О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 499
С. 12.06.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на девети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 5467 по описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Н. Х. С. и С. Х. С., двамата от [населено място], област Р., чрез процесуалния представител адвокат С. против въззивно решение № 132 от 22.07.2016г. по в.гр.д. № 277 по описа за 2016г. на Варненски апелативен съд, с което решение № 12 от 8.04.2016г. по гр.д.№ 49/2015г. на Разградски окръжен съд е :
– обезсилено в частта, с която са признати на основание чл.194 ал.2 ГПК за неистински двадесет и четири платежни документа,
– отменено в частта, с която са отхвърлени исковете за отнемане в полза на държавата както следва: 1. от двамата ответници нива с площ от 8.297дка в м.”Ю.”, в землището на [населено място], имот № 009038, сумата 24 000лв., представляваща пазарната стойност, получена от продажбата на л.а. „Ауди”модел К., рег. № СА № 8322 СМ, 2. от ответницата сумата 120 222.77лв., получени парични средства – от трети лица, с недоказан произход, чрез системата W. U., сумата 9 779.15лв., извършени вноски по банкова сметка в евро № B. B. 7949 4499 360201 в [фирма], 3. от ответника сумата 236.36лв., вноски по разплащателна сметка в лева B. P. 9230 1016 3580 11 в [фирма], сумата 3 433.18лв., вноски по разплащателна сметка в лева B. Т. 9400 1525 4024 05 в [фирма], сумата 11 734.99лв., вноски и постъпили суми от трети лица по банкова сметка в евро № B. B. 7949 4499 8158 01 в [фирма], сумата 110лв. вноски по разплащателна сметка в лева № 21469726 в Банка [фирма] и вместо това е постановено друго, с което посоченото имущество е отнето в полза на държавата,
– потвърдено е в останалата част, с която е отхвърлен предявения иск за отнемане в полза на държавата от ответницата Н. С. на разликата от сумата 120 202.77лв. до 162 0161.78лв.- парични средства от трети лица с недоказан произход на средствата и са присъдени разноски.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил писмен отговор от противната страна, с който се оспорва допустимостта и основателността й. Претендират се разноските по делото и юрисконсулско възнаграждение за въззивната и касационните инстанции.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта на жалбата до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
В. съд е приел, че са налице изискуемите се представки на З. за отнемане на горепосоченото имущество – ответницата е осъдена за деяние по чл.22 ал.1 от закона /чл.255 ал.3,вр. ал.1 т.1 изр.1 и изр.2, вр. чл.26 ал.1 НК – избягване установяване и заплащане на данъчни задължения, като не е подала данъчни декларации за 2008г., 2009г., 2010г. и 2011г., като общите данъчни задължения са в особено големи размери/ и Комисията е установила, че за проверявания период от 15.01.2004г. – 15.01.2014г. тя /лично и заедно със съпруга си / е придобила имущество, между което и нетния им доход е налице значително несъответствие по смисъла на §1 т.7 ДР на З. /повече от 250 000лв./, поради което това имущество следва да се счете за незаконно придобито и подлежащо на отнемане. Последният извод въззивният съд е направил на базата на следните приети за установени от него факти за проверявания десетгодишен период: Общият размер на приходите е 10 113.74лв. /от които получени доходи от трудови и приравнени на тях правоотношения е 6 636.74лв. и от социални помощи – 3 477лв./, а общия размер на разходите възлиза на 271 759.45лв., или отрицателният баланс е 261 645.71лв. Разходите включват : 92 956.74лв., размер на обичайните разходи за издръжката на нейното домакинство, 24 765.56лв.,размер на минималните разходи за конкретно установените 165 броя пътувания в чужбина за членовете на семейството, 7 470лв., пазарна стойност на закупен недвижим имот /нива/, 32 800лв., пазарна стойност на закупено МПС /ауди/, 25 293.68лв., внесени по различни сметки в банки и 120 202.77лв., получени парични преводи от трети лица чрез системата W. U. и M. G.. /В. съд е приел за установена посочената част от твърдените от Комисията 162 061.78лв. за преведени, чрез седем различни дружества, суми. От представените 117 бланки в оригинал, съдът е изключил оспорените от ответницата 53, поради липса на положен от нея подпис под тях и за 2008г. е зачел сумата от 48 427.21лв., на която възлизат подписаните от ответницата бланки. За тях в мотивите е посочил, че ги определя като имущество по смисъла на §1 т.1 З., а не за „доход” по смисъла на §1 т.4 З. /.
К., като се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, желае да се допусне касационно обжалване по следните въпроси : 1. Влязлото в сила решение на наказателния съд задължително ли е за гражданския съд относно извършеното деяние, неговата противоправност и вината на дееца? Въпросът се поставя, тъй като виззивният съд не е съобразил с констатациите, изложени в мотивите на постановения от наказателния съд акт досежно размера на получените преводи от чужбина, както и относно 2006г. и 2007г., за които е прието,че такива въобще не са получавани.
2. Допустимо ли е в производство по чл.74 З. въззивният съд да основава решението си на доказателства, които не са налични по делото /бланки M., които обаче са изследвани от експерт, изготвил заключение, което е прието по делото/. Позовава се на противоречие с постановени по чл.290 ГПК решения № 81 от 8.07.2014г. по гр.д.№ 5665/2013г. на ІІІ г.о., № 166 от 24.06.2014г. по гр.д. № 7221/2013г. на І г.о. и № 174 от 7.10.2013г. по гр.д. № 1992/2013г. на ІІ г.о.,
3. Следва ли в производство по чл.74 З., при оспорване съдържание и авторство на частен документ / бланка M./, по реда на чл.193 ГПК, същият да бъде приложен по делото? В случай, че не бъде приложен /въпреки, че е изискан по реда на чл.183 ГПК/, може ли липсата му да бъде запълнена с писма и/или разпечатка от информационната база данни на трето лице, в които има информация и за суми, но няма положен подпис, при положение, че се оспорва авторството? Могат ли в този случай да се кредитират като доказателства, включително и за авторство тези писма и/или разпечатки?,
4. Получените преводи от чужбина, чрез системата на W. U. и M. G., представляват ли „имуществото” по смисъла на §1 т.1 З. или са „доход” по смисъла на §1 т.4 З.? Може ли всеки закон или кодекс да влага различно съдържание в понятието „доход” /например чл.255 НПК, чл.35 т.6 З./, това не води ли до противоречие и по този начин засягат ли се правата и интересите на гражданите? В израза „както и всякакви други доходи, приходи и източници на финансиране”, по смисъла на §1 т.4 З., включват ли се и укрити и недекларирани по смисъла на чл.255 НПК и „всички други източници, които не са посочени в този закон и не са обложени с окончателни данъци по реда на Закона за корпоративното подоходно облагане”- чл.35 т.6 З.? Позовава се по този въпрос на противоречие с постановени решения на ВАС, Р., на АС Варна, на Наказателна колегия на ВКС и решение № 81 от 8.07.2014г. по гр.д.№ 5665/2013г. на ІІІ г.о.,
5. Може ли в производство по чл.74 З. да се изключи като доход сума, получена от продажба на автомобил /32 800лв./, ако произходът на разполагаемия доход, с който е закупен са парични преводи на трети лица от чужбина? Продажната цена на автомобила представлява ли „имущество” по смисъла на §1 т.1 З. или е „доход” по смисъла на §1 т.4 З.? и
6. За да е основателно искането по чл.74 З., следва ли към момента на подаване на иска да е налична паричната стойност на обособеното имущество по чл.62 и 63 З., на отчужденото имущество по чл.72 и паричните суми по банковите сметки, които следва да бъдат отнети в полза на държавата? Ако отговорът е отрицателен – какво подлежи на отнемане и по какъв ред ще се изпълни съдебния акт?
Настоящият съдебен състав, независимо че счита, че поставените от касатора въпроси съставляват общо основание за допустимост, намира че по тях касационно обжалване не може да се допусне, тъй като не е налице нито едно от посочените специални основания.
Първият въпрос на касатора, поставен във връзка с нормата на чл.300 ГПК и конкретно постановената присъда, с която ответницата е призната за виновна за деяние, изразяващо се в избягване заплащане на данъчни задължения в особено големи размери, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както се твърди от касатора, защото по същия е налице установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. В постановени по реда на чл.290 ГПК решения № 36 от 28.02.2012г. по т.д.№ 319/2011г. на ІІ т.о., № 43 от 16.04.2009г. по т.д.№ 648/2008г. на ІІ т.о. се приема, че влязлата в сила присъда не е задължителна в цялост за гражданския съд, които се произнася във връзка с последиците от деянието, а само относно това дали същото е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Всички останалите факти във връзка с деянието, имащи отношение към неговите гражданско-правните последици, които не са елемент от фактическия състав на престъплението, подлежат на установявани с доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданско правните последици. В конкретния случай – релевантното за състава на деянието по чл.255 ал.3 НК, за което е призната ответницата за виновна и което следва да бъде съобразено от гражданския съд, е наличието на данъчни задължения в особено големи размери за процесния период. В гражданското производство обаче, съдът не може да изгражда изводите си въз основа на събраните в наказателното производство доказателства и начина по който те са обсъждани в мотивите на присъдата. В производството по З., съдът дължи самостоятелна преценка на законовите предпоставки за отнемане на имущество.
По вторият поставен въпрос не е налице противоречие с цитираните от касатора решения, защото съгласно дадените в т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1 /2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения – основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК е налице, когато в обжалваното въззивно решение, поставеният от касатора правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с посочената задължителна практика. В случая – първото посочено от касатора решение № 81 от 8.07.2014г. по гр.д.№ 5665/2013г. на ІІІ г.о., не е постановено по идентичен на поставения въпрос, а по друг / „за задължението на съда да основе решението си на писмени доказателства, изключени от първоинс-танционния съд съгласно чл. 183 ГПК”, нещо което в случая не е налице/. Второто решение № 166 от 24.06.2014г. по гр.д. № 7221/2013г. на І г.о. не съставлява задължителна практика, защото е постановено по чл.303 ГПК. Третото решение № 174 от 7.10.2013г. по гр.д. № 1992/2013г. на ІІ г.о. също не е постановено по идентичен въпрос, а е относно приложението на чл.183 ГПК при непредставяне на поискан оригинал от представено фотокопие на документ, за който е прието, че не може да служи като доказателство, защото не представлява официален препис, а е заверено като препис от копие, което не може да се приеме за заверка по смисъла на чл. 101 ГПК /отм./ В конкретния случай, въззивният съд частично е приел за основателно направеното оспорване, като от представените 117 бланки в оригинал, съдът е изключил оспорените от ответницата 53, поради липса на положен от нея подпис и съответно е уважил искането на Комисията за 120 202.77лв.вместо претендираните 162 061.78лв.
Третият поставен от касатора въпрос с оглед основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, относно възможността – при оспорване съдържание и авторство на частен документ по реда на чл.193 ГПК, когато същият не бъде приложен /въпреки, че е изискан по реда на чл.183 ГПК/, липсата му да се запълва с писма и/или разпечатка от информационната база данни на трето лице, в които има информация и за суми, но няма положен подпис, при положение, че се оспорва авторството, доколкото съдържа прекалено много условия, е фактически, а не правен и по него не може да се допусне касационно обжалване / не отговаря на условията на общо основание/. За пълнота следва да се посочи, че в практиката си – включително и в цитираното от касатора решение № 17 от 26.04.2011г. по гр.д.№ 462/2010г. на ІІІ г.о., ВКС е приемал, че по въпроса за доказателствената сила на частен документ, след непредставяне на оригинал и за значението като доказателствено средство в процеса на прието заключение на експертиза, са приложими общите правила, установени в чл.181, чл.193, чл.195 и чл.202 ГПК, на които въззивният съд в случая се е позовал. В настоящето производство по чл.288 ГПК съдът не може да проверява правилността на изведените от него правни изводи въз основа на цитираните правни норми.
Четвъртият и петият въпрос, касаещи разграничението между „имущество” и „доход” по смисъла на §1 т.1 и т.4 ДР на З. е ирелевантен, доколкото не е спорно, че доходът влиза в общото понятие за имущество по смисъла на З. и противоречие между двете понятия /особено в нормите, с които се дава легално определение за съдържанието им/ не съществува. Безспорно е и че З. е специален закон. Същият е приет с определена цел – да уреди условията и редът за отнемане в полза на държавата на незаконно придобитото имущество, която цел оправдава необходимостта от влагане на точно определено съдържание на използваните в закона понятия, за които е възможно да са различни от тези, употребени и легално определени в други закони. Противоречие със съдебната практика по поставения въпрос не е налице, защото касаторът не представя релевантни решения /по чл.290 ГПК, на ОСГТК, на ОСГК, на О., ТР и Постановления на Пленум на ВС/ в този смисъл. Решенията, които представя на административните съдилища и на Наказателна колегия на ВКС са несъотносими, а тези на ВАС, Р. или не са по идентичен въпрос, или не съдържат отбелязване, че са влезли в сила – вж. ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Противоречие с цитираното решение № 81 от 8.07.2014г. по гр.д.№ 5665/2013г. на ІІІ г.о. не е налице, защото то е постановено по различен от настоящия въпрос /за задължението на съда да основе решението си на доказателствата по делото/.
Шестият поставен въпрос не е от значение за изхода на спора и не е свързан с мотивите на постановения въззивния акт. Принципът е, че на отнемане по реда на З. подлежи притежаваното от ответницата лично и общо със съпруга й налично имущество, включително наличните парични средства по банковите сметки, а ако същото липсва или е отчуждено, присъжда се паричната равностойност на имуществото, а при преобразуване – преобразуваното имущество. Липсата на налични парични средства, при установено наличие на изискуемите се представки на З. за отнемане на горепосоченото имущество, не може да е основание за отхвърляне на искането на Комисията, тъй като това би обезсмислило воденото производство. Въпросът за приложимият ред за изпълнение на постановения съдебен акт в подобна хипотеза също не е от значение за изхода на настоящият спор.
С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.8 ГПК в полза на ответната страна следва бъде присъдено юрисконсулско възнаграждение в размер на 300лв., определен на основание чл.25 ал.1 от Закона за правната помощ.
Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 132 от 22.07.2016г. по в.гр.д. № 277 по описа за 2016г. на Апелативен съд В..
ОСЪЖДА Н. Х. С. ЕГН [ЕГН] и С. Х. С. ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място] да заплатят на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество сумата от 300лв./триста лева/, представляваща дължимо юрисконсулско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.