О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
С., 04.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четвърти февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 297 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 3392/10.VІІІ.2011 г. на [фирма]-гр. С., подадена чрез процесуалните представители на търговеца по пълномощие, против решение № 196 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 7.VІІ.2011 г. по гр. дело № 267/2011 г., с което е било постановено, че застрахователят ответник по иск с правно основание по чл. 229-във вр. чл. 223 КЗ и с чл. 219, ал. 3 ГПК дължи присъдената на настоящия касатор сума по обратния му иск, след като последният заплати същата на ищцата Ц. Б. П. от [населено място].
Оплакванията на д-вото касатор са за неправилност на въззивното решение: предвид постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Великотърновския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция, с който да се приемело, че [фирма]-С. следва да заплати на [фирма] присъдената по обратния иск сума, но „без условието застрахованото дружество предварително да е удовлетворило увреденото лице”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по три материално- и процесуалноправни въпроса, решавани противоречиво от съдилищата и имащи значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както следва:
1/ Дали уважаването на обратен иск, предявен по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК, задължително е свързано с условието ищецът по него да е изпълнил задължението си към ищеца по първоначалния иск, т.е. следва ли да се приеме, че правото на изпълнение по този иск се поражда едва след като главното задължение е погасено?
2/ Дали в случаите на сключена задължителна застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите”, регламентирана в Гл. ХХІV на КЗ, е необходимо, за да бъде заплатено застрахователно обезщетение от застрахователя на застрахования, последният предварително да е удовлетворил увреденото лице, а също дали нормата на чл. 229 КЗ, намираща се в Гл. ХХ на КЗ и уреждаща доброволната застраховка „Г.О.” е приложима за случаите на задължителна застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите”?
3/ Дали разпоредбата на чл. 418, ал. 3 ГПК, попадаща в главата „Заповедно производство” и по-конкретно в случаите на незабавно изпълнение, следва да намери приложение и при обосноваване изпълнението по първоначалния иск и обратния иск на ответника против третото лице-помагач?
Във връзка с твърдението за наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК търговецът касатор се позовава на влязло в сила Опр. на СГС, ГК, с-в ІV-В, от 6.ІІ.2009 г., постановено по гр. д. № 611/09 г., с което е било прието, че „обратният иск не винаги има регресен характер”; на влязлото в сила решение на № 1389/10.І.1994 г. на ВС /до 1996 г./, V-то г.о. по гр. дело № 655/1993 г., с което е било прието, че „обратен иск подлежи на разглеждане само при уважен първоначален иск, т.е. той е предявен под вътрешнопроцесуално условие: разглеждането му се обуславя от изхода на делото по главния иск”; Опр. № 183/20.ХІ.1991 г. на ВС /до 1996 г./, V-то г.о. по ч. гр. дело № 563/1991 г., с което е било прието, че „право на обратен иск имат само страните по първоначалния иск, а не и третите лица, встъпили или привлечени да помагат на една от страните”
Ответницата по касация /ищца в І-воинст. пр-во/ Ц. Б. П. от [населено място] не е ангажирала свое становище нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова част
Ответното по касация [фирма] – С. писмено е възразило чрез своя юрисконсулт Р. С. по основателността на оплакванията в жалбата на ВиК-оператора за неправилност на въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му – като постановено в точно съответствие с петитума на предявения от този търговец обратен иск, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Великотърновския апелативен съд, касационната жалба на свищовския ВиК-оператор ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Несъмнено е, че въззивната инстанция се е произнесла в положителен смисъл по първия от релевираните от касатора в изложението към жалбата му общо три правни въпроса. Съгласно т. 3 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК „по същия правен въпрос”. В нито един от приложените от касатора с изложението към жалбата му съдебни актове не се разрешава идентичен с първия от тези три релевирани правни въпроса. За да потвърди решението на първостепенния съд в частта, с който той е постановил, че застрахователят дължи присъдената на [фирма]-гр. С. сума в размер на 28 000 лв., но едва „след като дружеството заплати присъдената сума на Ц. Б. П.”, въззивната инстанция изрично е посочила в мотивите си, че е ирелевантно обстоятелството, че в разпоредбата на чл. 267 КЗ, уреждаща обема на отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Г. отговорност” на автомобилистите към застрахования за причинени на трети лица неимуществени вреди, липсва правна норма, аналогична на чл. 229 КЗ, щом като това следва директно от процесуалноправното естество на обратния иск. От друга страна, за да поясни, че едно изпълнително основание /независимо от това дали съдебно или извънсъдебно/ може да има условен характер, Великотърновският апелативен съд е прибягнал до заимстване от текста на чл. 418, ал. 3 ГПК, който е в материята на заповедното пр-во, т.е. на несъдебните изпълнителни основания, но само досежно съдържащият се в тази разпоредба израз: „изискуемостта на вземането е в зависимост от настъпването на друго обстоятелство”, а не с представата за съществуването на какъвто и да е документ от кръга на лимитативно изброените в чл. 417 ГПК.
Дали в дадена разпоредба трябва да се съдържа друга, било от същия или от друг закон, е въпрос на изразяване, т. е. на качество на мотивите, а ноторно е, че на обжалване подлежат не мотивите към решението, а само неговият диспозитив. Застраховката „гражданска отговорност” е вид имуществена застраховка, но, от друга страна, същата е родово понятие за нейните подвидове: задължителна /на автомобилистите – по арг. от текста на чл. 249, т. 1 КЗ/ и доброволна застраховка „Г.О.”. Поради това препращането, извършено от въззивния съд, към дефиницията за застрахователно покритие по задължителната застраховка „Г.О.” на автомобилистите, е било предназначено само да илюстрира какво застрахованият има право да получи от застрахователя си, ако е удовлетворил увреденото лице, т. е. в хипотеза, когато последното е предявило вместо пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ – иск по чл. 49-във вр. чл. 45 ЗЗД срещу делинквента и работодателя му, както това е станало в процесния случай, т.е по никакъв начин това не се отразява върху възприетата с атакуваното решение поредност на плащанията. След като и вторият, и третият от релевираните в изложението на касатора към жалбата правни въпроси имат хипотетичен характер, т. е. не са били същински предмет на произнасянето на въззивния съд с атакуваното от свищовския ВиК-оператор решение, се налага извод, че с тях не може да бъде обоснована допустимост на касационния контрол. Меродавно е наличието на константна съдебна практика – още от Р. № 2755/123.ХІ.1956 г. по гр. дело № 6275/1956 г. на ІV-то г.о. на ВС на НРБ насам, отричаща възможността решаващият съд да „прескочи” ответника по първоначалния иск и да осъди направо подпомагащата страна /ответника по обратния иск/ да изпълни престацията, претендирана от ищеца по първоначалния иск.
В заключение, обективно не би могло да се констатира наличие на основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол в конкретния случай, щом като е налице такава трайна съдебна практика, основана на разбирането, че пряко осъждане на ответника по обратния иск да плати направо на ищеца по първоначалния, дори когато този ответник е застраховател, би било недопустимо служебно изменение на иска, противоречащо на интересите на лицето, което е завело делото.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 196 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 7.VІІ.2011 г., постановено по гр. дело № 267/2011 г
О С Ъ Ж Д А [фирма] /Е.[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в този град, [улица], НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 8 ГПК, да заплати на застрахователното акционерно дружество „О.-Застраховане” /Е.[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място],[жк], [улица], ет. V, СУМАТА 100 лв. /сто лева/, представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение за настоящето пр-во по чл. 288 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2