О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
гр. София, 05.01.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1474 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Б. К. В. от [населено място] чрез процесуален представител адвокат Д. М. срещу решение № 2201 от 22.11.2016г. по гр. дело № 2959/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав в частта, с която след отмяна на решение № 441 от 19.06.2015г. по гр. дело № 1156/2010г. на Софийски градски съд, І Гражданско отделение, 19 състав ответникът Б. К. В. е осъден да заплати на ищеца [фирма], [населено място] на основание чл. 59 ЗЗД сумата 53 173,25 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба – 01.02.2010г. до окончателното плащане и на основание чл. 78 ГПК сумата 3 853 лв. – направени разноски за въззивното производство – платено адвокатско възнаграждение.
Касаторът – ответник релевира доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писмено изложение към касационната жалба обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК:
1. Приложим ли е субсидиарният състав на чл. 59 ЗЗД в хипотезата, в която фактът, довел до обедняване на ищеца, е негово едностранно плащане на парична сума, извършено без правно основание? – според касатора по този въпрос е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
2. Въпросът относно допустимостта и основателността на иска по чл. 59 ЗЗД в хипотезата, в която ищецът е имал възможност да предяви иск по чл. 61, ал. 1 ЗЗД и следва ли съдът да изследва възможностите на ищеца за предявяване на други искове извън този по чл. 59 ЗЗД? – касаторът поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с решение № 215/29.04.2015г. по т. д. № 4171/2013г. на ВКС, ТК, І т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
3. Относно елементите на фактическия състав на иска по чл. 59 ЗЗД и в частност относно предпоставките за настъпване на обогатяване чрез „спестяване на разходи”, когато същите не са сигурни, а се основават на предположение за евентуална евикция – касаторът поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с решение № 587/01.11.2010г. по гр. д. № 941/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 252/23.01.2015г. по гр. д. № 2858/2014г. на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
4. Относно принципа за непосредственост при изготвяне на експертните заключения и в частност допустимо ли е експертизата да се основава на заключение, изготвено в друго производство – според касатора този въпрос се решава противоречиво от съдилищата, напр. решение от 27.07.20111г. по гр. д. № 53482/2009г. на Софийски районен съд, 39 състав /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
5. Относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора – касаторът поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с решение № 3/15.03.2016г. по гр. д. № 2526/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 548/06.12.2010г. по гр. д. № 1119/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 37/29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011г. на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Ответникът [фирма], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез управители П. Г. И. и Р. М. И. и процесуален представител адвокат М. М. С. – П. оспорва касационната жалба на ответника и прави възражение за нейната недопустимост, тъй като е нередовна и в предоставения срок недостатъците не са отстранени. Поддържа евентуални доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК. Подробни съображения са изложени в представения писмен отговор.
Ответникът [фирма], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез управители П. Г. И. и Р. М. И. и процесуален представител адвокат М. М. С. – П. е подал насрещна касационна жалба срещу решение № 2201 от 22.11.2016г. по гр. дело № 2959/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав в частта, с която след отмяна на решение № 441 от 19.06.2015г. по гр. дело № 1156/2010г. на Софийски градски съд, І Гражданско отделение, 19 състав са отхвърлени предявените от [фирма] срещу Б. К. В. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 280 връзка с чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 57 200 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.02.2010г. до окончателното плащане, и с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД и чл. 74 ЗЗД срещу Б. К. В..
В насрещната касационна жалба са направени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писмено изложение към насрещната касационна жалба допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК:
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 92, ал. 1 и чл. 280 ЗЗД и иска с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД:
1. Дали с изпълнението на едно от задълженията /макар и основно/ по даден договор, целият договор се прекратява поради изпълнение на неговия предмет, макар и в същия да се съдържат и други задължения на страните? – противоречие с решение № 210/02.05.2012г. по гр. д. № 884/2011г. на ВКС, ГК, ІV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. Дали когато по делото е установено, че процесният автомобил е с пренабити номера на шасито, се касае за вещ с недостатък? – противоречие с решение № 71/10.01.2011г. по т. д. № 157/2010г. на САС, ТО, 6 състав и решение № 1499/23.11.2009г. по гр. д. № 1878/2009г. на САС, ТО, 6 състав, недопуснато до касационно обжалване с определение № 675/14.10.2010г. по т. д. № 313/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
3. Допустимо ли е страните по договор за поръчка /или какъвто и да било друг договор/ договорно да си разпределят отговорността чрез поемането на гаранции за наличието или липсата на определени факти от значение за предмета на договора и при подобно изрично договорно разпределяне на отговорността, необходимо ли е да е налице знание у поелата нарушената гаранция страна към момента на поемането й, за да бъде ангажирана отговорността й във връзка с нарушената гаранция?
4. Действителна и допустима ли е договорна уговорка, с която страна по договор се задължава: а/ за верността на даден факт /заявление/декларация за факти/обстоятелства/; б/ за това, че дадено изявление за факти ще остане вярно и в бъдеще /гаранция за това, че дадени факти/обстоятелства ще останат непроменени/?
5. Предвид разпоредбата на чл. 193, ал. 3 ЗЗД /при договор за продажба/и липсата на изрична такава сред разпоредбите от ЗЗД, касаещи договора за поръчка, следва ли доверителят да е знаел за скрития недостатък на вещта, чиято продажба е възложил на довереника по силата на договор за поръчка, за да може да бъде ангажирана неговата договорна отговорност към довереника?
6. Прилага ли се по аналогия чл. 193, ал. 3 ЗЗД при договор за поръчка в отношенията между доверител и довереник?
7. Въпросът за дължимостта на неустойката по един прекратен договор, в частност, когато чрез тълкуването на прекратения договор може да се изведе общата воля на страните по него някои разпоредби от него да преживяват неговото действие /с отчитане на различните прекратителни основания/.
По отношение на трети, четвърти, пети, шести и седми въпроси, посочени в раздел І, т. 3 и 4 от изложението, касаторът поддържа наличие на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на установена и безпротиворечива съдебна практика.
По иска с правно основание чл. 74 ЗЗД:
Дали правният интерес на платилия по смисъла на чл. 74 ЗЗД, схващан като опасност от настъпване на неблагоприятни имуществени последици по отношение на изпълняващия чуждото задължение, следва да се тълкува стеснително, съответно да се търси единствено и само „във връзка с отношенията му с кредитора по първоначалното вземане, т. е. облигационното отношение между кредитора и длъжника да засяга конкретни имуществени права на платилия”? – противоречие с решение № 143/17.12.2009г. по т. д. № 77/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; противоречие с решение от 13.02.2009г. по гр. д. № 3519/2008г. на СГС, ІV-Д състав, решение № 773/15.07.2002г. по гр. д. № 1534/2001г. на ВКС, ГК, V г. о. и решение № 984/04.06.2002г. по гр. д. № 1677/2001г. на ВКС, ГК, V г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
Касаторът – ответник Б. К. В. чрез процесуалния си представител адвокат Д. М. оспорва насрещната касационна жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част. Поддържа становище, че по първия правен въпрос въззивният съд не се е произнесъл и не е налице противоречие с цитираното решение на ВКС; вторият въпрос е фактически, а не правен и отговорът му зависи от конкретната преценка; четирите въпроса, по отношение на които касаторът –ищец твърди наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не са обусловили волята на съда; въпросът по иска с правно основание чл. 74 ЗЗД не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС и по него не е налице противоречива практика на съдилищата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Насрещната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 287 ГПК едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е установил, че с договор за покупко-продажба на моторно превозно средство с нотариална заверка на подписите, сключен на 22.01.2009г. между Е. Т. М. като продавач и Б. К. В. като купувач, последният е придобил собствеността върху лек автомобил марка „Тойота“, модел „Л. К.“, ДК [рег.номер на МПС] , рама № J. и двигател № 1KD1654210. С пълномощно № 7072 с нотариална заверка на подписа от 17.09.2009г. Б. К. В. е упълномощил С. Б. В. да управлява собствения му посочен по-горе автомобил с нов рег. [рег.номер на МПС] и да продаде същия на лице, което намери за добре и за цена, която се споразумеят, като има право да договаря сам със себе си и да преупълномощава трети лица със същите права.
Съдебният състав е констатирал, че на 05.10.2009г. между [фирма] като изпълнител и С. Б. В. като пълномощник на Б. К. В. – възложител е сключен договор за поръчка, с който страните са договорили дружеството – изпълнител да прехвърли на трето лице за сума не по-малко от 52 000 лв. посочения лек автомобил. С пълномощно с рег. №12438 с нотариална заверка на подписите от 05.10.2009г. на нотариус С. Д., С. Б. В. като пълномощник на Б. К. В. е упълномощил [фирма] с посочените в същото права, едни от които са правото да прехвърли /чрез продажба, замяна или друг начин на прехвърляне на правото на собственост/ лекия автомобил от името на упълномощителя, на което и да е било лице, да договаря сам със себе си и да получава плащания от трети лица; да получава от трети лица и да извършва всякакви плащания с оглед и във връзка с ползването и/или разпореждането с автомобила и да извършва и приема извършването от трети лица на всякакви правни и фактически действия с оглед и във връзка с държането и разпореждането с автомобила, предвидени съответно в т. 2, т. 8 и т. 10 от пълномощното. С двустранно подписан приемо-предавателен протокол, без вписана в него дата, автомобилът е предаден на изпълнителя от възложителя чрез неговия пълномощник, и заедно с него са предадени документ за платена застраховка „Гражданска отговорност“, Общи условия на застраховка „Гражданска отговорност“, регистрационен талон и талон за преминат годишен технически преглед, един брой комплект ключове и един брой дистанционно управление на алармата. С преводно нареждане за кредитен превод от 06.10.2009г. [фирма] е превело по сметка на С. Б. В. сумата от 52 000 лв. за процесния автомобил. На 27.10.2009г. с договор за покупко-продажба на моторно превозно средство с нотариална заверка на подписите [фирма] като пълномощник на С. Б. В., преупълномощен от Б. К. В., в качеството му на продавач, е продал на А. Д. С., в качеството му на купувач, горепосочения лек автомобил за сумата от 55 000 лв.
А. Д. С. е изпратил писмо на 28.10.2009г., адресирано до Б. К. В., представляван от [фирма], в което е посочил, че при опит да регистрира автомобила при органите на КАТ, [населено място] и последваща проверка компетентните органи са установили, че автомобилът е с пренабити номера на рамата, като този номер отговарял на автомобил с ръчна скоростна кутия и черен цвят; автомобилът и всички документи, свързани с него били незабавно задържани от компетентните органи, за което е бил съставен протокол за доброволно предаване от 28.10.2009г. и е било образувано досъдебно производство – дознание № 188/2009г. по описа на Сектор „Криминална Полиция“ при ОД на МВР – [населено място]. Поради това купувачът е отправил изявление до продавача за разваляне на сключения договор за продажба от 27.10.2009г. на основание чл. 87, ал. 2 ЗЗД и е поискал незабавно да му бъде възстановена продажната цена 55 000 лв. и разноските по сключването на договора на обща стойност 1 373,25 лв., от които нотариална такса в размер на 673,25 лв., местен данък в размер на 500 лв., както и стойността на допълнително закупени аксесоари за автомобила в размер на общо 200 лв.
С преводно нареждане за кредитен превод от 05.11.2009г. [фирма] е платило по сметка на А. Д. С. сумата от 56 373,25 лв. с посочено основание „връщане на сума за платен автомобил“. С писмо-покана, изпратено с приложени по делото товарителници с №№ 0295922 и 0295923 и двете от дата 02.11.2009г., издадени от [фирма], и получени от С. Б. В. и Б. К. В. лично на 03.11.2009г., [фирма] е запознало получателите с обстоятелствата, възникнали при регистрацията на продадения автомобил, и поради нарушения на изявленията и гаранциите по чл. 10, б. „а“ и б. „в“ и на задълженията по чл. 11, б. „б“ и б. „е“ от Договора за поръчка ищецът е поискал от възложителя и неговия пълномощник да заплатят до 06.11.2009г. сумата от 57 200 лв., представляваща неустойка за всяко отделно нарушение, която сума е формирана от следните пера: 52 000 лв. – заплатена от дружеството по силата на Договора за поръчка; 673,25 лв. – нотариална такса, платена от А. Д. С. и възстановена му от дружеството; 500 лв. с ДДС – такса по ЗМДТ.
Въз основа на неоспореното от страните в първоинстанционното производство заключение на съдебно-техническата експертиза съдебният състав е приел, че по процесния лек автомобил има наличие на интервенция, свързана със заличаване на деветия и последните пет знака на оригиналния номер на рамата, след което допълнително са набити други знаци с неоригинален шрифт, като номерът на двигателя е без следи от поправки и заличаване, автомобилът не е пребоядисван и е с оригинален бежов цвят.
Въззивният съд е приел, че са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД връзка с чл. 280 ЗЗД и чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, а при условията на евентуалност с посочените искове, както и помежду си, са предявени иск с правна квалификация чл. 79 връзка с чл. 82 ЗЗД, иск с правно основание чл. 59 ЗЗД и иск с правно основание чл. 74 ЗЗД, всички против Б. К. В.. Искове с посочената правна квалификация при условията на субективно евентуално съединяване са предявени и против С. Б. В.. Въззивният съд не се е произнесъл по иска с правна квалификация чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД поради това, че първоинстанционното решение в частта, с която този иск е отхвърлен, е влязло в сила.
За да направи извод за неоснователност на иска с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД връзка с чл. 280 ЗЗД, предявен против Б. К. В., решаващият съдебен състав е анализирал характера на договора за поръчка и е приел, че липсва правно основание за претендиране на неустойка поради неизпълнение на задължение, предвидено в прекратения поради неговото изпълнение договор. Изложил е съображения, че със сключването на договора за покупко-продажба на лекия автомобил, което правно действие е предмет на задължението на ищеца [фирма], довереникът е изпълнил своето задължение по договора за поръчка, поради което същият е преустановил своето действие. Към момента на плащане на сумата от 56 373,25 лв. от [фирма] на купувача А. Д. С. сключеният между дружеството и Б. К. В. договор за поръчка е преустановил своето действие поради изпълнение.
Евентуално предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД против С. Б. В. е приет за неоснователен поради това, че този ответник не е материално пасивно легитимиран да отговаря по него, доколкото не е страна по сключения договор за поръчка – същият е действал от чуждо име и за чужда сметка по силата на упълномощителната сделка. Изложени са съображения, че представителят извършва самостоятелни действия, като последиците от тях възникват за представлявания въз основа на съществуващата представителна власт съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗЗД.
Изводът за неоснователност на иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД, предявен срещу Б. К. В., е аргументиран с изложените по-горе мотиви за липса на неизпълнение от страна на ответника на задължение, предвидено в договора за поръчка.
Във връзка с предявения срещу С. Б. В. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД съдебният състав е препратил към мотивите, изложени във връзка с предявения срещу него иск с правна квалификация чл.79, ал. 1 във връзка с чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
По отношение на предявения срещу Б. К. В. иск с правно основание чл. 74 ЗЗД въззивният съд е посочил, че е необходимо освен изпълнение на задължение, също и наличие на правен интерес от изпълнението, който се разбира като опасност от настъпване на неблагоприятни имуществени последици по отношение на изпълняващия чуждото задължение, и то само във връзка с отношенията му с кредитора по първоначалното вземане, т. е. облигационното отношение между кредитора и длъжника да засяга конкретни имуществени права на платилия.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдебният състав е приел, че на основание чл. 87, ал. 3 във връзка с чл. 188 и чл. 189 ЗЗД за купувача е възникнало потестативното право с едностранно изявление, отправено до продавача, да развали договора за покупко-продажба. Поради това, че автомобилът е с подправен номер на шасито и купувачът А. Д. С. не е знаел това обстоятелство, то връщането му би могло да бъде предмет на претенция от страна на трето лице, независимо, че правата на това трето лице все още не са реализирани. Изводът, че Б. В. е уведомен за изявлението на А. С. за разваляне на договора за покупко-продажба, е изграден след обсъждане на Постановление от 22.07.2010г., издадено от Н. Т. – прокурор при ОП – Стара З., въз основа на което е прието, че след развалянето на договора Б. В. е поискал от Прокуратурата връщане именно в неговия патримониум на процесния лек автомобил.
Изводът на въззивната инстанция за неоснователност на иска по чл. 74 ЗЗД е аргументиран с липсата на интерес на ищеца [фирма] да плати чуждо задължение, в случая в размер 56 373,25 лв. Въззивният съд е изложил съображения, че поведението на кредитора-купувач не би застрашило имуществото на [фирма], доколкото дружеството не е страна по договора за продажба и каквито и претенции да бяха заявени от страна на купувача спрямо него, същите биха били неоснователни. Наличието на правен интерес не би могло да бъде обосновано и с наличието на уговорка между страните по договора за поръчка за дължимост на възнаграждение в полза на довереника, равно на продажната цена минус минималния размер, посочен в чл.1.1 от договора, а именно 52 000 лв., тъй като съгласно чл. 2.1 от договора същото е платимо и дължимо с прехвърлянето на автомобила на съответното трето лице, като под „прехвърляне на автомобила“ по смисъла на посочената разпоредба следва да се разбира сключването на договор за покупко-продажба на същия и прехвърляне държането върху него, но не и прехвърляне „собствеността“ върху съответното МПС. В тази насока съдебният състав е изложил съображения, че довереникът не е страна по договора за покупко-продажба, не е носител на правото на собственост, поради което и същият не може да прехвърли право, което не притежава. Посочил е, че ищцовото дружество е изпълнило задължението си по договора за поръчка, поради което на същото се дължи възнаграждение в размер на 3 000 лв. Развалянето на договора за продажба не се отразява неблагоприятно на правната сфера на дружеството, доколкото то има право на възнаграждение от продавача, поради което и липсва правен интерес от плащането на чуждия дълг.
Искът с правно основание чл.74 ЗЗД срещу С. Б. В. е приет за неоснователен, доколкото платеното от [фирма] задължение не принадлежи нему, тъй като той е пълномощник на Б. К. В. и като такъв не е страна нито по упълномощителната сделка, нито по договора за покупко-продажба. За същия не е възникнало задължение за заплащане на процесната сума, поради което и дружеството не е платило негов дълг.
За да осъди ответника Б. К. В. да плати на ищеца [фирма] на основание чл. 59 ЗЗД сумата 53 173,25 лв., съдебният състав на Софийски апелативен съд е приел, че са налице предоставките на общия текст на разпоредбата на чл. 59 ЗЗД. Б. К. В. се е обогатил за сметка на [фирма] чрез спестяване на имуществени разходи, които е следвало да бъдат направени от него, но са направени със средства на ищцовото дружество. Поради разваляне на сключения договор за продажба и възникване в резултат на това разваляне на задължение в тежест на ответника – продавач да върне получената продажна цена и да заплати разноските, то с неплащането им ответникът си е спестил дължим разход, с който неговите активи са щели да намалеят. Спестяването на сумите от страна на ответника и обедняването на ищеца със същите произтичат от един общ факт – плащане на процесната сума от ищцовото дружество на купувача А. Д. С..
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият, посочен от касатора, правен въпрос не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му. В ППВС № 1/1979г. са дадени разяснения по прилагането на разпоредбите на чл. 55 и чл. 59 ЗЗД, като са разграничени трите фактически състава на разпоредбата на чл. 55 ЗЗД и състава на чл. 59 ЗЗД. По отношение на фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е прието, че е необходимо предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, докато елементите на общия фактически състав на чл. 59 ЗЗД са следните: обогатяване на едно лице за сметка на друго; обедняване на другото лице; липса на основание за обогатяването; отсъствие на друга възможност за защита на интересите на обеднялото лице. С предявения в евентуално съединение иск ищецът не претендира връщане на дадена сума при начална липса на основание срещу лицето, получило сумата, а заплащане на сумата, с която продавачът на автомобила се е обогатил в резултат на заплащане на тази сума от ищеца на купувача на автомобила поради разваляне на договора за покупко-продажба. Поради това, като е разгледал иска по чл. 59 ЗЗД, а не иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 59 ЗЗД.
Вторият, формулиран от касатора, въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част. Цитираното от касатора решение № 215/29.04.2015г. по т. д. № 4171/2013г. на ВКС, ТК, І т. о. е неотносимо към настоящия случай, тъй като в него е разгледан друг иск при друга фактическа обстановка, а именно иск за заплащане на обезщетение за ползване без основание на недвижими имоти на основание чл. 59 ЗЗД при наличие на сключени предварителни договори за покупко-продажба, които са обявени за окончателни. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по въведените с исковата молба и молбата – уточнение на исковете факти и обстоятелства и предявения петитум в заявената от ищеца поредност, като искът за неоснователно разместване на имуществени блага и в този смисъл за неоснователно обогатяване е разгледан въз основа на изложените твърдения и петитума в исковата молба. Дори въззивният съд да е дал грешна правна квалификация на иска – вместо иск с правно основание чл. 61, ал. 3 ЗЗД, го е определил като иск по чл. 59 ЗЗД, не се касае до недопустимост на въззивния съдебен акт, тъй като твърдените факти и обстоятелства са обсъдени и при тяхното установяване /разваляне на сключения договор за продажба; възникване в резултат на развалянето на задължение в тежест на ответника – продавач да върне продажната цена и разноските; плащането на продажната цена и разноските за продажбата от ищеца на купувача; липса на съгласие на ответника – продавач за това плащане/ обемът на отговорността по чл. 59 и чл. 61, ал. 3 ЗЗД е еднаква и спорът се разрешава по реда на неоснователното обогатяване, т. е. по реда на чл. 59 ЗЗД.
Формулираният от касатора трети въпрос не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт в осъдителната му част. Въпросът не съответства на мотивите на въззивното решение, тъй като е прието, че номерът на рамата не е оригинален и върху него е имало интервенция, както и че спестените разходи от страна на ответника – продавач са сигурни и дължими на купувача след разваляне на договора за покупко-продажба. Различният изход по отделните спорове, разрешени с решение № 587/01.11.2010г. по гр. д. № 941/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 252/23.01.2015г. по гр. д. № 2858/2014г. на ВКС и въззивният съдебен акт – предмет на настоящата касационна жалба, се дължи на различни доказателства и различна фактическа обстановка, установена по всеки отделен случай. По цитираните от касатора дела споровете са за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на недвижими имоти, съответно идеални части от недвижим имот, докато в настоящия случай спорът е за заплащане на сума, платена от ищеца – трето за правоотношението по договора за покупко-продажба на лек автомобил лице, на купувача поради разваляне на договора от страна на купувача.
По отношение на четвъртия правен въпрос касаторът не е доказал твърдяното от него основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В настоящия случай касаторът не е представил доказателства, че решение от 27.07.2011г. по гр. д. № 53482/2009г. на Софийски районен съд, 39 състав е влязло в сила.
Посоченият от касатора пети процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд, относно които ОСГТК на ВКС се е произнесло с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първа инстанция. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първа инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. По смисъла на трайната съдебна практика, обективирана в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът следва да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; съдът обсъжда също и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото, в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК /решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК, въззивни