О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
гр.София, 04.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четвърти юли две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Първанов
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Владимир Йорданов
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 502/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.2 изр.2 от ГПК.
Образувано е частна жалба на М. С. Л. срещу определение на Върховен касационен съд, ІІІ г.о. № 31 от 01.02.2012 г. по гр.д.№ 1134/ 2011 г., с което е оставена без разглеждане касационната жалба на частния жалбоподател срещу въззивно решение от 12.04.2011 г. по гр.д.№ 316/ 2011 г. на Благоевградски окръжен съд. Прието е, че цената на иска, предявен от частния жалбоподател срещу [фирма], е под 5 000 лв, а въззивно решение по иск с такава цена не подлежи на касационно обжалване.
Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно, тъй освен обезщетение за неимуществени вреди в размер 5 000 лв е претендирал законната лихва върху тази сума и разноските по делото, а те също имат значение за цената на иска. Излага, че е поискал увеличение на цената на предявения иск пред въззивния съд от 5 000 лв на 5 010 лв, а решение по иск с такава цена подлежи на касационен контрол. Според него редакцията на чл.280 ал.2 от ГПК има предвид искове, които са с цена до 4 999,99 лв, но не и тези с цена 5 000 лв – извежда това от граматическо и логическо тълкуване на разпоредбата. Счита, че не е имало основание касационната му жалба да бъде оставена без разглеждане и моли определението, с което това е сторено, да бъде отменено.
Ответната по частната жалба страна – [фирма] – не взема становище.
Съдът намира частната жалба за допустима, обаче разгледана по същество, същата се явява неоснователна.
М. С. Л. е предявил срещу [фирма] иск за обезщетяване на неимуществени вреди от деликт в размер 5 000 лв, законната лихва от датата на деликта и разноските по делото. В исковата молба сам ищецът е посочил, че цената на иска е „5 000 лв в едно с дължимата законна лихва от датата на увреждането….”. Този иск е отхвърлен от първоинстанционния съд, а по жалба на М. Л. спорът е отнесен пред Благоевградски окръжен съд като въззивна инстанция, който не е допуснал увеличение на исковата претенция по размер. Окръжният съд е постановил решение, с което е потвърдил първоинстанционния акт, а касационната жалба срещу това решение е оставена без разглеждане по същество с обжалваното в настоящото производство определение.
Определението е законосъобразно. Цената на иска за парично вземане се определя от търсената сума – чл.69 ал.1 т.1 от ГПК. В случая търсената като обезщетение сума е 5 000 лв и това е цената на предявения иск. Самият ищец я е посочил в исковата молба и въпрос за тази цена не е поставян и разрешаван при условията на чл.70 ал.1 от ГПК.
Въззивно решение, постановено по иск с такава цена, не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал.2 от ГПК. Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че лихвите и разноските по делото трябва да бъдат включени при определяне на цената. Вземането за обезщетение за вреди е за 5 000 лв. Вземането за лихви е самостоятелно, когато е предявено с нарочен иск, той се явява отделен и има собствена цена. Когато се претендира законната лихва, без да е предявен самостоятелен иск, това няма значение за размерът на цената на иска за главницата. Що се касае до разноските, те се определят по размер към датата на постановяване на крайния акт в съответната инстанция и претендирането им с исковата молба няма значение за размера на цената на предявения иск (разноски може и да не бъдат присъдени).
Без значение е и това дали ищецът е претендирал увеличение на иска. Размерът на цената на иска се определя според това, какво е постановил въззивният съд. В случая въззивното решение е постановено по иск за вземане от 5 000 лв, допълване на решението му не е искано, така че това е цената, меродавна за преценка наличието на обстоятелствата по чл.280 ал.2 от ГПК.
Неоснователни са и доводите, че иск, с който се претендира обезщетение точно от 5 000 лв, е извън приложното поле на разпоредбата на чл.280 ал.2 от ГПК. Цитираната разпоредба фиксира като необжалваеми решенията по граждански въззивни дела „с цена на иска до 5000 лв”. Тълкуването, предложено от жалбоподателя, че законът има предвид искове с цена 4 999,99 лв, е неприемливо, защото не съответства на общоприетото в обществото. Когато субектите използват при договарянето или общуването помежду си фразата „до определена сума пари”, те имат предвид именно фиксираната във фразата сума, а не по-малко от нея. Именно в този смисъл следва да се тълкува разпоредбата на чл.280 ал.2 от ГПК (съгласно чл.46 ал.1 и чл.9 ал.1 от ЗНА), така че исковете с цена точно 5 000 лв попадат в рамките на ограничението за начална недопустимост на касационното обжалване. Частната жалба срещу определението, в което са направени идентични правни изводи, е неоснователна и не следва да бъде уважена.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение на Върховен касационен съд, ІІІ г.о. № 31 от 01.02.2012 г. по гр.д.№ 1134/ 2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: