1
5
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 498
София, 31.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на осми октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 2086 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от В. Х. М., чрез адв. Р. Т., касационна жалба против решение № 7590 от 4. 12. 2018 г. по в. гр. д. № 3757/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, IV А въззивен състав, с което е потвърдено решение от 18. 01. 2016 г. по гр. д. № 48962/2011 г. на СРС, 30 с-в, с което е отхвърлен предявеният от В. Х. М. против И. Г. К. и Л. Л. К. иск с правно основание чл. 109 ЗС, за осъждане на ответниците да премахнат самостоятелен жилищен обект с идентификатор …., със застроена площ 55 кв.м., състоящ се от кухня, бокс, дневна и санитарен възел, находящ се в западната част на таванския етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в поземлен имот с идентификатор …. по одобрената кадастрална карта на [населено място], р-н „В.“, с административен адрес [населено място], р-н „В.“, [улица], и възстановят подпокривното пространство съобразно одобрения архитектурен проект от 1971 г. Твърди се неправилност на решението, поради необоснованост на фактическите изводи и противоречие с чл. 38 ЗС и чл. 92 ЗС. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
Ответниците по иска и по касационната жалба Л. Л. К., чрез адв. С. И. Х., и И. Г. К., чрез адв. А. К. Д., са изразили становище за неоснователност на жалбата, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендират разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Делото има за предмет предявен от В. Х. М. против И. Г. К. и Л. Л. К. иск с правно основание чл. 109 ЗС, за осъждане на ответниците да премахнат самостоятелен жилищен обект с идентификатор …., със застроена площ 55 кв.м., състоящ се от кухня, бокс, дневна и санитарен възел, находящ се в западната част на таванския етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в поземлен имот с идентификатор …. по одобрената кадастрална карта на [населено място], р-н „В.“, с административен адрес [населено място], р-н „В.“, [улица], и възстановят подпокривното пространство съобразно одобрения архитектурен проект от 1971 г.
По делото е установено, че процесната сграда е построена в периода 1956 г. – 1971 г., като през 1956 г. е построен само първият етаж, а през 1971 г. Л. и Г. К. построили втория етаж, тавана и покрива. Между тях двамата и И. К. съществувала договорка, че вторият етаж и тавана ще бъдат на Л. и Г. К.. Строежът е осъществен въз основа на одобрен архитектурен проект и издадени строителни книжа, върху държавна земя. Към 1971 г. сградата е включвала два самостоятелни жилищни обекта на първия и втория етаж, мазета и подпокривно пространство, което е имало нужната височина, пространство и обем за изграждане както на самостоятелни складови помещения, така и за самостоятелни жилищни обекти или стаи за творческа дейност. На 25. 12. 1975 г., по делбено гр. д. № 1484/1975 г. на СРС, е одобрена съдебна спогодба, по силата на която първият жилищен етаж от 110 кв.м., заедно с 1/2 ид.ч. от мазетата и от общите части на сградата, се придобиват в изключителна собственост от И. С. К. (праводател на праводателя на ищците по договор за продажба), а вторият жилищен етаж от 110 кв.м., заедно с 1/2 ид.ч. от мазетата и от общите части на сградата, се придобиват в изключителна собственост от Г. С. К. (наследодател на ответниците). С нотариално заверена декларация от 20. 06. 1986 г. И. С. К. е заявил, че е съгласен брат му Г. С. К. да направи преграждане на половината от таванския етаж. На 21. 07. 1986 г. е разрешено преустройството на югозападната част от таванския етаж за жилищни нужди на осн. чл. 228 ППЗТСУ /отм./. Има издадена виза за проектиране, но няма одобрен архитектурен проект. Жилищният обект бил изграден през 1986 г., като е повдигнат частично надзида. Обектът отговаря на изискванията на ЗУТ за самостоятелно жилище и е търпим строеж по смисъла на пар. 16 ДР ЗУТ. Разстоянието между таванската плоча на жилището и билото на покрива е 1, 20 м. и представлява обща част – подпокривно пространство. До процесното жилище се намира складово пространство, също с площ от 55 кв.м., което съответства на одобрения проект от 1971 г. От 1986 г. до 15. 03. 1988 г. (смъртта на Г. С. К.) жилищният обект и складовото помещение са се владели от Г. и Л. К., а след смъртта на Г. К. – само от Л. К.. До смъртта на И. К. (според свидетелите настъпила 2009-2010 г.) същият не е оспорвал собствеността върху построеното над първия етаж от брат му Г. К. и съпругата му Л. К. и заявявал пред съседи, че то е тяхна собственост. С н.а. № …. г. последната била призната са собственик по давност на процесното жилище. На 30. 12. 2010 г., с н.а. № …. г., ищцата В. Х. М. придобила, на основание договор за продажба, сключен с А. А. П., жилището на първия етаж с площ от 110 кв.м., ведно с 1/2 идеална част от общите части на сградата и от мазетата. Продавачът се е легитимирал като собственик с н.а. № …. г., като не се спори, че е придобил имота от И. К..
Имотът, върху който е построена жилищната сграда, е бил отчужден от наследниците на К. К. за нуждите на ЖСК „Шишарка“ през 1978 г. и актуван като държавен през 1982 г., а през 1996 г. собствеността върху имота е трансформирана в общинска. За същия са съставени актове за частна общинска собственост през 2009 г. и 2012 г., в които като придобивно основание се сочи чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС. Посочено е в акта от 2012 г., че към съставянето му жилищната сграда е частна собственост на В. Х. М. и И. Г. К..
При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че към възникването на етажната собственост през 1975 г. (одобряването на съдебна спогодба по делбеното дело, по силата на която братята И. и Г. К. стават изключителни собственици, съответно, на първи и втори жилищни етажи, ведно с по 1/2 идеална част от мазетата и общите части на сградата), процесният таван е представлявал обща част по предназначението си, тъй като е имал нужната височина, пространство и обем за изграждане както на самостоятелни складови помещения, така и за самостоятелни жилищни обекти или стаи за творческа дейност. През 1986 г. и двамата етажни собственици са постигнали съгласие да бъде променено предназначението на тавана на обща част и да бъдат обособени две самостоятелни помещения от по 55 кв.м. – западното към жилището на втория етаж, а източното – към жилището на първия етаж. Прието е, че това в случая е било допустимо, съгласно разясненията дадени с ТР № 34/83 г. През същата година в западното помещение от 55 кв.м. собствениците на втория етаж Л. и Г. К. построили незаконно (въз основа на издадена виза за проектиране, но без одобрен архитектурен проект) самостоятелен жилищен обект, като повдигнали частично надзида. Изграденият самостоятелен жилищен обект не е станал държавна собственост по силата на чл. 92 ЗС, тъй като е в рамките на учреденото право на строеж на тавански етаж, без да се извършва надстрояване с нов етаж, и съгласно чл. 98 ЗС следва принадлежността на главната вещ. След като не е бил частна държавна, впоследствие частна общинска собственост, не са съществували законови пречки за придобиването му по давност. Към 2010 г., когато ищците придобиват по силата на покупко-продажба първия етаж, ведно с 1/2 ид.ч. от мазетата и общите части на сградата, жилището в западната част на таванския етаж е било изключителна собственост на Л. К., а не обща част по смисъла на чл. 38 ЗС и ищците не притежават идеални части от него Прието е, че жилището е търпим строеж по смисъла на пар. 16 ДР ЗУТ и не създава пречки за упражняване правото на собственост на ищците върху жилището на първия етаж и съответните идеални части от общите части на сградата. По тези съображения искът по чл. 109 ЗС е приет за неоснователен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени за разглеждане три въпроса в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, първият от които засяга проблема придобива ли се от собственика на земята, по приращение, построеното в повече от учреденото право на строеж, ако същото се изразява в частично увеличаване на височината чрез повдигане на надзид. Твърди се разрешаване на въпроса в противоречие с решение № 59 от 14. 04. 2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ВКС, 4 г.о. и решение № 212 от 1. 02. 2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, 2 т.о. Противоречие не е налице. Въпросите, на които е даден отговор в цитираните решения, са процесуалноправни, не обсъждат поставения от жалбоподателката проблем, а касаят задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет, като извърши самостоятелна преценка на всички относими и допустимо доказателства и обсъди всички доводи и възражения на страните. Независимо от това, следва да се посочи, че действията на състава на въззивния съд съответстват напълно на дадените в тези решения разяснения, а несъвпадението на фактическите и правни изводи на съда със становището на ищцата и поддържаната от същата теза не представлява основание по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението.
Вторият въпрос е дали при извършено надстрояване на самостоятелен обект извън обема на учреденото право на строеж, новоизграденият обект се придобива по приращение от собственика на терена, на основание чл. 92 ЗС.
Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 44 от 4. 03. 2013 г. по гр. д. № 358/2012 г. на ВКС, 4 г.о.
На първо място, въпросът няма връзка с установените по настоящото дело факти. В случая не е извършено надстрояване на самостоятелен обект извън обема на учреденото право на строеж (правото на строеж е включвало втори жилищен етаж и подпокривно пространство, което по проекта от 1971 г. и по фактическото му изпълнение е притежавало нужната височина, пространство и обем, позволяващи изграждането на отделни самостоятелни обекти или складови помещения към обектите в долните етажи, с нормален достъп от междуетажно стълбище), а е извършено преустройство на изграденото в рамките на учреденото право на строеж таванско помещение, чрез обособяване в западната му половина на самостоятелен жилищен обект от 55 кв.м. Частичното увеличаване височината чрез повдигане на надзид не би могло да има за последица придобиване собствеността върху целия тавански етаж от собственика на земята по приращение, тъй като изграденото в повече не може да се обособи в самостоятелен обект, счита се присъединено към главната вещ по силата на чл. 97 и 98 ЗС и става собственост на собственика на сградата, а не на собственика на земята.
На следващо място, обсъденият в посочената от касатора практика въпрос е различен от поставения. В решение № 44 от 4. 03. 2013 г. по гр. д. № 358/2012 г. на ВКС, 4 г.о. е разгледан случай на сграда, построена от трето лице в съсобствен имот, въз основа на учредено право на строеж само от един от съсобствениците. Прието е, че в посочената хипотеза е налице разпореждане от единия съсобственик с права в по-голям обем от притежаваните, поради което при реализиране на строежа съответни идеални части от сградата по приращение ще се придобият от неучаствалия в учредяването на суперфицията съсобственик. Значимият в настоящия казус въпрос е различен и засяга проблема чия е собствеността върху изграденото в повече от учредения обем на право на строеж, когато то не представлява самостоятелен обект на собственост.
Последният въпрос е приложим ли е искът по чл. 109 ЗС по отношение на обекти в режим на търпимост. Твърди се разрешаването му в противоречие с ТР № 34/1983 г., точка 2. Дадените в точка втора на решението разяснения касаят възможността и условията за изграждане на самостоятелни обекти или сервизни помещения в подпокривното пространство (таван), представляващо обща част по предназначение: да има съгласие на всички етажни собственици и да са спазени законните изисквания за извършване на преустройството. Въобще не е коментиран въпросът за приложимостта на иска по чл. 109 ЗС по отношение на строежи, изградени незаконно, но в режим на търпимост. Тоест, противоречие с тълкувателното решение не е налице. На следващо място, изводът на съда, според който уважаването на иск по чл. 109 ЗС за премахване на незаконен строеж, който е търпим по смисъла на пар. 16 ПР ЗУТ, изисква доказване от ищеца, че строежът смущава, ограничава, пречи по някакъв начин на упражняването на правото му на собственост, съответства на указанията по приложението на чл. 109 ЗС, дадени с ТР № 4/6. 11. 2017 г. по т.д. № 4/2015 г., ОСГК.
Изложението съдържа позоваване и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Позоваването на очевидна неправилност на решението е формално и се изразява в текстово възпроизвеждане на цитираната правна норма, без да се обосновава в какво се изразява твърдяната очевидната неправилност на акта. Липсата на законово изискване за формулиране на правен въпрос при позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не освобождава касатора от задължението да аргументира твърдението си за очевидна неправилност, като конкретизира кой е очевидният порок, установим от съдържанието на обжалвания акт, от който твърди, че актът страда. Независимо от това, за пълнота следва да се добави, че посочените в изложението пороци на съдебния акт във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, на правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото жалбоподателката В. Х. М. следва да бъде осъдена, на осн чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Л. Л. К. сумата 1000 лв., а на И. Г. К. сумата 950 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи извършени разходи за адвокатски възнаграждения.
С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7590 от 4. 12. 2018 г. по в. гр. д. № 3757/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, IV А въззивен състав.
ОСЪЖДА В. Х. М. да заплати на Л. Л. К. сумата 1000 лв. и на И. Г. К. сумата 950 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: