О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
София, 09.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря …………………………..…….……. и с участието на прокурора…….……..………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1128 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 2227/17.ІІІ.2017 г. на Н. Г. Е. от [населено място], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-П. против решение № 36 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-и с-в, от 10.ІІ.2017 г., постановено по т. д. № 807/2016 г., с което е било признато за установено по иск на [фирма]-София, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че към дата 9 март 2015 г. настоящия касатор й дължи солидарно с [фирма] и с [фирма] сума в размер на 381 423.74 евро, от която 289 099 евро като просрочена и изискуема главница по договор за банков кредит № 020-16/12.ІІ.2008 г. и анекси с пор. №№ 1-6 към него
Оплакванията на касатора Е. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон – чл. 84, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД, както и чл. 289 ТЗ, поради което той претендира касирането му „със съответните законни последици”, като изрично иска да му бъдат присъдени „съдебните и деловодни разноски”. Инвокиран е и довод, че в частта на въззивното решение досежно присъденото в тежест на настоящия касатор юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, „се стига до неоснователно обогатяване на Банката”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата подателят й Н. Г. Е. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т.1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните пет материално- и процесуалноправни въпроса, имащи значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1./ „Възможно ли е едно физическо лице да бъде третирано едновременно и като поръчител, и като встъпило в чужд дълг лице, и като солидарен длъжник по договор за банков кредит (който е една абсолютна търговска сделка – по страни, предмет и цел), при положение, че кредитът е в процес на издължаване от страна на кредитополучателя и свръхобезпечен още при самото му сключване и който договор предхожда с повече от две години и половина сключването на договора за поръчителство и едновременно с последния – и договор за встъпване в дълг?”;
2./ „Валиден ли е договорът за поръчителство, респ. договорът за встъпване в дълг, предвид разпоредбите на чл. 26 ЗЗД?”;
3./ „При така изложените по-горе обстоятелства, а именно, че към датата 5.ХІ.2014 г. не са налице договорните условия по т. 8.1 от договора за кредит за обявяване на предсрочна изискуемост, не се ли нарушава разпоредбата на чл. 84 , ал. 1, изр. 1-во ЗЗД, според която когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му?”;
4./ „Не се ли злоупотребява с право от страна на Банката, като представя като основание в производство по чл. 417 ГПК банково извлечение, което не съдържа законово предвидените удостоверителни данни, даващи възможност да се направи извод, че е налице подлежащо на изпълнение вземане срещу „длъжника” Н. Е. в полза на банката-кредитор, предвид разпоредбите на чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 3 ГПК и Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи?”;
5./ „Предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК-във вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и тълкувателно решение № 6/6.ХІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., следвало ли е въззивният съд за присъжда възнаграждение за процесуално представителство на юрисконсулта, който е в трудовоправно отношение с работодателя, когото представлява в гражданския процес, когато не са представени каквито и да било документи за изплащане на такова възнаграждение?”
Подържа се от касатора, че разрешаването на тези правни въпроса не било съобразено със задължителните постановки на ТР № 4/1.VІ.2014 г на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., като по отношение разрешаването на последния налице било противоречие и с постановките на ТР № 6/6.ХІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г. Същевременно всички формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата правни въпроси били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация [фирма]-София писмено е възразила чрез свои юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на Н. Г. Е. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е била ангажирана солидарната отговорност на настоящия касатор за съществуването на процесните вземания на ответната по касация кредитна институция, Пловдивският апелативен съд с категоричност е приел, че Е. има единствено качеството на поръчител по договор за банков кредит, и затова – на основание чл. 141, ал. 1 ЗЗД – отговаря солидарно с търговското д-во кредитополучател, а в конкретната хипотеза и редом с второто търговско дружество, встъпило преди това в дълга на първия търговец към банката /”ПИБ”/, съгласно чл. 101, изр. 3-то ЗЗД.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че същият релевантен въпрос, бил той материалноправен или процесуалноправен, трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на атакуваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
С оглед тези разяснения невярно се явява твърдението, съдържащо се в първия от въпросите в изложението на Е. по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му, че – като физическо лице – той бил „третиран едновременно и както поръчител, и като встъпило в чужд дълг лице, и като солидарен длъжник” по процесния договор за банков кредит. Напротив, въззивният съд не само не е споделил квалификацията на настоящия касатор за „свръхобезпеченост” на процесния кредит, но и стриктно е разграничил, че Е. отговаря солидарно с дружеството кредитополучател и с другото акционерно д-во, което е встъпило в дълга, единствено и само на основание своя договор за поръчителство, сключен с банката: № 020-268-1/14.Х.2010 г. Следователно първият формулиран в изложението въпрос не е бил въобще предмет на произнасянето на Пловдивския апелативен съд с атакуваното решение, докато останалите четири правни въпроса също имат хипотетичен характер, а и изцяло се отнасят до оплакванията за неправилност на този акт по съществото на спора, вкл. и в частта му за присъденото в полза на кредитната институция юрисконсултско възнаграждение. Погрешното отъждествяване от касатора на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния в която и да е от релевираните две хипотези /по т. 1 и по т. 3/ на чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, ноторно е, че евентуално наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК при селектиране на касационните жалби изключва приложимостта на предпоставката по т. 3 на същия законов текст, а при липсата на конкретни доводи в изложението на касатора Е. към жалбата му досежно това кои приложими към разрешаването на спора закони са непълни, неясни или противоречиви, респ. коя съдебна практика следва да бъде изоставена или осъвременена, нито един от формулираните от него общо пет хипотетични правни въпроса няма естеството на такъв, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 36 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-и с-в, от 10.ІІ.2017 г., постановено по т. д. № 807/2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 1128 по описа за 2017 г.