7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
гр. С., 24,06, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1748 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от ответника в производството З. [фирма], ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 2230, постановено на 03. 12. 2013 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Седми състав по гр.д. № 2891 по описа на съда за 2013 г., с което е потвърдено първоинстанционно такова на Софийски градски съд в осъдителната му част, с която са уважени, със законните последици, предявени от Р. М. К. срещу касатора, при условията на обективно, кумулативно съединяване, искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ за обезщетяване на неимуществени и имуществени вреди, претърпени от ПТП, настъпило на 26. 08. 2010 г., по вина на водач на МПС, гражданската отговорност на който е застрахована при касатора. По изложени в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281,т. 3 от ГПК и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК основания за допускане на касационно обжалване, се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго такова по спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени в цялост, при условията на евентуалност – присъдените обезщетения да бъдат намалени, или делото – върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане с указания по прилагането на закона. Претендират се разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Противната страна в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва жалбата, претендира разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. При преценка на допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, съобразно изложените в жалбата касационни основания и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, намира следното: Като общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК и т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., са формулирани от касатора два въпроса: „Следва ли да се намали пропорционално обезщетението за неимуществени вреди съгласно установеното съпричиняване?“ и „Следва ли да се взема предвид цялостното социално-икономическо положение в страната, както и минималната работна заплата при определяне на застрахователното обезщетение, предвид общият принцип за „справедливост”?“ Бланкетно се поддържа наличието на допълнителни селекционни критерии по всичките т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. Доколкото въобще е разбираемо от структурата на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, по отношение на първия въпрос се релевират допълнителни селекционни критерии по чл. 280, ал .1, т.т. 1 и 2 от ГПК, като се твърди, че въззивното решение не е съобразено с т. 7 от ППВС № 17/63 г., тъй като съдът не е отчел съпричиняване с оглед доказателствата, макар по безспорен начин да е доказан факта,че пострадалото лице се е возило без предпазен колан, което противоречи и на установената съдебна практика. Установило се по безспорен начин, че в случай, че пострадалото лице се е возило с правилно поставен обезопасителен колан, е щяло да избегне по-тежките наранявания, поради което, съгласно утвърдената съдебна практика това е следвало да бъде взето под внимание и присъденото обезщетение да бъде намалено съгласно процента на съпричиняване. Сочи се и противоречие с Решение № 98 от 26. 06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 596/2012 г., II г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, Решение № 986 от 3. 11. 2008 г. на ВКС по гр. д. № 5539/2007 г., III г. о., докладчик председателят Т. М. и Решение № 1350 от 14. 01. 2009 г. на ВКС по гр. д. № 5914/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Г. Г.. По отношение на втория въпрос се релевира противоречие със задължителните за съдилищата разрешения, дадени с т. 11 от ППВС № 4/1968 г., и с т. 7 от ППВС № 17/1963 г., като се сочи, че присъденото обезщетение е завишено, а релевантните за спора материалноправни въпроси са решени в противоречие със същите разрешения, съгласно които понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания, степента и интензитета на болките, прогнозите за в бъдеще и др., а при определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. В противоречие с ППВС № 4/1968 г., въззивният съд не бил взел предвид икономическата обстановка в страната и характера на претърпените от пострадалия вреди, както и редица обективни факти, които не са изчерпателно изброени в цитирания съдебен акт, но дават посоката, която съдилищата да следват при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.
Първият от поставените въпроси не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Въззивният съд не е разглеждал въпроса за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, нито въобще е формирал и/или излагал изводи досежно наличието или липсата на такова съпричиняване, и евентуалния му размер, и то не поради процесуално опущение, а доколкото такъв въпрос не е поставен от касатора за разглеждане от въззивния съд с подадената въззивна жалба. Въпросът за съпричиняването е споменат с една дума, съвсем мимоходом в началото на жалбата и преди излагането в номерирани три точки, на същинските оплаквания на въззивника (и касатор) срещу първоинстанционното решение, концентрирани основно около недоказаност от страна на ищеца, на част от твърдените да са претърпени, неимуществени вреди (т. 1 от въззивната жалба), несправедливост на размера на обезщетението за същите вреди (т. 2), частична неоснователност на претенцията за неимуществени вреди (т. 3), и неоснователност на претенцията за законна лихва за периода от увреждането до завеждането на иска (в края на въззивната жалба). Такъв въпрос не е поставян и впоследствие във въззивното производство, нито пък въобще са развивани съображения и оплаквания пред въззивния съд в тази насока, та да е бил длъжен съдът да ги обсъжда. Така формулиран пред касационната инстанция, въпросът е и фактически необоснован – своевременно (направено с отговора на исковата молба) възражение за съпричиняване, основано на твърдения именно за непоставен обезопасителен колан, каквито се развиват и поддържат едва пред касационната инстанция, не е релевирано пред инстанциите по същество – своевременно направеното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване се основава единствено на фактически твърдения за шофиране от пострадалия с несъобразена скорост и нарушаване от негова страна на общата забрана, уредена в чл. 5, т. 1 от Закона за движение по пътищата – с поведението си да не създава опасности и пречки за движението, да не поставя в опасност живота и здравето на хората, и да не причинява имуществени вреди. Сред иначе своевременните доказателствени искания, формулирани от касатора в отговора на исковата молба, включително такива за допускане на СМЕ и СТЕ, също не се съдържат каквито и да било искания в насока доказване на съпричиняване на вредоносния резултат, основано на твърдения за непоставен обезопасителен колан. Поради неналичието по отношение на така поставения първи въпрос, на общия селекционен критерий на чл. 280, ал. 1 от ГПК, последваща оценка за наличието на сочените от касатора допълнителни такива критерии по т.т. 1 и 2 от същия законов текст, не следва да се извършва. С оглед начина, по който е широко и общо формулиран, вторият въпрос би могло принципно да бъде приет за релевантен, но по отношение на същия не са налице претендираните от касатора допълнителни селекционен критерии. Конкретните, обективни обстоятелства, които подлежат на преценка при определянето на справедлив размер на обезщетението, действително са разяснени в посочената от касатора, задължителна съдебна практика на касационната инстанция, обективирана в разрешенията на ППВС № 4/68 г., но в случая не е налице несъобразяване на решаващите изводи на въззивния съд със същите, досежно приетият от съда за справедлив по см. на чл. 52 от ЗЗД, размер на обезщетението за неимуществени вреди. Напротив – от мотивите на въззивното решение е видно, че съдът е основал крайните си изводи за справедлив размер на същото обезщетение, именно на сочените от касатора във формулирания от него втори въпрос, и съответни на установените в цитираната и посочена, задължителна съдебна практика, критерии. Следва да се отбележи също и обстоятелството, че оценката от страна на съдилищата относно това как във всеки конкретен случай, конкретните икономически условия и/или конюнктура (вкл. размерът на минималната работна заплата) се отразяват на справедливия размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди, е въпрос на самостоятелна, предоставена на автономната воля и вътрешното убеждение на решаващия делото съдебен състав, преценка на приетите за установени по делото, релевантни факти и обстоятелства. Същото се отнася и до дължимата от съдилищата във всеки отделен случай, преценка досежно размера на определяните обезщетения за неимуществени вреди, съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД – „по справедливост“, и в съответствие със само жалонираните от задължителната съдебна практика, обективни критерии, които в процесния случай и по изложените по-горе в настоящите мотиви съображения, са съобразени от въззивния съд в обжалваното му решение.
Поради изложеното и доколкото в случая не са налице императивно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, такова обжалване не следва да бъде допускано. При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на претендираните разноски за същата, а противната страна има право на такива в пълен размер, представляващи адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция, за заплащането на което са ангажирани доказателства с отговора на касационната жалба и срещу размера на което от касатора не е релевирано възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2230, постановено на 03. 12. 2013 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Седми състав по гр.д. № 2891 по описа на съда за 2013 г.
ОСЪЖДА З. [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на Р. М. К., ЕГН: [ЕГН], [населено място], [улица] сумата 2400 лв. (две хиляди и четиристотин лева) адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: