7
O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 498
[населено място], 05.11.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на седми октомври, през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 105/2019 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „САБА.БГ„ ООД против решение № 136/15.06.2018 г. на Варненски апелативен съд, в частите му с които : 1 / е обезсилено решение № 805/27.11.2017 г. по т.д.№ 1883/2015 г. на Варненски окръжен съд, с което „ Фикосота „ ООД е осъдено да получи от „ Сабаб БГ „ ООД , на уговореното местоизпълнение – [населено място] ,ул. „ Мадара „ № 48, доставени стоки, по сключен между двете дружества на 10.01.2012 г. договор за доставка на алуминиеви кутии за козметични продукти , както следва : 42 000 алуминиеви кутии и уплътнения към тях по заявка на „ Фикосота „ ООД от 22.07.2014 г., 140 000 помпи , 44 000 алуминиеви кутии и уплътнения към тях и 100 000 алуминиеви кутии и уплътнения към тях, по заявки на „ Фикосота „ ООД от 04.09.2014 г. , к а т о е п р е к р а т е н о производството по делото по така предявения иск, квалифициран от първоинстатнционния съд с правно основание чл.200 ал.1 пр. второ ЗЗД ; 2/ в частта, в която с въззивното решение е потвърдено първоинстанционното, за отхвърляне на насрещен иск за заплащане цената на същата стока, на основание чл.200 ал.1 пр. първо ЗЗД и 3/ в частта , в която с въззивното решение е потвърдено първоинстанционното , за отхвърляне на евентуален насрещен иск , с правно основание чл.88 ал.1 пр. второ ЗЗД – обезщетение за вреди от неизпълнение на договора, развален по вина на ищеца – ответник по насрещните искове. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение , като постановено в противоречие с материалния закон – чл.200 ал.1 ЗЗД, чл.63 ал.1 ЗЗД и чл.288 ТЗ . Не споделя извода на съда, че продавачът не разполага с осъдителен иск срещу купувача, за осъждането му да приеме стоката, тъй като такъв извод противоречи на установените в нормата на чл.200 ал.1 ЗЗД задължения на същия – да плати цената и да получи стоката. На основание същата разпоредба страната е поддържала в производството тезата, че предявеният от нея насрещен иск срещу „ Фикосота „ ООД е един – за реално изпълнение на всяко от кумулативните й задължения – да приеме стоката и да плати цената, а проведеното от съдилищата изкуствено разделяне на претенцията на две самостоятелни такива – първата уважена , а втората отхвърлена от първоинстанционния съд – е неправилно. Касаторът излага съображения в подкрепа на допустимостта на иск на продавача , за осъждане купувача да приеме договорената стока, изхождайки от двустранния характер на договора за продажба, пораждащ насрещни задължения, при право на всяка от страните да изиска едновременност на изпълнението на своето и насрещното задължение. Допустимостта на претенция за едновременност на изпълнението на насрещните задължения, според страната,обосновава и допустимост на самостоятелни искове за изпълнение на всяко от насрещните задължения поотделно. Аргумент за това се извежда и от възможността срещу иск за обезщетение вместо изпълнение длъжникът да предложи изпълнение, тъй като именно изпълнението, реалната размяна на престации е приоритет за законодателя / чл.79 ал.2 ЗЗД /. Касаторът извежда съображения и от диспозитивния характер на нормата на чл.97 ал.1 ЗЗД, според която и при забава на кредитора длъжникът м о ж е / а не е длъжен / да се освободи от задължението си за предаване на вещта , по указания в разпоредбата начин. Акцентирано е и на обстоятелството, че с оглед спецификата и обема на стоката, прилагането на този начин в конкретния случай е невъзможно. Според страната, институтът на забава на кредитора е с цел облекчаване на длъжника, но не и с цел препятстване в упражняване на правата му срещу кредитора.При забава на кредитора за длъжника би следвало да остават равностойни възможности, между които има право да избира : да противопостави възражение за неизпълнен договор, ползвайки се и от преминаване на риска върху кредитора, удовлетворяващо интереса му само временно и непълно или да претендира приемане на дължимото от кредитора, което удовлетворява окончателно и в най-пълен обем интереса му. Така с допускането и уважаването на иска за осъждане купувача да приеме стоката,според касатора се осъществяват и предпоставките за уважаване на иска за осъждането му да плати цената на същата стока, отхвърлен от първоинстанционният съд, в която част решението му е потвърдено от въззивния съд. Досежно потвърдителното въззивно решение, за неоснователност на предявения насрещен евентуален иск, касаторът се позовава на вътрешна противоречивост на мотивите, в обосноваване извода за недоказана неизправност на „Фикосота„ ООД.
Ответната страна – „Фикосота„ ООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необосноваването на допълнителен селективен критерий по поставените въпроси.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе, в съответствие с касационните доводи и предмета на обжалването – въззивното решение постановено по насрещните главни искове на „ Саба.БГ„ ООД – настоящият състав съобрази следното :
Ответникът „Саба.БГ„ООД – ищец по насрещните искове – претендира „Фикосота„ ООД да бъде осъдено да приеме договорени за доставка от „Саба .БГ„ ООД стоки – алуминиеви кутии за съхранение на козметични продукти и уплътнения към тях и помпи, както и да заплати цената им, твърдейки че въпреки демонстрираната от него готовност да изпълни и след поискано съдействие от купувача, предвид особения режим на предаване на стоките, „Фокосота „ООД неоснователно отказва получаването им, позовавайки се на негодност на материала от който са произведени, за нуждите, за които са били поръчани. Подобна негодност , предмет на изследване по иска на „Фикосота „ ООД срещу „Саба.БГ„ООД – отхвърлен, в която част въззивното решение е влязло в сила – не е установена.
Първоинстанционният съд е приел, че са предявени два самостоятелни иска – за осъждане ответника по насрещните искове и купувач на стоката , да приеме доставянето й от „ Саба.БГ „ ООД , с правно основание чл.200 ал.1 пр. второ ЗЗД , и за осъждане същият да заплати цената на стоката , с правно основание чл.200 ал.1 пр. първо ЗЗД,ведно с евентуален иск за обезщетение за вреди, предвид разваляне на договора по вина на „ Фикосота „ ООД , като волеизявлението за разваляне се твърди отправено с насрещната искова молба. Първият главен насрещен иск е уважен, а вторият отхвърлен, като преждевременно предявен, тъй като изискуемостта за заплащане на цената не е настъпила, предвид договорено от страните плащане с изтичане на определен срок от доставянето на стоката. Допустимостта на иска за осъждане купувача да приеме договорената с продавача стока съдът е извел от визирането на задължение с този предмет в нормата на чл.200 ал.1 ЗЗД и с аргумент от чл.526 ал.1 ГПК / оправомощаване на взискателя да извърши заместимо действие за сметка на длъжника, когато последният отказва да го изпълни /.
Въззивният съд е приел иска, за осъждане продавача да приеме договорената стока, за недопустим, по съображение че при забава на кредитора да приеме изпълнението е налице неупражняване на п р а в о, а не неизпълнение на задължение, което налага уреждането на последиците по такъв начин, че да бъде запазен интереса на длъжника, като не се влошава положението му поради неизпълнение , в резултат на бездействието на кредитора, а от друга страна – да бъде запазена свободата на кредитора / очевидно се има предвид – свободата в упражняване на правото му /. Изброени са правните последици от забавата на кредитора , законодателно уредени в интерес на длъжника, между които и правото му да се освободи от задължението , в случай че то е за предаване на вещи, като поиска от районния съд по местоизпълнението да му определи подходящо място, където да предаде дължимото за пазене – чл.97 ЗЗД, а по търговска сделка – да се възползва от уредените в закона и други начини – чл.328 ал.1 ТЗ. Ако не се възползва, върху него остава да тежи задължението за предаване на вещта. Според въззивният съд иск за осъждане кредитора да получи дължимото е недопустим, независимо от констатирана забава на последния, като това законодателно разрешение изхожда от разпределението на правата и задълженията на страните по договора за продажба. Неполучаването на стоките от купувача е обусловило извода за неоснователност на предявения иск за осъждане купувача да плати цената им. Евентуалният насрещен иск е счетен за неоснователен, с мотива, че по предходните съображения неизпълнение на „Фикосота„ООД – тъй като има правото да получи, но не и задължение за това – не е доказано.
В изложението по чл.280 ГПК касаторът формулира следните въпроси : 1/ Правото да се получи стока по договор за покупко-продажба явява ли се едновременно и задължение на купувача да освободи продавача от стоката – задължение да получи същата ? – въпросът заявен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на възприетото от въззивния съд с ТР № 137/17.11.1955 г. на ОСГК на ВС, както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, позовавайки се на, преценявани от страната като противоречиви , разрешения в правната доктрина. Сочи се и противоречие на въззивното решение с Директива 2011/7/ ЕС на Европейския парламент и Съвета от 16.02.2011 г. относно борбата за забавяне на плащането по търговска сделка, както и в нарушение на чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз – правото на съдебна защита ; 2/ Свързана ли е неизползваната от длъжника възможност да се освободи от задължението за доставка, при забава на кредитора да получи, с невъзможността да се предяви иск за реално изпълнение по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. с чл.200 ЗЗД, по който кредиторът да бъде осъден да получи стоката и да я плати ? Може ли длъжникът – доставчик да търси ответно изпълнение чрез иск срещу кредитора – купувач, изпаднал в забава да получи, без да е водил охранително производство пред Районния съд за предаване на стоката в склад ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с ППВС № 3/29.03.1973 г., налагащо като основен принцип в облигационното право изпълнението на поетите по договор задължения и постигането на тези реални цели, които страните са преследвали със сключването на договора. Сочи се и хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на отговор в съдебната практика досежно кумулативното предявяване на двете искания и приложението на чл.95 – 97 ЗЗД. В подкрепа на тезата си касаторът е посочил и решения по гр.д.№ 2036/2015 г. на ІІІ г.о. и по гр.д.№ 1859/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, както и възприетото в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк.дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС – право на ищеца е да прецени правния си интерес от по-ефикасна защита и да избере начина за това .
Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи и очевидна неправилност – чл.280 ал.2 пр. трето ГПК , обосновавана с това, че възприемането на притежавано от купувача единствено право да получи вещта, не и задължение за това, се явява тежко нарушение на закона – чл.200 ал.1 ЗЗД, доколкото същият е приложен с противоположен смисъл и е отречен двустранния характер на договора.
Първият от въпросите е нелогично формулиран, тъй като едно субективно право – теоретично и обективно, предвид съдържанието му – не може да съставлява едновременно и задължение. Това е било и съображението на въззивния съд, позоваващ се на кореспондиращи си насрещни права и задължения на всяка от страните по двустранния договор за продажба, което предпоставя на всяко право на едната страна да кореспондира задължение на насрещната, осигуряващо удовлетворяването му. Дори да се приеме, че въпросът удовлетворява общия селективен критерий , конкретизирайки го до това , наред с правото да получи вещта има ли купувачът и задължение да я получи, необоснован се явява допълнителния селективен критерий във всяка от сочените хипотези. ТР № 137/17.11.1955 г. на ОСГК на ВС не е с характеристиката на задължителна съдебна практика, като постановено при действието на чл.52 ал.1 ЗУС / отм. /, съгласно задължителните указания в т.2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а от друга страна не е каузална практика на Върховен касационен съд, за да би било съобразимо , съгласно чл.280 ал.1 т.1 пр. второ на ГПК. Противоречие с Директива на ЕС или Харта за основните права на ЕС / ХОПЕС / не е визирано в допълнителните селективни критерии за допускане на касационното обжалване. Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя посочването на непълна, противоречива или неясна правна норма / непосочена изрично измежду всички упоменати като нарушени с въззивното решение /, но и посочването на противоречива съдебна практика по прилагането й / ако такава би се приела напр. нормата на чл.200 ал.1 ЗЗД /, алтернативно – обосноваването на предпоставки за промяна на иначе еднозначна съдебна практика по приложението й, явяваща се неправилна, предвид промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Тези предпоставки не са налице.
Аналогично съображение за допълнителния селективен критерий е относимо и към втората група въпроси, но същите не удовлетворяват и общия селективен такъв. Те дирят отговор на въпроса, дали упражняване на правото за освобождаване на длъжника от задължението да предаде вещта, по реда на чл.97 ал.1 ЗЗД, е предпоставка за допустимост на иск срещу купувача, за осъждането му да получи договорената вещ. Освен вътрешното противоречие във въпроса – по реда на чл.97 ал.1 ЗЗД се осъществява именно точно изпълнение на задължението на продавача за предаването на стоката – не в такъв смисъл са решаващите изводи на въззивния акт, в който посочването на реда по чл. 97 ЗЗД е само мотив, в подкрепа на тезата, че визираното в чл.200 ал.1 ЗЗД „задължение на купувача да получи вещта” е задължение за оказване на съдействие, като кредитор, за изпълнение задължението на продавача да предаде същата, а диспозитивността на нормата на чл.97 ал.1 ЗЗД е само по отношение свободата на преценката на продавача дали да се освободи от задължението да предаде вещта, запазвайки правото си да получи цената или да продължи да дължи, възползвайки се от всички правни последици на забавата на кредитора – купувач / чл.96 ЗЗД /. В този смисъл, поставените въпроси са формулирани в несъответствие с решаващия извод на съда, а с аспекти от мотивирането му, при това разбрано превратно. Дори да се приеме за удовлетворен общия селективен критерий, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК също е необоснован. Цитираната задължителна и каузална съдебна практика не разрешава аналогичен случай по правоотношение по покупко-продажба, нито коментираните с цитираните ТР принципи – за приоритет на реалното изпълнение пред развалянето на договорите и за право на ищеца да прецени правното средство за получаване на най-ефикасна защита – са в противоречие с възприетата недопустимост на иска. С последното продавачът не е лишен от право на защита, в зависимост от това дали ще предпочете да продължи да дължи, с ангажиране отговорност на купувача за забава или ще изпълни / вкл. като страна по търговска сделка с разширените, спрямо чл.97 ал.1 ЗЗД, способи за освобождаване от собственото му задължение – по чл.328 ал.1 ТЗ /, с претендиране насрещното изпълнение на задължението на купувача за заплащане на цената.
Не се обосновава и очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр. трето ГПК. Чл.200 ал.1 ЗЗД не е приложен в противоположния му смисъл, а след логическо тълкуване на нормата, съобразно съдържанието на правата и задълженията на страните по договора за покупко-продажба и след преценка на интереса на продавача от предявяване на осъдителния иск, при уредените за същия способи за освобождаване от задължението / особено тези по чл.328 ал.1 ТЗ, като страна по търговска сделка / и осигурената му защита и в случай на запазване на задължението за предаване на вещта, съблюдавайки принципната недопустимост за принудително изпълнение на едно право.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 136/15.06.2018 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „ Саба .БГ„ООД , на основание чл.78 ал. 3 ГПК , да заплати на „ Фикосота „ ООД разноски за настоящата инстанция, в размер на 7200 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: