1
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 498
София, 01 юни 2016 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети април, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 1503/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. К., със съдебен адрес [населено място], подадена от пълномощника му адвокат М. П., срещу решение №VI-59 от 19.11.2015 г. по гр. дело №719/2015 г. на Бургаския окръжен съд в частите, с които е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск до пълния предявен размер 29 088.72 лв. и е отхвърлен изцяло искът с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 567.95 лв. С обжалваното решение е отменено решение №327 от 26.02.2015 г. по гр.д. №4115/2014 г. на Бургаския районен съд в частта, с която е отхвърлен искът на касатора срещу Г. д. „П. б. и з.н.” – М. за заплащане на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за положения над 50-ия час на тримесечие извънреден труд от 468 часа за периода от 31.03.2001 г. до 31.12.2002 г., в общ размер 2822.04 лв., както и в частта, с която е отхвърлен искът за такова обезщетение за периода от 01.01.2003 г. до 24.02.2003 г., ведно със законната лихва за забава на плащането върху така посочената главница от 2822.04 лв., считано от 29.05.2014 г. до окончателното изплащане. Осъдена е Г. д.„П. б. и з. н.”- М. да заплати на К. А. К. сумата 2822.04 лв., представляваща обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за положения от него над 50-ия час на тримесечие извънреден труд от 468 часа, начислено за периода от 31.03.2001 г. до 31.12.2002 г., както и обезщетение за периода от 01.01.2013 г. до 24.02.2003 г., чийто размер е включен в общия размер на присъденото от Бургаския районен съд обезщетение за 2003 г., заедно със законната лихва върху главницата от 2822,04 лв., считано от 29.05.2014 г. до окончателното изплащане на сумата. Потвърдено е решение №327 от 26.02.2015 г. по гр.д. №4115/2014 г. на Бургаския районен съд в останалата обжалвана част относно отхвърлянето на иска с правно основание чл.229, ал.1, т.9, вр. чл.212, ал.5, т.2 ЗМВР от 1997г. (отм.) и чл.212, ал.1, т.3, вр. чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР от 2006г. (отм.) за неизползван допълнителен платен годишен отпуск до пълния предявен размер от 29 088.72 лв. и на иска с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 567,95 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от датата на прекратяване на служебното правоотношение – 20.03.2014 г. до подаване на исковата молба- 29.05.2014 г. Въззивният съд е приел, че ищецът е бил в служебно правоотношение с ответника от 13.02.1990 г. като служител в специализираните поделения за противопожарна охрана. С приемането на чл.136а КТ, обнародван в ДВ бр.25 от 16.03.2001 г., в сила от 31.03.2001 г., законодателят е уредил нормативно правните последици от удължаването на работното време в трудовото право като цяло, признавайки възможността за компенсация на положения извънреден труд с почивка. Ето защо, поради субсидиарното приложение на общото правило на чл.136а КТ, до изричното уреждане на тази правна възможност с Наредба № І-107 от 15.05.2001г./в сила от 01.06.2001г./ за определяне на реда за обезщетение на служителите на МВР, положили труд при превишаване продължителността на нормативно установеното време, издадена на основание чл.212, ал.3 от ЗМВР от 1997г. /отм./, ищецът е имал право на компенсация с почивка и ако такава не му е била разрешена за ползване, тя би следвало да се трансформира в парично обезщетение към датата на напускането му поради пенсиониране. За периода от 24.02.2003 г. до 30.09.2003 г. е предвидено ограничение до 12 работни дни относно размера на допълнителния платен годишен отпуск като компенсация за превишаване на нормативното време над 50-ия час. Изрично в разпоредбата на чл.229, ал.1, т.9 от ЗМВР /отм./ /в редакцията до 2006 г./, както и в тази на чл.212, ал.1, т.3 от ЗМВР /отм./ (в редакцията му след 2006 г.), е предвидено ограничение относно размера на полагаемия допълнителен годишен отпуск като компенсация за превишението на нормативното време над 50-ия час, а именно- до 12 работни дни. Не може да се приеме, че тези 12 дни касаят всяко тримесечие, защото това би означавало, че е съществувала възможност допълнителният платен годишен отпуск за превишението над 50-тия час общо за годината да надхвърля размера на редовния платен годишен отпуск, което очевидно не е била целта на законодателя. За положения извънреден труд за разликата над сбора от паричното обезщетение за първите 50 часа превишение на тримесечие и обезщетението за полагаемия допълнителен платен годишен отпуск от 12 дни годишно (т.е. 96 часа годишно), на ищеца би следвало се дължи парично обезщетение, а не допълнителен платен годишен отпуск. Такъв иск по делото обаче не е предявен. Главният иск е за обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за превишението над 50-ия час. Този отпуск е ограничен до 12 работни дни годишно. Върху претендираното обезщетение не се дължи мораторна лихва. Според практиката на ВКС, изразена в решение № 60 от 29.04.2011г. по т.д. №381 от 2010г. на ВКС ІІ т.о., решение № 218 от 12.07.2011г. по гр.д. № 804/2010г. на І г.о. на ВКС и ТР № 3 от 19.03.96 г. по гр. № 3/1995 г. на ОСГК на ВС правото на вземане за обезщетението възниква при настъпване на определените в закона предпоставки, като парично и безсрочно. Поначало то е дължимо от деня на напускането на работника /„уволнението”, както е посочено в цитираното ТР, или прекратяването на правоотношението, както е в случая/, но по причини, че вземането е „безсрочно в рамките на една договорна отговорност, съгласно чл.84, ал.2 от ЗЗД, е нужна покана на кредитора”. От този момент могат да се претендират лихви като обезщетение за закъснялото изпълнение на задължението. В настоящия случай е безспорно, че преди предявяването на иска ответникът не е бил поканен да удовлетвори претенцията на ищеца, поради което и за процесния период до датата на предявяването на исковете ответникът не е бил в забава.
Ответникът по касационната жалба Г. д. „П. б. и з. н.” – М. [населено място], не е заявил становище.
Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси: когато държавен служител от МВР е давал 24-часови дежурства при действието на чл.212 ЗМВ/1997 г./, преди изменението му от 21.02.2003 г., превишил е нормативно определеното служебно време и не е компенсиран с допълнителна почивка, следва ли да бъде обезщетен и кога, както и дали трябва да се прилага институтът на работа при удължено работно време по чл.136а КТ в този случай; как следва да се компенсира при действието на чл.212, ал.1, т.3 ЗМВР служителят на МВР за извънредно отработените часове над 50-ия час на тримесечие с до 12 дни допълнителен платен отпуск за тримесечие или за година; от кой момент се дължи лихва за забава върху неизплатеното обезщетение за неизползван отпуск при прекратяване на служебното правоотношение на служител на МВР. Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Представени са съдебни решения.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №VI-59 от 19.11.2015 г. по гр. дело №719/2015 г. на Бургаския окръжен съд. Повдигнатите въпроси обуславят решението, но те са решени съобразно задължителната съдебна практика, включително и посочената от касатора. Според тази практика с приемането на чл.136а КТ, обнародван в ДВ бр.25 от 16.03.2001 г., в сила от 31.03.2001 г., законодателят е уредил нормативно правните последици от удължаването на работното време в трудовото право като цяло, признавайки възможността за компенсация на положения извънреден труд с почивка. Поради субсидиарното приложение на общото правило на чл.136а КТ, до изричното уреждане на тази правна възможност с Наредба № І-107 от 15.05.2001г./ в сила от 01.06.2001г./ за определяне на реда за обезщетение на служителите на МВР, положили труд при превишаване продължителността на нормативно установеното време, издадена на основание чл.212, ал.3 ЗМВР от 1997 г. /отм./, служителят на МВР има право на компенсация с почивка и ако такава не му е била разрешена за ползване, тя би следвало да се трансформира в парично обезщетение към датата на прекратяване на правоотношението. Съобразно изричната разпоредба на 212, ал.1, т.3 ЗМВР от 2006 г. /отм./ работата извън редовното работно време се компенсира с допълнителен платен отпуск до 12 работни дни за година. Според ТР № 3 от 19.03.96 г. по гр. № 3/1995 г. на ОСГК на ВС лихва върху обезщетението за неизползван платен годишен отпуск се дължи от от деня на поканата по чл.84, ал.2 ЗЗД.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №VI-59 от 19.11.2015 г. по гр. дело №719/2015 г. на Бургаския окръжен съд в обжалваните части.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.