О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 498
гр. София, 28.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3234/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 2139 от 23.12.15г., постановено по в.гр.д.№ 2566/15г. на Варненския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 2645 от 12.06.15г., постановено по гр.д.№ 13278/13г. на Варненския районен съд, ХІХ с-в, в частта, с която С. А. Д. е осъдена на основание чл.108 ЗС да предаде на Л. Б. Д., действащ като [фирма] владението на недвижим имот с идентификатор 10135.2560.251.1.12 по КК на [населено място], представляващ офис № 1, преустроен в магазин със застроена площ от 22,18 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], заедно с 1,6830 % ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото с идентификатор 10135.2560.251 по КК на [населено място], както и в частта, с която ответникът е осъден на основание чл.59 ЗЗД да заплати на ищеца сумата 1800 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на имота за периода от 05.10.2010 г. до 11.09.2013г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 11.09.2013г. до окончателното й изплащане.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба от 24.03.1994г., сключен с нот.акт № 146/94г., К. И. П., И. И. П., както и съпрузите Т. П. М. и Р. Ж. М. са продали на ищеца в първоинстанционното производство Л. Б. Д., действащ като [фирма] по 1/3 ид.част от собственото си дворно място, върху което впоследствие е построена сградата, в която се намира процесният имот. С нотариално заверено заявление по чл.56, ал.3 ЗТСУ /отм./, рег. № 30 от 19.01.1995г., продавачите и купувачът, в качеството на съсобственици на дворното място, са си учредили взаимно право на строеж за определени обекти в предстояща да бъде изградена сграда, като е уговорено съпрузите Т. М. и Р. М. да придобият процесния имот. След построяването на сградата, с нот.акт № 78/97г., двамата са признати за собственици на имота, който през годините е бил предмет на редица прехврълителни сделки, като понастоящем като негов собственик се легитимира ответникът по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 80/2010г.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че по силата на договора за покупко-продажба, сключен с нот.акт № 146/94г., ищецът е придобил правото на собственост върху цялото дворно място, тъй като всеки от продавачите му е прехвърлил всичките си права върху него, които е притежавал /двамата съпрузи са били собственици общо на 1/3 ид.част в режим на СИО/. С оглед на това е прието, че продавачите не са могли да сключат договор за учредяване право на строеж по реда на чл.56, ал.3 ЗТСУ /отм./, а купувачът е могъл да им учреди право на строеж върху собственото си дворно място само по нотариален ред, което изискване не е спазено. Предвид това съдът е приел, че продавачите на мястото не са придобили права върху обектите в построената върху него впоследствие сграда по силата на правото на строеж, а техен собственик по силата на чл.92 ЗС е ищецът. По отношение направеното при условията на евентуалност възражение на ответника С. Д., че е придобила правото на собственост върху имота по давност съдът е изложил съображения, че по делото не е установено по несъмнен начин същата да е владяла имота, респ. че от закупуването на имота от нейните праводатели /нейни син и снаха/ на 17.09.08г. до предявяването на ревандикационния иск не са изтекли пет години, както и че същата не може да присъединява владението на праводателите на нейните праводатели.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Следва ли съгласно чл.20 ЗЗД тълкуването на договора, включително изповядан с нотариален акт, да бъде извършено съобразно изрично определените критерии, от които се извежда, че меродавна е изявената, а не предполагаемата воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение; 2. В мотивите си въззивният съд бил ли е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, респ. всички доводи на страните, които имот значение за решението по делото, като се съобрази с приобщения доказателствен материал и 3. „Вътрешното убеждение” на съда като принцип при обсъждане и възприемане на доказателствата, доводите и твърденията на страните, отразява ли задължението на съда за обективност и безпристрастност при обсъждането на писмените и гласни доказателства, тяхното съпоставяне едно с друго, прилагайки принципа за равнопоставеност на страните в процеса. Поддържа се, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а третият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на първия поставен въпрос касаторът се позовава на противоречие с Р № 81 от 07.07.09г. по т.д.№ 761/08г. на ВКС, І т.о., според което при тълкуването съдът е задължен да изясни съгласно посочените в чл.20 ЗЗД критерии само изявената обща воля на страните по договора, а не предполагаемата такава, без да подменя нейното съдържание, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. В случая обаче тези изисквания са спазени от въззивния съд и такова противоречие не е налице, а освен това и самият касатор не сочи конкретно в какво се изразява противоречието с това решение. Именно тълкувайки обективираната воля на страните по договора за покупко-продажба по нот.акт № 146/94г., окръжният съд е приел, че продавачите на ищеца са му продали по 1/3 ид.част от дворното място, а не част от притежаваните от тях права върху него, т.е. общо 70/200 ид.части от мястото, какъвто довод се поддържа от касатора.
Липсва противоречие и с посочените във връзка с втория въпрос Р № 217 по гр.д.№ 761/10г. и Р № 388 по гр.д.№ 1975/10г. на ВКС, ІV г.о., тъй като посочените в тези решения изисквания за обсъждане доводите на страните и доказателствата по делото в случая са спазени. Касаторът поставя въпроса във връзка с неговото оплакване, че изводите на съда са направени само при обсъждане на доводите на ищцовата страна и посочените от нея доказателства, при игнориране на всичките му възражения, касаещи придобиването на имота по деривативен начин и установяването на правата на собственост върху спорния офис по силата на учредена суперфиция, без да сочи конкретно кои представени от него доказателства не са обсъдени и какво релевантни за правния спор факти са установени с тях.
Последният въпрос е поставен, тъй като касаторът счита, че обсъждането на доказателствата е извършено в противоречие с принципите за моралност и обективност, като и че при обсъждане на извършените с имота сделки съдът не се е съобразил с тяхната вътрешна логика, отново без да сочи в какво конкретно се изразяват тези нарушения. Освен това във връзка с релевираното по този въпрос основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви доводи за обосноваване на неговото значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.4 разяснения и в случая тези предпоставки не са налице.
Ето защо поставените от касатора правни въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, а съгласно диспозитивното начало в гражданският процес ВКС не може да допуска касационно обжалване по въпрос, който не е поставен от касатора, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на въззивното решение, които хипотези в случая не са налице /т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Разноски в полза на ответника по жалбата за настоящото производство не следва де се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 2139 от 23.12.15г., постановено по в.гр.д.№ 2566/15г. на Варненския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: