.2014 г. По начина, по който е зададен, въпросът е насочен към оспорване на правилността на обжалваното решение и това е достатъчно да се отрече характеристиката му на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК (т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Същевременно въпросът не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд е изложил съображения, че въпреки липсата на одобрение на отчета от изпълнителния съвет на фонда, окончателното приключване на изпълнението на проекта/договора е установено с доклад на компетентен орган – Агенцията за държавна финансова инспекция. Поради несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъждат доводите на касатора за противоречие на решението с практиката в решение № 229/20.10.2011 г. по гр. д. № 1456/2010 г. на ВКС, ІІ г. о.
Въпроси № 6 и № 7 от изложението също не могат да бъдат подведени под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Първият въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да формира мотиви, ако възприеме различно становище за приложимата материална норма от това, застъпено от първата инстанция”, е поставен некоректно, доколкото въззивният съд не се е произнесъл по възражението за нарушение на чл.30, ал.1 и ал.2 З. в смисъл, различен от произнасянето на първоинстанционния съд. Вторият въпрос „Допускат ли чл.20 и чл.20а ЗЗД съдът да счита един договор за прекратен поради изтичане на срока при липса на уговорено подобно основание за прекратяване” е абсолютно неотносим към решаващите изводи, с които въззивният съд е мотивирал основателността на исковете, и обосноваването на приложното поле на касационния контро с него е нелогично. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъжда поддържаното във връзка с въпросите противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС (решение № 143/06.02.2017 г. по т. д. № 2693/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о.).
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 4763/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не е доказано реалното извършване на разноски в производството по чл.288 ГПК. Ответникът е поискал да му бъдат присъдени разноски, отразени в списък по чл.80 ГПК, а именно сумата 4 903.32 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по договор за процесуално представителство и защита. Към отговора на касационната жалба е приложен договор за правна защита и съдействие от 10.09.2018 г. със страни Адвокатско дружество „Д. и партньори” и адв. П. Д. – процесуален представител на ответника в производството пред ВКС, в чл.2 на който е посочено, че за осъществяване предмета на договора – подготвяне и депозиране на отговор на касационна жалба срещу решението по т. д. № 4763/2017 г., Фонд „Научни изследвания” е заплатил на адвокатското дружество по банков път адвокатско възнаграждение в размер на 4 903.32 лв. с включен ДДС. С отговора е представено заверено копие от платежно нареждане за кредитен превод с дата 18.02.2013 г., удостоверяващо извършен превод на сума в размер на 44 509.24 лв. от Фонд „Научни изследвания” по сметка на Адвокатско дружество „Д. и партньори”. Настоящият състав на ВКС не установява връзка между преводното нареждане от 18.02.2013 г. и договора от 10.09.2018 г., поради което и с оглед липсата на други доказателства за плащане на възнаграждението приема, че извършването на разноските не е доказано.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1666 от 02.07.2018 г., постановено по т. д. № 4763/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :