О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 498
гр. София,23.06.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на дванадесети април, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2541 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез „А. банк – клон България” срещу решение №113 от 21.04.2015 г. по т.д.№120/2015 г. на АС Варна. С решението в обжалваната му част е потвърдено решение №1049 от 13.11.2014 г. по т.д.№661/2014 г. на ОС Варна, в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], чрез „А. банк – клон България” срещу [фирма] /н/ иск по чл.694, ал.1 от ТЗ за установяване привилегия на ищеца в качеството му на кредитор по сключени между страните договори за поръчителство, инкорпорирани в договор за кредит №379/15.01.2007 г. и договор за кредитна линия №496/13.06.2007 г. и обуславящи поредност на удовлетворяване на вземанията на ищеца, посочени в ред 12, позиция 1 и позиция 3 в списъка на приети вземания на кредиторите, обявен в ТР на 09.12.2013 г., по чл.722, ал.1, т.8 от ТЗ.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Безвъзмездна сделка ли е договорът за поръчителство. 2. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решаване на спора и препращането от въззивната инстанция към мотивите на първоинстанционния съд, дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение и по-конкретно – разпоредбата на чл.272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания.
Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в решение №97 от 30.05.2013 г. по гр.д.№442/2012 г. на ВКС, ГК, както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като по отношение на втория въпрос са наведени доводи за решаването му в противоречие с разрешенията дадени в решение №157/08.11.2011 г. по т.д.№823/2010 г. на ВКС, ТК, решение №127/05.04.2011 г. по гр.д.№1321/2009 г. на ВКС, ГК, решение №194/18.06.2013 г. по гр.д.№1100/2012 г. на ВКС, ГК и решение №94 от 28.03.2014 г. по гр.д.№2623/2013 г. на ВКС, ГК.
Ответникът по касация [фирма] /н/ не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е безспорно установено възникването на валидни облигационни правоотношения между банката ищец и ответното дружество по договори за поръчителство, инкорпорирани в договори за кредит №379/15.01.2007 г. и №496/13.06.2007 г. /сключени между банката и трето по делото дружество – кредитополучател/, вземанията, по които договори за кредит, са обявени за предсрочно изискуеми и въз основа на това банката се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение срещу кредитополучателя и поръчителя. Посочил е, че вземанията на ищеца срещу поръчителя са предявени в образуваното срещу последния производство по несъстоятелност, като по възражение на длъжника, вземанията на банката са приети вместо по чл.722, ал.1, т.8 и т.9 от ТЗ – по чл.722, ал.1, т.11 от ТЗ. Счел е, че основният спор по делото, образувано по предявен от банката срещу ответника иск по чл.694, ал.1 от ТЗ, се свежда до въпроса дали процесните договори за поръчителство са възмездни или безвъзмездни, като е възприел становище, че възмездността на договора за поръчителство следва да бъде ценена във всеки конкретен случай, а в процесния преценката следва да се ограничи от наведените от ищеца в исковата молба основания за възмездния характер на договора, свеждащи се до обстоятелството, че главният длъжник и поръчителят са свързани лица, респективно, че ползите от икономическата дейност на едното от двете дружества, вкл. и от кредитирането му са се отразили на другото, като поръчителят е имал икономическа облага от сделките. В този смисъл и като е взел предвид, че доказателствата в тази насока се извеждат от ищеца от договореностите в договор за кредитна линия №423, който е извън предмета на спора, както и че фактът, че едно и също лице е управител на дружеството кредитополучател и дружеството поръчител, не е от естество сам по себе си да обоснове възмезден характер на договора, е достигнал до извод за безвъзмездност на договорите за поръчителство, като препращайки към решаващите мотиви на първоинстанционния съд е потвърдил решението му в посочената по-горе част.
По формулирания от касатора първи въпрос, макар и обусловил решаващата воля на въззивния съд, възприел становище за безвъзмездност на процесните договори за поръчителство, касационно обжалване не може да бъде допуснато, поради отсъствие на поддържаните от касатора селективни основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. С решение №97 от 30.05.2013 г. по гр.д.№442/2012 г. на ВКС, ГК, са посочени критериите за преценка дали и кога акцесорните обезпечителни договори /в частност договорът за ипотека/ са безвъзмездни или възмездни. Съобразно даденото разрешение, възприемано изцяло и от настоящия състав, еднозначен отговор на въпроса за характера на тези договори като възмездни или безвъзмездни не може да бъде даден за всички случаи, но няма съмнение, че тези договори могат да се сключат и като възмездни: когато страните изрично са уговорили – срещу учредяването на ипотеката, ипотекарният кредитор да заплати възнаграждение на ипотекарния длъжник (когато ипотеката се учредява за обезпечаване, не на негово, а на чуждо задължение), да застрахова ипотекирания имот и др. подобни; когато страните са уговорили – срещу учредяването на ипотеката, отсрочване или разсрочване на главното обезпечено задължение, заплащане на по-ниски лихви или опрощаване на изтекли лихви върху него, или други подобни отстъпки от страна на ипотекарния кредитор (когато ипотеката се учредява за обезпечаване на собствен дълг на ипотекарния длъжник); когато главният договор между страните, изпълнението, на който се обезпечава с ипотеката, изобщо не би бил сключен, без сключването на договора за ипотека – в тези случаи ипотекарният кредитор сключва главния договор и престира имуществено благо по него на ипотекарния длъжник, не само срещу насрещната престация на последния по главния договор, а и поради наличието на обезпечението – ипотеката, без сключването на акцесорния договор за учредяването на която, не би се сключил и главният договор между същите страни. Т.е., когато е налице възмездност в отношенията между страните по обезпечителния договор, които отношения обаче са възникнали не само по силата на този акцесорен обезпечителен договор, а и по силата на главния договор между същите страни, изпълнението, на който се обезпечава – поради неразривната връзка на взаимна обусловеност между договорите, но не и в случаите, когато със сключването на договора, длъжникът единствено обезпечава съществуващо (свое или чуждо) задължение (което може да е възникнало на договорно или извъндоговорно основание), без да е налице някоя от посочените по-горе (или подобна на тях) хипотези на възмездност в отношенията им.
В случая въззивният съд, изцяло в съответствие с даденото от ВКС разрешение /изключващо наличието на селективното основание по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК/, е взел предвид, че с договора за поръчителство се обезпечава чуждо задължение и при липса на доказателства, че поръчителят е имал икономическа облага от сделките, за изпълнението на които се е съгласил да отговаря, е стигнал до извод за безвъзмездност на договорите за поръчителство. По този начин въззивният съд всъщност е отговорил и на довода на ищеца за връзката между обезпечителния и главния договор /с твърдения за липсата на обсъждане на който довод се поставя и процесуалноправния въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т1. от ГПК/, като в съответствие с константната и задължителна практика на ВКС /включваща и цитираните в изложението решения на ВКС/, е дадено собствено разрешение по предмета на делото, чрез обсъждане доводите и възраженията на страните и чрез извършване на самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства.
В този смисъл касационно обжалване не може да се допусне и по втория, поставен в изложението въпрос, разрешен от въззивния съд изцяло в съответствие с практиката на ВКС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №113 от 21.04.2015 г. по т.д.№120/2015 г. на АС Варна, в частта му, с която е потвърдено решение №1049 от 13.11.2014 г. по т.д.№661/2014 г. на ОС Варна, в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], чрез „А. банк – клон България” срещу [фирма] /н/ иск по чл.694, ал.1 от ТЗ за установяване привилегия на ищеца в качеството му на кредитор по сключени между страните договори за поръчителство, инкорпорирани в договор за кредит №379/15.01.2007 г. и договор за кредитна линия №496/13.06.2007 г. и обуславящи поредност на удовлетворяване на вземанията на ищеца, посочени в ред 12, позиция 1 и позиция 3 в списъка на приети вземания на кредиторите, обявен в ТР на 09.12.2013 г., по чл.722, ал.1, т.8 от ТЗ.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.