О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
гр. София, 05.01.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2279 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по подадената в срока по чл. 283 ГПК от съделителя А. Н. Т. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Алб. М., касационна жалба срещу въззивното решение от 7.11.2016 год. по гр. д. № 309/2016 год. на Софийския окръжен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което касаторът е осъден да заплати на С. Н. Т. обезщетение за лишаването му от ползване на поземлен имот /дворно място/ с площ от 600 кв. м. в м. „Б. х.”, [населено място], с идентификатор № 210.30 по кадастралния план на строителен полигон Б. х., за периода от 23.12.2011 год. до 23.04.2014 год. в размер на сумата 10 421.02 лв. и мораторна лихва върху тази сума за периода от 1.01.2012 год. до 23.04.2014 год. в размер на 1 626.18 лв., ведно със законната лихва от датата на съдебното предявяване на претенцията /23.04.2014 год./ до окончателното изплащане на главницата, както и в частта относно присъдените разноски. Изложени са оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на извода за основателност на предявения срещу касатора иск по чл. 31, ал. 2 ЗС с искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и вместо това исковете бъдат отхвърлени, евентуално делото се върне за ново разглеждане в тази му част от друг състав на въззивния съд с оглед установяване размера на средномесечния пазарен наем на делбения имот за претендирания период.
В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, свързани с изясняване на понятието лишаване от право на ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, преценката на доказателствата при обосноваване на извода на съда, доказателствената тежест за установяване на конкретните факти в тази връзка, както и такива, свързани с определяне размера на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС въз основа на данни по приета по делото експертиза или служебно назначаване на нова такава. С представената задължителна съдебна практика към изложението се обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./.
Ответникът по касационната жалба С. Н. Т., чрез пълномощника му адв. Л. Д., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, като счита, че поставените въпроси не представляват такива по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложени са съображения и относно неоснователността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за настоящето производство.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав прие следното:
Въззивният съд, за да постанови обжалваното с подадената касационна жалба решение за частично потвърждаване на първоинстанционното решение по претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС, приел, че е налице лишаване на С. Т. да ползва съсобствения с касатора поземлен имот, чрез ограничаване на достъпа му до него в исковия период от касатора, представляващо лично ползване съгласно разясненията в ТР № 7/2012 год. ОСГК на ВКС. Обосновал е този извод с установените от свидетелските показания факти, преценени във връзка с представените писмени доказателства, като съдът е изложил съображения относно некредитиране на част от показанията на свидетелите на касатора /Т., с оглед възможната й заинтересуваност от изхода на делото като негова съпруга, и свидетеля Ц. с оглед констатирани противоречия в показанията му/. Приел, че са налице предпоставките на закона за уважаването на предявената претенция за заплащане на обезщетение – страните са съсобственици на недвижимия имот, в исковия период същият е ползван само от ответника, след като повторно е сменил ключа от бравата на портата на дворното място, липсват доказателства за предаване на този ключ на посочената в нотариалната покана дата – 22.12.2011 год. Въз основа на приетите заключения на експертизата за размера на средния месечен наем на имота, определящ размера на пропуснатата полза на неползващия съсобственик и въз основа на посочена в тази насока съдебна практика, посочената инфлация, както и с оглед правото на ищеца на 1/2 ид. ч. от поземления имот с посочения идентификатор съдът присъдил обезщетение в размер на сумата 10 421.02 лв. лв. за периода 22.12.2011 год. до 23.04.2014 год. Въз основа данните в същата приета експертиза съдът изчислил и размера на дължимата мораторна лихва върху горното обезщетение в размер на сумата 1 626.18 лв.
С оглед горните съображения на въззивния съд за основателност на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС до посочения размер, съответно на претенцията за мораторна лихва, поставеният от касатора в изложението му въпрос „Лишен ли е от правото на ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС съсобственик, на когото ползващият съсобственик е предоставил ключ от входната врата за достъп до съсобствения имот, ключът е приет от неползващия собственик и е бил в негово притежание за исковия период, за който се претендира обезщетението и възниква ли право на обезщетение в случай, че претендиращият обезщетението не се ползва от дадената му възможност” не представлявава правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а израз на оплакването му срещу направения от съда извод въз основа на установените от доказателствата факти и поддържано от касатора твърдение за различни такива. Въззивният съд не е приел наличието на твърдения от касатора факт за предаден ключ от портата на дворното място, а обратното, и то поради липса на доказателства за същия този факт, поради което и поставеният в изложението въпрос за доказателствената тежест за установяването му не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване с оглед произнасянето на въззивния съд съобразно процесуалния закон – чл. 154, ал. 1 ГПК. Последното изключва релевираното основание за допускане на касационно обжалване. Същите съображения се отнасят и до формулирания под № 2 в изложението въпрос, свързан със задължението за съвкупна преценка на доказателствата при обосноваване на съответния извод. Както е разяснено в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Както от първата група въпроси, така и от втората такава, касаещи оплакванията на касатора във връзка определяне размера на обезщетението въз основа на данните в приетото заключение на експертизата, настоящата инстанция не може и да конкретизира, респ. да уточни обуславящ изводите правен въпрос, съобразно служебното правомощие да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните. С оглед на това счита, че нито един от формулираните в изложението въпроси не обосновава наличие на правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване, а по същността си представляват доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, което не обуславя допускане на касацията. При липсата на такъв правен въпрос касационният съд не може да преценява наличие на хипотезата на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска. Освен това доводите на касатора не кореспондират с данните по делото относно установения факт по ограничаване достъпа до имота, преценено въз основа разясненията в ТР № 7/12 год. ОСГК на ВКС като лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, както и относно определяне размера на обезщетението и мораторната лихва въз основа данните в приетите и неоспорени заключения на експертизата. Горните съображения изключват обсъждане на цитираната и представена съдебна практика за обосноваване на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед изхода на настоящето производство за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от касатора част същият следва да заплати на ответника направените от него разноски в размер на 890 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Поради горните съображения настоящият състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 486 от 7.11.2016 год. по гр. д. № 309/2016 год. по описа на Софийския окръжен съд в обжалваната от А. Н. Т. от [населено място], чрез адв. А. М. част, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 41 от 7.03.2016 год. по гр. д. № 532/2011 год. на Костинбродския районен съд, с което същият е осъден да заплати на С. Н. Т. обезщетение за лишаване от ползване на поземлен имот /дворно място/ с площ от 600 кв. м. в м. „Б. х.”, [населено място], с идентификатор № 210.30 по кадастралния план на строителен полигон Б. х., за периода от 23.12.2011 год. до 23.04.2014 год. в размер на сумата 10 421.02 лв. и мораторна лихва върху тази сума за периода от 1.01.2012 год. до 23.04.2014 год. в размер на 1 626.18 лв., ведно със законната лихва от датата на съдебното предявяване на претенцията /23.04.2014 год./ до окончателното изплащане на главницата.
Осъжда А. Н. Т., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на С. Н. Т. разноски за настоящето производство в размер на сумата 890 лв. /осемстотин и деветдесет лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: