5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 499
С., 31.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четвърти март две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Мария Славчева
т.дело № 3160/2013 година
Производство по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от [фирма], [населено място] и от М. И. М. от [населено място], действащ като едноличен търговец с фирма „М.-Ивани – М. И. 1” срещу въззивно решение № 138 от 24.04.2013 г. по гр.д.№ 130/2013 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е отменено решение № 11 от 16.01.2013 г. по гр.д.№ 157/2012 г. на Районен съд-Чепеларе в частта, с която е уважен предявения от [фирма] иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.213 КЗ срещу Б. М. Д. и И. М. И., и двамата от [населено място] и е отхвърлен иска срещу тях, като е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал.1 ГПК по отношение на „М.-Ивани – М. И. 1” съществуването на вземането на ЗАД [фирма], [населено място] в размер на 16 545.75 лева, представляваща изплатено от ищеца на основание чл.213 КЗ застрахователно обезщетение на [фирма] по покрит риск „загуби вследствие неплащането на лизингови вноски” по договор за лизинг, сключен между последния като лизингодател и праводателя на ответника „М.-Ивани – М. И.” като лизингополучател.
Касаторът [фирма] обжалва въззивното решение в частта за уважаване на предявения иск по чл.422 ГПК. В касационната жалба са въведени доводи за постановяване на въззивното решение при наличието на отменителните основания по чл.281, т.3 ГПК, поради което се иска касирането му, а допустимостта на касационното обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касаторът [фирма] обжалва въззивното решение за отхвърляне на предявения установителен иск срещу Б. М. Д. и И. М. И., като поддържа, че в тази му част решението е постановено в нарушение на разпоредбата на чл.15, ал.3 ТЗ, а допускането на касационното обжалване е обосновано с наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, ТК, второ отделение, като разгледа касационните жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК. Жалбите отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред Чепеларския районен съд са предявени от [фирма] в субективно пасивно съединение при условията на солидарност искове по чл.422 ГПК във вр. с чл.213 КЗ срещу Б. М. Д., И. М. И. и касатора [фирма] за признаване за установено, че ответниците солидарно му дължат сумата 16 545.76 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение на [фирма] по покрит застрахователен риск „неплащане на застрахователни вноски” по договор за лизинг на л.а.”Ситроен”, сключен с М. И. М. – ЕТ с фирма „„М.-Ивани – М. И. 1”, чийто законни наследници са първите двама ответници, прехвърлили предприятието му след неговата смърт по реда на чл.15, ал.1 ТЗ на третия ответник, сега касатор. Първоинстанционният съд уважил исковете така, както са предявени. По жалба на ответниците въззивният съд потвърдил решението само по отношение на третия от тях, като приел за неоснователно възражението им, че договора не е развален поради неплащане на дължимите по него лизингови вноски, като в тази връзка се позовал на отправената до него покана да заплати неплатените лизингови вноски или да върне лизинговия обект съгласно чл.27, ал.2 от същия. От това е направен извод, че се дължи цялото вземане по договора като предсрочно изискуемо в пълния му размер. Искането им за приспадане на изплатена сума в размер на 10 500 лв. е счетено за неоснователно поради несвоевременното му заявяване – след отговора по чл.131 ГПК и за установяване на което възражение не са направени доказателствени искания. Решението за уважаване на исковете по отношение на първите двама ответници е отменено като неправилно по съображения, че правоприемство е настъпило между двете фирми с всички права и задължения на търговското предприятие на лизингополучателя М. И. М., а неговите наследници – Б. Д. и И. М. И. не са получили нищо от фирмата на баща си и поради това те не носят отговорност за поетите от нея задължения по лизинговия договор.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В изложението си касаторът [фирма] поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1.Основателна ли е регресна претенция на застрахователно дружество, извършило заплащане на обезщетение на лизингодателя за възникнало застрахователно събитие, свързано с неизплащането на лизингови вноски при положение, че лизинговия договор не е прекратен по предвидения в договора ред; 2.Следва ли да се приеме, че правоприемник, поел търговското предприятие ведно с фирмата от наследниците на починал едноличен търговец, автоматично го замества в задълженията му по сключен от ЕТ договор за лизинг, макар и в последния да няма изрична клауза, че правоприемниците и наследниците на страните поемат задълженията му по този договор; 3.Следва ли да бъде отхвърлено възражение за прихващане, направено с въззивната жалба по доказателствата, приети от първоинстанционния съд в последното му съдебно заседание, които са представени във връзка с оспорване, направено от другата страна в последното съдебно заседание и далеч след подаване на отговора по чл.131 ГПК и 4. Приложима ли е разпоредбата на чл.213 КЗ по отношение на задължения, които имат договорен, а не деликтен характер.
Първият от поставените въпроси касае обосноваността на извода на съда, че с отправената до касатора покана лизингодателят е направил предсрочно изискуемо вземането си за пълния размер на дължимите по него лизингови вноски. Така формулираният въпрос не се отнася до материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото. Следователно същият не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на него не следва да се преценява наличието на сочения допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване. Третият от въпросите също има отношение към правилността на въззивното решение, а основанията по чл.281, т.3 ГПК не могат да се преценяват във фазата на селектиране на касационната жалба.
Вторият от формулираните от касатора въпроси няма обуславящо значение за изхода на делото, тъй като решаващите изводи на съда са обосновани с прехвърлянето на предприятието на лизингополучателя в собственост на касатора, а не на заместването му по договора по чл.12, т.1 от същия, в който е уредена хипотеза на заместване от трето лице, какъвто не е ответникът-приобретател. Следователно и този въпрос не отговаря на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Четвъртият от въпросите касае тълкуването на чл.213 КЗ, като предложеното от касатора тълкуване, че „вредата“ по смисъла цитираната разпоредба съставлява единствено деликт и че същата не обхваща случаите на вреди от неизпълнен договор не може да бъде възприето поради липса на основания за стеснително тълкуване и ограничение приложното поле на посочената правна норма.
В изложението по чл.284, ал.3, т., ГПК касаторът [фирма] поддържа, че въпросът „Налице ли е солидарност между законните наследници на едноличен търговец в качеството им на прехвърлители на търговското предприятие на своя наследодател и приобретателят на предприятието при условие, че няма изрично споразумение с кредиторите по смисъла на чл.15, ал.3 ТЗ е разрешен от въззивния съд в противоречие с Решение № 213 от 30.12.2010 г. на ВКС по т.д.№ 29/2010 г., ТК, ІІ т.о. и Решение № 691 от 01.07.2004 г. на ВКС.
Настоящият състав намира, че така формулираният въпрос е обусловил правните изводи на въззивната инстанция по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но касаторът не доказва наличието на сочените допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. В цитираните и приложени към изложението съдебни актове на ВКС поставеният въпрос не е обсъждан, като в първото решение е разискван въпросът за възможността да се отчужди по реда на чл.15, ал.1 ТЗ реална част от търговското предприятие и като последица възникване на солидарна отговорност между прехвърлителя и приобратетятеля на тази част, а във второто е коментирано правото на кредитора независимо от предвидената в чл.15, ал.3 ТЗ солидарна отговорност да избере срещу кого от солидарните длъжници да насочи иска си.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че касационните жалби не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по тях на решението на въззивния съд.
Водим от горното, Върховния касационен съд,Търговската колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 138 от 24.04.2013 г. по гр.д.№ 130/2013 г. на Благоевградския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: