О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 499
София, 12.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на единадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря …………………. и с участието на прокурора…….……..……………….…, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. дело № 2412 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК – във вр. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
Образувано е по съвместната частна жалба с вх. № 4254 от 12.VІІ.2017 г. на софийското [фирма] и на варненското [фирма], подадена чрез техните управители против определение № 386 на Варненския апелативен съд, ТК, от 28.VІ.2017 г., постановено по т. дело № 296/2017 г., с което – на основание чл. 229, ал. 1 , т. 4 ГПК – е било спряно въззивното производство: „до приключването с влязъл в сила съдебен акт на производството по т. д. № 230/2017 г.” по описа на същия въззивен съд.
Поддържайки общо оплакване за незаконосъобразност на атакуваното определение на Варненския апелативен съд двамата търговци частни жалбоподатели претендират отменяването му и връщане на делото на същия състав на този въззивен съд за по-нататъшни процесуални действия. Инвокиран е довод, че производството по иск с правно основание по чл. 517, ал. 3 ГПК, от една страна, и производството по иск с правно основание по чл. 135 ЗЗД – от друга, „не са в съотношение на обуславящ и обусловен иск”, защото страните по тях не са тъждествени. Същевременно в частната жалба се признава, че „правото на иск с правно основание по чл. 135 ЗЗД принадлежи на кредитор със съществуващо неудовлетворено вземане към длъжника, извършил увреждащото го действие”.
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба Г. Г. К. от [населено място] писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Варна по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното определение на въззивния съд по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, претендирайки за потвърждаването му.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в спряното въззивно пр-во пред Варненския апелативен съд, настоящата съвместна частна жалба на софийското [фирма]- и на варненското [фирма] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна.
Спряното с атакуваното определение по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК въззивно производство е било по конститутивен иск с правно основание по чл. 135 ЗЗД, предявен от Г. Г. К. от София срещу ответниците [фирма]-гр. Варна и [фирма]-София и се основава на твърдението му, че по силата на договор за цесия той е придобил вземане срещу физическо лице /А. Л. Н./, явяващо се собственик на 50% от дружествените дялове на варненското търговско д-во. В хипотезата по чл. 517, ал. 3 ГПК на 21.ХІ.2015 г. взискателят Г. Г. К. е направил по съответното изпълнително дело изявление за прекратяване на участието на този ограничено отговорен съдружник А.Л.Н. в [фирма]. Предвид извършеното на 4.І.2016 г. връчване на това заявление на длъжника А.Л.Н., тримесечният срок за предявяването на иск за прекратяване на варненския търговец /по овластяване от съдебния изпълнител/ е започнал да тече от тази дата. При данните по делото, че с решението по друго – с № 1277/2016 г. по описа на Варненския ОС е постановено прекратяване на [фирма] и откриване на пр-во по ликвидация на същото, а това първоинстанционно решение е обжалвано от търговеца и понастоящем пред Варненския апелативен съд е висящо т.д. № 230/2017 г., в атакуваното въззивно определение е направен решаващ извод за преюдициалност на делото за прекратяване на един от ответниците по настоящия П. иск с аргумент, че е налице преюдициалност: „по отношение на преценката налице ли е за ищеца качеството на кредитор”.
Съгласно чл. 517, ал. 3, изр. 4-то и 5-то ГПК, ако прецени, че този иск /за прекратяване на д-вото/ е основателен, съдът прекратява дружеството и служебно вписва това обстоятелство в търговския регистър, след което се извършва ликвидация. Влизането в сила на такова решение, с което искът по чл. 517, ал. 3 ГПК е уважен, би имало за последица прекратяване на производството по П. иск в частта му по отношение на един от ответниците, предвид заличаването му от ТР. Съответно отхвърлянето на иска за прекратяване на варненското [фирма] с влязло в сила решение също би било релевантно за изхода на делото по П. иск, тъй като това предпоставя било цялостно удовлетворяване на вземането на взискателя Г. Г. К. от страна на длъжника му – ограничено отговорният съдружник А. Л. Н., било, че варненският търговец е изплатил на взискателя К. припадащата се на този негов ограничено отговорен съдружник част от имуществото, определена по правилото чл. 125, ал. 3 ТЗ. Именно в зависимост от настъпването на едното от тези две условия е поставено качеството на ищеца по П. иск на кредитор, надлежно легитимиран да го води.
Като е съобразил горното в атакувания свой акт за спиране на делото по П. иск – на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, до приключването с влязло в сила решение на процеса, заведен по иска с правно основание по чл. 517, ал. 3 ГПК, Варненският апелативен съд е постановил правилно /законосъобразно/ преграждащо по-нататъшния ход на първото дело определение, което ще следва да бъде потвърдено. В заключение, ирелевантно е обстоятелството, че липсва тъждество на страните по двете дела, щом като процесуалният закон не поставя такова изискване към извода за наличието на преюдициалност по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 386 на Варненския апелативен съд, ТК, от 28.VІ.2017 г., постановено по т. д. № 296/2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2