5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 786/2010 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 499
гр.София, 11.07.2011 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. И.
Е. В.
изслуша докладваното от
председателя (съдията) Л. И.
търговско дело под № 786/2010 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ДП”Строителство и възстановяване”, [населено място] срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ІІ”В” отделение, постановено на 04.03.2010 год. по гр.дело № 3775/2004 год. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Софийски районен съд, 30-ти състав от 08.07.2004 год. по гр.дело № 796/2003 год. в осъдителната му част, с която е уважен предявеният от С. Д. В., едноличен търговец с фирма „Слави-С. В.” от [населено място] евентуален иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 45 338,04 лева, представляваща стойност на претендираните от ищеца процесни съоръжения, прикрепени трайно към наетия от него обект – бензиностанция по време на ползуването му като наемател и получени от ищеца при прекратяване на наемния договор, както и обективно съединения иск по чл.59 ЗЗД за сумата 23 000 лева, с която ответникът-касатор неоснователно се е обогатил за негова сметка, ползувайки процесните съоръжения и отдавайки ги под наем на трето лица за периода след прекратяване на облигационната връзка между страните по делото. Със същото въззивно решение е оставено в сила първоинстанционното решение и в частта му относно уважените искове по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите 3 295,22 лева и 12 328,37 лева, представляващи мораторни лихви върху присъдените главници, които претенции имат акцесорен характер и са изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главниците. По отношение на отхвърления главен иск по чл.108 ЗС за предаване владението на процесните движими вещи-предмет на спора, първоинстанционното решение е влязло в законна сила.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е интерпретирал фактите по делото, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения и уважаване на предявените искове на основание чл.59 ЗЗД.
В допълнително изложение към касационната жалба, без да изложи никакви доводи и съображения, касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, позовавайки се на противоречие на въззивното решение на т.7 и т.8 от ТР № 1/1979 год. на ППВС по въпросите за субсидиарния характер и приложимата погасителна давност на иска по чл.59 ЗЗД.
Ответникът по касационната жалба С. Д. В., едноличен търговец с фирма „Слави-С. В.” от [населено място], чрез процесуалните си представители адвокатите С.С. и Б.К. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото, намира че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва от ВКС с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при съобразяване с указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение в осъдителната му част, с която е осъден ответника-касатор на основание чл.59 ЗЗД да заплати сумата 45 338,04 лева, представляваща стойност на закупено и монтирано от ищеца-бивш наемател оборудване на процесната бензиностанция по време на действието на сключения между страните наемен договор, както и да заплати обезщетение в размер на 23 000 лева за ползуването на това оборудване след прекратяване на наемния договор от страна на ответника по делото, с която сума той се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца. По делото е безспорно установено, че на 27.03.1998 год. между страните е сключен договор за наем на бензиностанция, тухлена сграда, склад и 3 бр.цистерни за Г. и прилежащата полезна площ от 236 кв.м., продължен с анекси до 11.10.2001 год., когато е бил прекратен от наемодателя. При предаването на обекта след прекратяването на наемния договор между страните е съставен приемно-предавателен протокол от 12.10.2001 год., от който е видно, че наемодателят е получил допълнителни съоръжения, обслужващи бензиностанцията, които не са били включени в наетия обект, а именно: метален навес, 2 бр. бензиноколонки, и 1 бр.единична, 4 бр. цистерни, ограда, LT ламарина, ел.табло, компютър, монитор, клавиатура, електромер и 5 бр.маркучи за бензиноколонки. Установено е също от събраните доказателства, че посоченото процесно оборудване е закупено и монтирано на обекта с лични средства на ищеца по време действието на наемния договор и е пряко свързано с извършваната от него дейност на наетия обект. Данните по делото сочат, че впоследствие ответникът е дал под наем на друго лице бензиностанцията заедно с процесното оборудване, като е отказал да заплати на ищеца стойността на извършените от него подобрения. При тези фактически данни след отхвърляне на главния иск по чл.108 ЗС по съображения, че процесните съоръжения са трайно прикрепени към терена на бензиностанцията и демонтирането им ще повреди главната вещ, съдът е уважил предявеният евентуален иск и е присъдил тяхната стойност като обезщетение за извършени от ищеца подобрения на наетия имот без знанието и съгласието на наемодателя. К. претенцията по чл.59 ЗЗД съдът е направил решаващия извод, че в случая ищецът-наемател има качеството на държател /а не на владелец/, поради което извършените от него подобрения в наетия имот се уреждат съобразно правилата за неоснователно обогатяване, тъй като държателят не може да се ползува от разпоредбите на чл.71 и 72 ЗС. В тази връзка е отхвърлено като неоснователно възражението на ответника за изтекла давност по съображение, че погасителната давност по чл.59 ЗЗД започва да тече от деня на получаването на престацията, който в случая е датата 12.10.2001 год. на двустранно съставения протокол за предаване на обекта, когато наемодателят е приел без възражения и допълнително монтираното процесно оборудване. Уважавайки вторият обективно съединен иск по чл.59 ЗЗД съдът е приел, че отдавайки процесните съоръжения под наем на трето лице след прекратяването на наемния договор с ищеца, ответникът се е обогатил неоснователно за негова сметка, поради което дължи връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването, която възлиза на 23 000 лева.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав на ВКС намира за неоснователно поддържаното от касатора становище за недопустимост на предявеният евентуален иск по чл.59 ЗЗД с оглед субсидиарния му характер и в тази връзка-противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС, изразена в т.8 на ППВС № 1/1979 год. Действително, според цитираното ППВС, правото да се предяви субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД възниква само, когато обеднелият въобще не може и не е могъл да защити своето право с друг иск. В случая след отхвърляне на главния иск по чл.108 ЗС поради опасност от нанасяне на съществени повреди при демонтирането на процесните съоръжения, ищецът не разполага с друг иск за защита на правата си, а и касаторът не сочи, че такъв иск съществува. С оглед данните по делото ищецът няма качеството на владелец, а на държател на имота /като негов наемател/, поради което съгласно ТР № 85/02.12.1968 год. на ОСГК на ВС неговите отношения със собственика на имота за извършените подобрения се уреждат съобразно правилата на неоснователното обогатяване. В тази връзка постановеното въззивно решение е в съответствие с цитираната практика на ВКС по поставения правен въпрос, поради което не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Аналогично е положението и по отношение поставения от касатора въпрос относно погасителната давност на вземането по чл.59 ЗЗД. Съгласно т.7 на ППВС № 1/28.05.1979 год. вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишна давност, която в случаите на чл.59 ЗЗД започва да тече от деня на получаването на престацията. В съответствие с посочената задължителна практика на ВКС и с оглед данните по делото, въззивният съд е приел, че в конкретния случай погасителната давност започва да тече от датата 12.10.2001 год. когато ответникът е приел от ищеца процесното оборудване заедно с предадения недвижим имот, на който е било монтирано и към момента на предявяването на иска пред съда на 15.09.2003 год. предвидения в закона петгодишен давностен срок, не е изтекъл.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, ІІ”В” отделение, постановено на 04.03.2010 год. по гр.дело № 3775/2004 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: