О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 499
гр. София, 28.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3339/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Б. И., П. И. П. и А. И. П. от [населено място] срещу въззивно решение от 21.04.16г., постановено по в.гр.д.№ 64/16г. на Монтанския окръжен съд по допускане на съдебна делба с оплаквания за недопустимост, респ. неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил изцяло решение от 17.11.15г., постановено по гр.д.№ 88/14г. на Монтанския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Л. Е. К. иск за делба на земеделски земи и гори и вместо него е допуснал делбата на 10 ниви и 2 залесени горски територии, находящи се в землището на [населено място], Монтанска област, подробно описани в решението, между ищцата в първоинстанционното производство и ответниците по иска, сред които и касаторите, при посочените в решението квоти.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че правото на собственост върху процесните имоти е възстановено с решения на ОСЗ на наследниците на И. Д. С., б.ж. на [населено място]. Същият е починал през 1955 г. и е оставил за свои наследници по закон съпругата си К. К. С., с която е сключил брак през 1934г. и пет деца от предходен брак. К. С. е починала през 1965г. и е оставила за свои наследници по закон син и две дъщери, които също са починали, като ищцата в първоинстанционното производство е нейна внучка. На 18.12.1956г. е одобрена съдебна спогодба между преживялата съпруга и петте деца на И. С., по силата на която К. С. е приела да получи в дял 1/6 ид.част от недвижимите имоти, които четиримата му сина са внесли в ТКЗС на [населено място] като свои, равняваща се на 17, 3 дка, ведно с дяловия капитал, внесен за тези декари земя. Получила е също 1 дка ливада и 100 кв.м. градина в землището на същото село, м.”П. с.”.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че К. С. не е последваща съпруга на наследодателя И. С. по смисъла на чл.9а ЗН и дадените с ТР № 1/98г. на ОСГК на ВКС разяснения, тъй като двамата са били в брак от 1934 г., т.е. далеч преди включването на процесните имоти в ТКЗС, а не след това, както е дефинирано понятието „последващ съпруг” в посоченото тълкувателно решение. Тъй като в т.2 на същото е посочено, че кръгът на законните наследници на възстановената собственост върху такива имоти се определя към момента на смъртта на наследодателя, съдът е приел, че преживялата съпруга и петте деца на И. С. са получили по 1/6 ид.част от наследството му съгласно чл.5, ал.1 и чл.9, ал.1 ЗН, които части са преминали в наследство на техните наследници. Изложени са и съображения, че съдебната спогодба от 1955г. не е пречка да се иска делба на реституираните имоти, тъй като с нея не е извършена реална делба на същите, а само са определени правата на страните върху тях.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Разпоредбата на чл.9а ЗН в какъв аспект е приложима при иска за делба на наследство, предмет на спора; 2. Ищцата-въззивник, след като не е пряк наследник по закон на общия наследодател има ли право на иск за делба на наследството, останало от него; 3. Въззивният съд има ли право да се произнесе по непредявен иск за делба на идеална част от наследствената маса на общия наследодател; 4. Разпоредбата на чл.299 ГПК задължителна ли е за съдилищата при постигната и одобрена съдебна спогодба по иск за делба, предявен през 1955 г. и 5. При промяна на правната квалификация въз основа на една и съща фактическа обстановка, длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по доказателствените искания на страните и в частност на ответниците, направени в отговора на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК. Поддържа се, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС /ТР № 1/98г./ и са решавани противоречиво от съдилищата, а останалите три въпроса са решени при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая първите два поставени въпроса не са решени в противоречие, а са решени в съответствие с ТР № 1/98г., нито касаторите сочат в какво се състои противоречието. Освен това първият въпрос е формулиран по начин, който не предполага даването на принципен отговор, а го свърза със съществото на спора, който не е предмет на настоящото производство по чл.288 ГПК. Противоречието на въззивното с първоинстанционното решение, на което се позовават касаторите, не може да обуслови допустимостта на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК съгласно дадените в т.3 посоченото тълкувателно решение разяснения, тъй като двете решения са постановени по едно и също дело и не са влезли в сила. В допълнение следва да се отбележи, че според практиката на ВКС право на иск за делба на наследство има всеки сънаследник, а не само преките наследници по закон на общия наследодател.
По следващите три поставени въпроса в обжалваното решение липсва произнасяне, тъй като в случая въззивният съд не се е произнесъл по непредявен иск за делба на идеална част от наследствената маса, а се е произнесъл по предявен иск за делба на принадлежали на общия наследодател на страните земеделски земи и гори, реституирани на неговите наследници, като е приел, че със съдебната спогодба от 1955г. не е извършена реална делба на внесените тогава в ТКЗС имоти, нито е променил правната квалификация на предявения иск за делбата им. Наред с това не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.4 предпоставки, които в случая не са налице. По отношение на последния въпрос следва да се отбележи, че в ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС са посочени случаите, в които въззивният съд допуска събирането на нови доказателства, като настоящият не е сред тях. Този въпрос се поставя от касаторите във връзка с направено от тях оплакване, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по направено от тях в отговора на исковата молба искане за изискване от ОСЗ преписка вх.№ 8064/15.02.99г. със заявител И. П.И. без да сочат какви релевантни за спора факти биха установили с това доказателство, при положение, че по делото е представено решението по тази преписка, с което правото на собственост върху процесните гори е възстановено на наследниците на общия наследодател И. Д. С..
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Разноски в полза на ответниците по жалбата за настоящото производство не следва де се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение от 21.04.16г., постановено по в.гр.д.№ 64/16г. на Монтанския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: