О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
София, 03.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 302 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Е. М., против въззивното решение № 112 от 16 декември 2011 г., постановено по гр.д. № 265 по описа на апелативния съд в гр. Бургас за 2011 г., с което е потвърдено решение № 67 от 10 август 2011 г., постановено по гр.д. № 552 по описа на окръжния съд в гр. Сливен за 2010 г. за отхвърляне на иска на дружеството против Г. С. Н. от [населено място] за признаване за установено, че Н. дължи на дружеството сума в размер на 350 хиляди лева, представляваща неизпълнено задължение за връщане на дадена в заем сума по договор за паричен заем от 20 март 2009 г.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск и неправилна квалификация на спорното право, и неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необосновано и в противоречие с материалния закон; въззивната инстанция е разгледала иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, макар че в исковата молба са изложени обстоятелства, от които става ясно, че между страните през годините са се осъществявали сложни отношения, свързани с търговската дейност както на ищеца, така и на ответника; между страните е бил сключен неформален договор за съвместна дейност по чл. 357 и сл. ЗЗД, като изцяло в този смисъл са както твърденията на ищеца в исковата молба, така и изявленията на ответника Н. в отговора на исковата молба; изводът на съда, че се касае за договор за заем, е свързан с буквалното тълкуване на употребените в исковата молба термини „заем”, „заети суми”, а не на фактическите твърдения на страните, които всъщност очертават спорния предмет; въззивният съд отказал да цени като доказателство по делото представен пред първата инстанция и приет запис на заповед с аргумента, че този документ е представен по делото след изтичане на преклузивния срок по чл. 146, ал. 3 ГПК – записът е представен като доказателство в резултат на уточнение на исковата молба и е своевременно представен, в момент, в който процесуално е възникнала необходимостта от ангажиране на това доказателствено средство; разместена е доказателствената тежест – не е в тежест на касатора да доказва, че съвместната дейност е осъществявана не лично от него като физическо лице, а чрез представлявани от него дружества; съдът не е имал основание да приеме, че не съществуват търговски отношения с ответника при липса на доказателства, ангажирани от ответната страна за това; изявленията на страните са неправилно интерпретирани; нито първата, нито втората инстанция са дали на ищеца възможност и указания да изясни твърденията си за съвместната дейност с ответника; невярно е заключението, че процесната сума не е била реално предоставена; дължимостта на сумата е призната от ответника в приобщените доказателства по досъдебно производство; записът на заповед кореспондира изцяло с изложената в обстоятелствената част на иска фактическа обстановка и доказателствената му стойност не се променя от посочената в него по-ранна дата на издаване, или пък записът на заповед трябва да се прецени като разписка за получаване на посочената в него сума; съдът не е преценил изготвените икономически експертизи по счетоводните записвания в дружеството. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се допусне касационното обжалване по въпросите: за правната квалификация (сочат се две решения на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК); спогодбата или „споразумението”, както страните в процесния случай са нарекли договора, не е реален договор и предаването от ищеца на признатите от спогодбата парични средства не е условие за действителността му, нито за дължимостта на процесните суми (сочи се определение на ВКС); по въпроса за преклузията за представяне на доказателства (сочат се три решения на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК); по тълкуване на текста на чл. 146, ал. 3 ГПК за развитието на правото с оглед сравнително новия институт на преклузиите в доказването и правилното прилагане на закона; до кога и при какви условия е допустимо събирането на доказателства пред първата инстанция, възможно ли е това да стане и след съдебното заседание, в което делото се докладва, в случай, че съдът не е указал до кой момент следва да се ангажират доказателствата.
Ответникът Г. С. Н. от [населено място], чрез процесуалните си представители адв. Г. С. и Н. К., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че е изпълнена процедурата по чл. 146 ГПК, посочени са квалификация на правата, претендирани от ищеца, и възраженията на ответника, при което процесуалният представител на дружеството не е направил възражения по доклада, като е направил уточнение, че основанието на иска им е в чл. 2 от споразумението, в което ответникът се е задължил да върне сумата от 350 хиляди лева; реално предаване на сумата не е установено с писмен документ, макар да е осчетоводен заем в счетоводството на дружеството; споразумението няма характер на първичен счетоводен документ, установяващ предаването на сумата, а задължението за връщане на сумата по т. 2 възниква само при установено предаване на парите; споразумението не представлява договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, че ответникът с подписване на споразумението признава, че е получил авансово сумата и се е задължил да я върне – поето е задължение за вбъдеще сумата да се предостави, като не е установено това задължение да е осъществено; ответникът не оспорва, че са съществували търговски отношения между представлявани от него дружества и ищцовото дружество, но оспорва такива да са възниквали между последното и него като физическо лице; ищецът е този, който е следвало да докаже съществуването на трайни търговски отношения във връзка с които произтича вземането, като установи предаването на сумите; представеният запис на заповед не следва да бъде обсъждан, тъй като е представен след настъпилата преклузия за ищцовото дружество, предвидена в чл. 146, ал. 3, предл. последно ГПК, а и не се отнася за процесното вземане, предвид датата на издаването му; без значение е дали сумата е предоставена като заем или във връзка с търговски отношения е предоставена като аванс, защото няма доказателства за съществуващи такива отношения между дружеството и физическото лице, а и твърдението не е за очаквано предоставяне на стока или услуга, а за възстановяване на сумата, поради което се твърди кредитиране; представеното копие от жалба не представлява извънсъдебно признание на ответника за получаване на сумата.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
На първо място се твърди, че съдът неправилно е определил правната квалификация на иска. Независимо от лаконичното изявление по този повод – посочено е само, че по отношение на правната квалификация на спора въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, след това е посочено, че са били налице твърдения за други правоотношения между страните. Като противни на възприетото в обжалваното решение разрешение, се сочат тези на ВКС по гр.д. № 134/2010 г., ІV г.о. и по гр.д. № 1484/2009 г., ІV г.о. В първото от посочените разрешения касационният съд приема, че онзи, който твърди наличие на заемно правоотношение, трябва да го докаже, тъй като предаването на сума пари може да има за източник друго правоотношение, а по второто се приема, че съобразно твърденията, изложени в исковата молба, страните са се съгласили да обединят дейността си за постигане на стопанска цел, поради което правоотношението между тях следва да се квалифицира като гражданско дружество. Видно от исковата молба, ищецът-касатор твърди като основание за претенцията си подписана между страните спогодба, която била подписана в продължение на трайните търговски отношения между ищеца и ответника, за периода на които на ответника са били предоставяни заемни средства предимно в брой; с подписване на споразумението ответникът е признал безусловно, че е получил заетата сума със задължението да я върне на уговорения падеж. Съвкупността от изложените твърдения налага извода, че ищецът сочи наличие на заемно правоотношение за голяма парична сума, станало възможно благодарение на доверието, създадено между страните по повод на търговски взаимоотношения между дружества. Ето защо и напълно в съответствие със сочената задължителна практика, съдът е квалифицирал предявената претенция правилно. Извън това следва да се отбележи, че претенцията е предявена при условията на чл. 422 ГПК, а в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение като основание за претенцията си ищецът е посочил връщане на дължима сума по споразумение от 20 март 2009 г.
Вторият правен въпрос не обосновава допускане на касационното обжалване. Касаторът поддържа, че спогодбата или „споразумението”, както страните в процесния случай са нарекли договора, не е реален договор и предаването от ищеца на признатите от спогодбата парични средства не е условие за действителността му, нито за дължимостта на процесните суми. Даденото от въззивния съд разрешение е посочено като противоречащо на разрешение, дадено от ВКС в определение в производство по чл. 288 ГПК. Според цитираното от касатора определение № 756 по т.д. № 192/2010 г., ІІ т.о., ВКС, разглеждайки съответствието на разрешение по спора пред него с друга съдебна практика сочи, че споразумение за дължимо на ищеца възнаграждение представлява договор за спогодба по чл. 365 ЗЗД с произтичащото от всяка спогодба не само установително, но и преобразуващо действие по отношение на съществуващите до подписването й правоотношения между страните. Посочения съдебен акт обаче не може да се подложи на преценка по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като с него в процедурата по чл. 288 ГПК касационният съд не е допуснал касационното обжалване. Този вид съдебни актове не формират съдебна практика, тъй като с тях не се разрешава правен спор, поради което не може да се приеме, че установяват противоречиво разрешаване по идентични правни въпроси. От друга страна, и даденото разрешение на ВКС се основава на различни обстоятелства, тъй като самата спогодба в спора по т.д. № 192/2010 г. е относно размера на дължимото от ищеца като изпълнител по договор за изработка общо възнаграждение, докато при настоящия спор касаторът се е задължил да предостави съответна сума пари, а ответникът – да ги върне, като споразумението съобразно подписаното от страните съдържание, не преобразува каквито и да било правоотношения между страните преди подписването й.
Третият правен въпрос за преклузията за представяне на доказателства е обоснован с три решения на ВКС, според които: ответникът може да се позове на особени непредвидени обстоятелства, отнасящи се до ненадлежното оформяне на съобщението за връчване на преписа от исковата молба, така че да му се възстанови срока за подаване на отговор по същата и да се осуетят неблагоприятните последици от чл. 133 ГПК (решение № 50 по т.д. № 347/2010 г., І т.о.), до приключване на съдебното заседание, в което съдът е докладвал делото, ищецът може да посочи и представи доказателства във връзка с направените оспорвания от ответника и да ангажира доказателства за фактите, за които в доклада си съдът му е указал, че не сочи доказателства, а ако съдът изобщо не е направил доклад и не е дал указания на страните за доказателствената тежест и за фактите, за които не сочат доказателства, техните доказателствени искания не се преклудират и могат да бъдат направени и пред въззивния съд (решение № 222 по гр.д. № 982/2010 г., І г.о.), за да бъдат допуснати нови доказателства пред въззивния съд, страната трябва да обоснове предпоставките по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, с което е обвързано преодоляването на установената в чл. 266, ал. 1 ГПК забрана (решение № 20 по т.д. № 311/2010 г., ІІ т.о.). Твърдението си за противоречие на даденото от съда разрешение касаторът гради върху разбирането си, че в доклада по делото съдът не е насочил ищеца към посочване на точните юридически факти, от които произтича съответното вземане, а е дал насока само към установяване на заемно отношение. Както беше уточнено при отговора на първия правен въпрос, съвкупността от изложените от ищеца факти сочи именно твърдение за заемно отношение, поради което съдът не е извършил каквото и да е нарушение в процедурата по чл. 146 ГПК.
Не следва да се дава отговор при условията на чл. 290 и сл. ГПК на въпроса за тълкуване на текста на чл. 146, ал. 3 ГПК на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и на въпроса до кога и при какви условия е допустимо събирането на доказателства пред първата инстанция, възможно ли е това да стане и след съдебното заседание, в което делото се докладва, в случай, че съдът не е указал до кой момент следва да се ангажират доказателствата. Искането си касаторът свързва с възприетото във въззивното решение, че представеният запис на заповед не следва да бъде обсъждан, тъй като е представен след настъпилата преклузия за ищцовото дружество, предвидена в чл. 146, ал. 3, предл. последно ГПК, а и не се отнася за процесното вземане, предвид датата на издаването му. Съдът, освен че е приел наличието на съответната преклузия, се е произнесъл и по относимостта на съответния документ, а правен въпрос, относим към двете части на извода му, не се поставя. Освен това следва да се посочи, че по приложението на чл. 146 и чл. 266 ГПК е налице изобилна съдебна практика – например решение № 700 по гр.д. № 304/2010 г., ІІІ г.о. и др.
Ответникът претендира присъждане на сторени разноски. В представения договор за правна защита и съдействие е отразена договорената сума от 4000 лева, но не е посочено, че тя е заплатена, каквото е изискването на чл. 78 ГПК, поради което касационният съд не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 112 от 16 декември 2011 г., постановено по гр.д. № 265 по описа на апелативния съд в гр. Бургас за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: