О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N499
София, 06.08. 2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тридесети юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 555/2008 година
Производство по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Г. П. срещу решение № 79 от 23.06.2008 г. по т.д. № 110/2008 г. на Бургаския апелативен съд, с което е отменено решение № 12 от 17.03.2008 г. по гр.д. № 611/2007 г. на Сливенския окръжен съд в частта, с която на касатора е присъдено обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение за сумата над 42 105.77 лв. за периода 10.01.2003 г. до 12.10.2004 г. и и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения срещу “З” Е. иск с правно основание чл.92 ЗЗД за разликата над посочената сума.
С касационната жалба е наведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснато нарушение на материалния – чл.111, б.”б” ЗЗД.
В изложението, депозирано съобразно изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същественият материалноправен въпрос от значение за изхода на спора, свързан с определяне на началния момент, от който започва да тече давностния срок по отношение на подневно определена неустойка е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в подкрепа на което прилага Решение № 1* от 10.10.1995 г. по гр.д. № 2671/1994 г. на V г.о., който въпрос от своя страна бил противоречиво разрешаван от съдилищата, като се сочи Решение от 07.07.2003 г. по т.д. № 91/2002 г. на Бургаския апелативен съд. Същевременно с това поддържа, че неизпълнението на парично задъление е винаги забавено и поради това винаги се дължи мораторна лихва, но не и неустойка, който въпрос счита че също е разрешен от въззивния съд в отклонение от практиката на ВКС – Решение № 228 от 14.02.2002 г. по гр.д. № 1046/2001 г. на ВКС.
Ответникът по касация “З” Е. изразява становище за недопустимост на касационното обжалване, а по същество и за неоснователност на наведените с жалбата оплаквания.
Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваната част от решението, въззивният съд е приел, че между страните по спора е възникнало облигационно правоотношение по договор за заем с падеж една година след заемообразното предаване на сумата, който в конкретния случай е настъпил на 10.01.2003 г. За забавеното плащане съобразно клаузите на договора ответникът дължал на касатора обезщетение в размер на законната лихва, като във връзка с релевираното от заемателя възражение за изтекла погасителна давност изложил съображения, че се касае до санкционно задължение с характер на обезщетение, по отношение на което е приложима 3-годишната давност по чл.111, б.”б” ЗЗД, поради което претенцията за забава, предявена на 12.10.2007 г. за периода преди 12.10.2004 г. неправилно е била присъдена от първоинстанционния съд, който в нарушение на цитираната по-горе разпоредба не е отчел погасяването й по давност.
Допустимостта на касационното обжалване е визирана от законодателя в нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил решаващата воля на въззивния съд, като по отношение на същия същевременно следва е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата.
Повдигнатият от касатора материалноправен въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но даденото от него разрешение не е в противоречие с практиката на ВКС.
Приложеното с изложението на основанията по чл.280, ал.1 ГПК решение № 1* от 10.10.1995 г. по гр.д. № 2671/1994 г. на ВКС, V г.о. е неотносимо към разглеждания правен спор, тъй като с него е разрешен въпросът за давностен срок по отношение на неустойка, уговорена в различни размери за определени периоди на просрочие на паричното задължение, докато с процесният договор за заем неустойката е подневно определена за всеки просрочен ден. Формираните от съда изводи, че същата има характера на обезщетение и същото се погасява с тригодишна давност, началният момент на която е последният ден от този тригодишен срок, считано преди предявяване на иска е съобразен с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 188 от 23.04.2004 г. по т.д. № 925/2003 г. на ВКС, І т.о. Изискуемостта и начинът на изчисление на уговорената подневно определена неустойка са аналогични на тези за мораторната лихва по чл.86 ЗЗД, по който въпрос вече се е произнесъл по реда на новия ГПК Върховния касационен съд с Решение № 24 от 17.02.2009 г. по т.д. № 574/2008 г. на І т.о. В съгласие с тази практика възивният съд е приел, че при така уговорения от страните начин на определяне на неустойката давностния срок се определя за три години преди подаване на исковата молба, т.е за погасена следва да се счита в частта й, чиято изискуемост е настъпила преди посочения тригодишен срок.
Формираният от касатора въпрос относно вида на вторичното санкционно правоотношение, което възниква при забавено плащане на парично задължение е неотносим към разгледания от съда спор, доколкото договорената от страните неустойка е съизмерима именно с мораторната лихва по чл.86 ЗЗД, за която в изложението се поддържа, че тя е дължимата в случая, поради което не е налице твърдяното от него противоречие с Решение № 228 от 14.02.2002 г. по гр.д. № 1046/2001 г. на ВКС, V г.о. , постановено в посочения смисъл.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решенето на Варненския апелативен съд.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 79 от 23.06.2008 г. по т.д. № 110/2008 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: