О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
[населено място], 19.11.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември , през две хиляди и деветнадесета година,в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д.№ 2644 по описа за две хиляди и деветнадесета година, съобрази следното:
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частни касационни жалби / идентични по съдържание / на Г. М. и Р. М. , в качеството им на съдружници в дружество, регистрирано по ЗЗД – „Аксис„, против определение № 529/26.07.2019 г. по ч.т.д. № 451/2019 г. на Варненски апелативен съд, потвърждаващо определение № 175/22.05.2019 г. по т.д.№ 50/2018 г. на Окръжен съд – Търговище, с което е отказано конституирането на жалбоподателите, като главно встъпили лица , на основание чл.225 ГПК, в производството по предявени от „ Аксис „ ООД / в несъстоятелност / против „УниКредит Булбанк„ АД искове, с правно основание чл.694 ал.1 ТЗ , за установяване , че банката няма вземане към дружеството, произтичащо от два договора за банков кредит , включено в списъка на приети вземания, както и че вземането й не е обезпечено с ипотека, тъй като вписаната такава не е била надлежно подновена. Жалбоподателите оспорват правилността на извода на въззивния съд, че не са налице предпоставките за главното им встъпване в настоящото производство, с оглед предмета на предявените от тях установителни искове – за право на собственост върху част от терена, върху който се твърди вписана ипотеката в обезпечение на кредитодателя, която част е очевидно урегулирана като самостоятелен поземлен имот, с п р я м о предмета на спора по главните искове. Аргументират се с допуснато от съда оспорване от страна на ищеца „Аксис„ООД , че вписаната в обезпечение на вземанията на кредитодателя ипотека не касае поземлен имот с идентификатор 73626.504.780, сградата върху който – с идентификатор 73626.504.780.1 – е обект на твърдението на жалбоподателите, за придобита от тях, в качеството на съдружници в гражданското дружество, собственост, по силата на придобивна давност. Следователно, според жалбоподателите , е налице частично съвпадение в предмета на главните и предявимите от тях искове, което е достатъчно за приемането им за общо разглеждане и решаване. Приемане на противното, според тях, означавало да бъдат лишени от право на защита срещу принудително изпълнение върху свой имот, в удовлетворяване на чужд дълг. Поддържат заявените и в частната въззивна жалба доводи за процесуални нарушения при връчването на исковата им молба на пълномощник на банката, който и към момента на получаването й не е имал представителна власт, предвид промяна в управлението на банката след предходното му упълномощаване. Значението на това нарушение страните, обвързват с кредитирането от съда на становището на пълномощника , по отношение искането за главно встъпване.
Ответната страна – „УниКредит Булбанк „ АД – оспорва частната касационна жалба, считайки аргументите на съда в съответствие с процесуалния закон, предвид съдържанието на спорното право по главните искове.
Върховен касационен съд , първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Предявените от „Аксис „ ООД / в несъстоятелност / против „Уни Кредит Булбанк „ АД отрицателни установителни искове са с правно основание чл.694 ал.1 КЗ – за установяване, че не съществуват вземанията на банката към дружеството , на основание на два договора за банков кредит, включени в списък на приети вземания от синдика на дружеството. В евентуалност спрямо уважаването на първия иск, претендират установяване, че вземанията на кредитора не се ползват с привилегия, определяща им ред за удовлетворяване по чл.722 т.1 ТЗ, тъй като вписаната ипотека, неконкретизирана по основание / при данни по делото и за законна и за договорна ипотека / не е била подновена в срок, а последващо вписаната има ред от новото вписване. В представения нотариален акт за ипотека , ипотекираните имоти – терен, ведно с две самостоятелни сгради върху същия – фигурират с идентификатори 73626.504.392 /терена/, съответно 73626.504.392.1 и 73626.504.392.2 / сградите / .
С молба от 09.05.2019 г. , преди приключване на устните състезания в първа инстанция, съдружниците в дружество, регистрирано по реда на ЗЗД – „Аксис„ – Г. М. и Р. М. – са поискали конституиране като главно встъпили лица, предявявайки спрямо всяка от главните страни установителни искове за собственост на / видно от обясненията им / част от поземления имот по ипотеката и конкретно върху построената върху същия сграда, с идентификатор 73626.504.780.1. Твърдят, че този имот не е придобит от „ Аксис „ ООД по силата на вещноправна сделка с предходния му собственик,а е придобит от гражданското дружество, респ. съдружниците му, по силата на изтекла придобивна давност и следователно не е обременен с учредената в обезпечение на дълга към банката ипотека.
За да потвърди първоинстанционното определение за отказ за приемане на исковете на жалбоподателите, на основание чл.225 ГПК, въззивният съд е приел, че заявеното от тях право не е тъждествено с правото предмет на правния спор, а само при такава идентичност би могло да се преценява правен интерес от встъпването , доколкото претендираното от главно встъпващите лица право би се явило несъвместимо с правото – предмет на главния спор. Съдът е посочил, че при предмет на иска облигационно вземане, какъвто е настоящият случай, главното встъпване предпоставя предявяване на осъдителен иск към ответника и установителен, досежно принадлежността на вземането – към ищеца. Правен интерес от главното встъпване е налице при наличие на спор между главно встъпващите и всяка от страните по главния иск. Всички тези предпоставки съдът е счел за липсващи, тъй като предмет на главния спор е съществуването на едно вземане по договор за кредит и неговата обезпеченост – съществуването на ипотечно право в полза на кредитора .
В изложението по чл.280 ГПК, жалбоподателите формулират следните въпроси: 1/ В случаите, когато главно встъпващото лице претендира самостоятелни права по отношение на имущество, което попада в спорния предмет на делото , това обуславя ли правен интерес от главно встъпване ? ; 2/ Допустимо ли е при постановяване на акта си съдът да вземе предвид и да обсъжда волеизявления на процесуален представител, който към момента на формиране на правните изводи на съда не е бил надлежно упълномощен,а извършените от него процесуални действия са потвърдени от представлявания впоследствие ? ; 3/ С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички възражения в частната въззивна жалба, то следва ли въззивният съд да формира своите изводи за фактите, след съвкупна преценка на обстоятелствата по делото и да се произнесе по всички възражения?; 4/ Съставлява ли процесуално нарушение необсъждането в пълнота на обстоятелствата и доказателствата по делото ?; 5/ Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на обстоятелствата и доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира определението си по съществото на правния спор, разглеждан в него ? ; 6/ Следва ли мотивите на въззивното определение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът , и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни или не ? Първите два въпроса са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на съдебна практика. Останалите четири въпроса са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с цитирани решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Първият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като изхожда от отречена от въззивния съд предпоставка – че предмета на исковете на главно встъпващите лица е частично идентичен с предмета на главните искове – визирана във въпроса като съществуваща. В този смисъл, същият не е формулиран в съответствие с действително решаващия извод на въззивния съд. Дори да би се възприел за правен, с това му съдържание, не би бил обоснован допълнителния селективен критерий, тъй като отговор е даден в задължителна съдебна практика – т.9б от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а и разглеждан безпротиворечиво в незадължителна такава, но удовлетворяваща хипотезата на чл.280 ал.1 пр. второ ГПК / напр. опр. по ч.гр.д.№ 3477/2017 г. на ІІ г.о., по ч.гр.д.№ 2753/2017 г. на І г.о., ч.гр.д.№ 93/2009 г. на ІІ г.о., ч.гр.д.№ 2763/2016 г. на ІІ г.о. ВКС и др. /. Наличието на задължителна и непротиворечива казуална съдебна практика, с които въззивното определение не противоречи , изключва възможно обосноваване с допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК .
Вторият въпрос също не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като няма никакво отношение към дължимата от съда преценка, относно предпоставките на главното встъпване по чл.225 ГПК в конкретния случай и съдържанието на решаващите му изводи за тяхната липса. Становище на страна по спора не съставлява процесуално действие – напр. по упражняване на право или възражение, по отношение които се формира сила на пресъдено нещо или предявяване на правоизключващо, правоунищожаващо, правопрекратяващо възражение, в който случай съобразяването на извършено от неупълномощено от страната лице би имало значението на с ъ щ е с т в е н о процесуално нарушение – рефлектиращо върху правния резултат, при това в случай че не би било последващо потвърдено от упълномощителя. Със или без становище на противната страна съдът е дължал преценка на предпоставките на чл.225 ГПК. Отделно от това, напълно несъстоятелни са твърденията на главно встъпващите лица, че последваща смяна на представляващия банката преустановява предходно възникнало валидно правоотношение по договор за правна помощ между банката и упълномощения адвокат, тъй като страна по същия е банката, като правен субект, а не представлявалият я законен представител.
Следващите въпроси са формулирани в относимост към задължения на съда за произнасяне по съществото на правен спор, какъвто не е разрешеният с атакуваното определение проблем. В този смисъл жалбоподателите голословно се позовават на несъобразявани от въззивния съд обстоятелства и доказателства, докато произнасянето му по предпоставките на чл.225 ГПК следва да изхожда и в случая правилно е съобразено единствено с предмета на главните искове, спрямо предмета на предявените от главно встъпващите лица искове, така както са заявени с исковите молби, независимо от доказателствата за съществуването на твърдяните в тях факти и обстоятелства. Съдът е отчел предмета на главните искове – отричане съществуването на облигационно вземане, в евентуалност – на обезпечеността му с ипотека, докато предмет на исковете на главно встъпващите лица е установяване право на собственост върху част от имота, за която част, при това , ищецът по главните искове и главно встъпващите лица оспорват изобщо да е предмет на ипотеката. Следователно, между ищеца и главно встъпващите лица няма спор за собствеността върху тази част от имота, а чия е собствеността му е спор, който не би обусловил нито отхвърлянето на главния иск, за несъществуване вземането на банката, нито би отрекъл, със сила на пресъдено нещо, принадлежността на ипотечното право на банката. Интересът на главно встъпилите лица е от иск по реда на чл.440 ГПК, но същият предпоставя да е засегната правната им сфера, чрез насочване на принудително изпълнение върху имота – обект на предявените искове.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 529/26.07.2019 г. по ч.т.д. № 451/2019 г. на Варненски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: