2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 498
София, 25.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 3557 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Р. К. К. и В. С. А.-К. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. К. И., против въззивното определение № 1989 от 17 юни 2019 г., постановено по в.ч.гр.д. № 2352/2019 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което е потвърдено определение № 2408 от 29 януари 2019 г., постановено по гр.д. № 882/2018 г. по описа на Софийския градски съд, за връщане на подадената от жалбоподателите искова молба в частта по предявения срещу „Рентали“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 59 ЗЗД.
В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение. Оспорен е изводът на апелативния съд за липса на твърдения относно наличието на функционална връзка между обедняването на ищците и обогатяването на ответника. Сочи се също, че дори исковата молба действително да е нередовна поради липсата на надлежни твърдения за наличие на елементи от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, първоинстанционният съд не е дал точни и ясни указания за отстраняването им. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът „Рентали“ ЕООД в срока за отговор не взема становище по жалбата.
Относимите обстоятелства са следните:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Р. и В. К. срещу „Рентали“ ЕООД. Изложени са твърдения, че по силата на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 09.05.2017 г. ответникът се е задължил да построи индивидуализиран в исковата молба недвижим имот и да прехвърли на ищците собствеността върху него срещу сумата от 97096 евро; че при сключването на договора К. са заплатили сумата от 19419 евро (с левова равностойност 37980,26 лева), като следващата вноска от 67967 евро следвало да бъде заплатена в деня на нотариалното прехвърляне на имота, което следвало да стане в 10-дневен срок от издаване на акт обр. 15 на сградата. Въпреки че не бил уговорен срок за издаване на акт обр. 15, било предвидено, че акт обр. 16 следва да бъде издаден най-късно до 30.12.2017 г., към която дата обаче посочените документи не са издадени. Изложени са твърдения, че ответникът е изпаднал в забава по отношение на задължението за предаване на имота, че ищците са направили неуспешни опити за предоговаряне на условията на договора с оглед искано от продавача удължаване на сроковете и увеличаване на цената, че на 07.01.2018 г. им е връчена нотариална покана, с която ответникът ги е уведомил, че счита договора за прекратен. Ищците претендират на основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД връщане на заплатената от тях сума в размер на 37980,26 лева по предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот, заедно със законната лихва, като при условията на евентуалност претендират посочената сума на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради разваляне на договора от тяхна страна, и на основание чл. 59 ЗЗД.
С разпореждане от 30 ноември 2018 г. първоинстанционният съд е констатирал, че изложените в исковата молба фактически твърдения сочат, че предявените искове са с правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, и при условията на евентуалност – чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Счетено е, че по отношение на втория предявен при условията на евентуалност иск, квалифициран от ищците по чл. 59 ЗЗД, липсват надлежни твърдения, поради което, с оглед субсидиарния характер на иска по чл. 59 ЗЗД, исковата молба е оставена без движение с указания за посочване на конкретни факти, на които се основава този иск. С уточнителна молба (л. 130 от първоинстанционното дело) е заявено, че фактите, на които се основава искът по чл. 59 ЗЗД, са същите, на които се основават и останалите два иска, като този иск следвало да бъде разгледан, ако съдът прецени, че ищците не разполагат с друг иск, с който да защитят правата си.
С определение № 2408 от 29 януари 2019 г. Софийският градски съд е върнал исковата молба в частта по иска по чл. 59 ЗЗД поради липса на правен интерес от предявяването му.
За да потвърди първоинстанционното определение, апелативният съд в [населено място] е приел, че на изложените от ищците фактически твърдения съответстват петитумът за връщане на единичния размер на задатъка, както и заявеният при условията на евентуалност петитум за връщане на даденото по развален договор; че липсват относими към заявения иск по чл. 59 ЗЗД фактически обстоятелства, тъй като не били налице твърдения за наличие на елементите от фактическия състав на субсидиарния иск за неоснователно обогатяване – извън заявеното плащане в изпълнение на договорно задължение липсвали твърдения за конкретно обедняване на ищците, което да е във функционална връзка с обогатяване на ответника.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Не съставлява основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване първият посочен от жалбоподателите въпрос – релевирано ли е твърдение за функционална връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника при иск по чл. 59 ЗЗД, когато е заявено предоставяне на сума от ищеца на ответника и е поискано присъждане на връщането ? на основание чл. 59 ЗЗД без изрично да е заявено, че ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, тъй като въпросът е фактически и за отговора му се налага съвкупна преценка на фактите по спора, което във фазата на селекция на касационни жалби за достъпа им до касационно обжалване не може да се извърши.
Въпросът следва ли указанието за отстраняване на неяснота в твърдението да бъде изрично, като се посочат изрично обстоятелствата, които съдът иска да бъдат уточнени, също не може да обоснове допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно установената практика на ВКС (определение № 87 по ч.гр.д. № 266/2019 г., II г.о., определение № 164 по ч. гр. д. № 2864/2018 г., II г.о., както и соченото определение № 29 по ч.г.д. № 34/1999 г., II г.о.), съдът следва да прецени наличието на положителните процесуални предпоставки и липсата на процесуални пречки за съществуването и за надлежното упражняване на правото на иск, като в чл. 129 ГПК е предвидено задължението му служебно да следи за редовността на исковата молба и при констатиране на пропуски да даде на ищеца ясни и точни указания за отстраняването им, неизпълнението на които има за последица връщане на исковата молба, предвид императивната разпоредба на чл. 129, ал. 3 ГПК. В случая с разпореждането от 30 ноември 2018 г. първоинстанционният съд е дал на страната указания за конкретизиране на твърденията, на които се основава предявеният от страната иск по чл. 59 ЗЗД. Дадените указания са ясни, поради което следва да се приеме, че първоинстанционният съд не се е отклонил от цитираната постоянна практика по приложението на чл. 129, ал. 2 ГПК.
Неоснователни са и доводите за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 201 по ч.гр.д. № 3063/2014 г., II г.о., съгласно която отправеното до съда искане подлежи на тълкуване с оглед изложените фактически твърдения, въз основа на които се извежда интересът от определена защита, както и че при надлежно посочване на фактите, от ищеца не може да се изисква формулиране на юридически издържан петитум, съобразен с редакцията на приложимата за случая правна норма, доколкото указанията на първоинстанционния съд са били насочени не към формулиране на надлежен петитум, а към поясняване на обстоятелствената част на исковата молба.
Необходимо е да бъде посочено, че потвърденото от апелативния съд прекратително определение е изцяло съобразено с постановките на ППВС № 1/1979 г., съгласно което искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е субсидиарен – той е на разположение на неоснователно обеднелия само в тези случаи, когато той не може да се защити с друг иск (чл. 59, ал. 2 ЗЗД).
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1989 от 17 юни 2019 г., постановено по в.ч.гр.д. № 2352/2019 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: