8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
С., 05.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 10.10.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2063 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „А. Р.” Е., [населено място], чрез адв.В.К.-САК,против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1236/31.05.2017 г., по т.д.№ 5455/2015 г., в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски окръжен съд № 13 от 28. 01. 2015 г., по т.д. №228 / 2011 г. относно началната датата на неплатежоспособността му -18.09. 2012 г. е определена за начална дата на неплатежоспособност на търговеца датата 20.11.2011 година.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт, който порок – касационно основание по чл. 281, т.2 ГПК, е обоснован с отсъствие на надлежна легитимация, за жалбоподателите въззивници –ФЛ, на кредитори на длъжника, както и с липса на правен интерес от обжалване на първоинстанционния съдебен акт. При условията на евентуалност се поддържа и оплакване за неправилност, по съображения за допуснато нарушение на закона и съществените съдопроизводствени правила, касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Аргументите на касатора са, че въззивният съд, в нарушение на специалната разпоредба на чл.630, ал.3 ТЗ, е игнорирал действието на влязлото в сила решение на СОС по т.д. н. № 101/2012 г., приключило с отхвърляне молбата за откриване на производство по несъстоятелност срещу длъжника „А. Р.” Е., на основание неналичие на неплатежоспособност към 11.06.2012 г., приемайки, че то не формира по отношение на всички сила на пресъдено нещо за финансовото състояние на настоящия ответник към определен момент, щом не е установено състояние на неплатежоспособност или свръхзадълженост.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.”Трети лица- конституирани в процеса, като помагачи на страната на молителя, за които не е доказано качеството им на „кредитор по търговска сделка” и за които липсва правен интерес от обжалване, притежават ли правната възможност да обжалват решението на съда по несъстоятелността, респ. да променят условията, при които е открито производството по несъстоятелност?”;2.”Решението по чл.630 ТЗ формира ли сила на пресъдено нещо относно състоянието на неплатежоспособност на ответното дружество?”; 3.”Решението по чл.630 ТЗ, с което е констатирано, че дружеството спрямо което е предявен иск за откриване на производство по несъстоятелност не е в състояние на неплатежоспособност или свръхзадълженост, формира ли сила на пресъдено нещо относно неплатежоспособността или свръхзадължеността на длъжника, като обективно състояние?”; 4. „Влязлото в сила решение по чл.630 ТЗ, с което е отхвърлен иска за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника, поради липса на състояние на неплатежоспособност или свръхзадълженост задължително ли е за съда, който го е постановил и за всички съдилища в страната?”
Като израз на поддържаното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на първия от поставените въпроси е цитирано решение по чл.290 ГПК: № 172 от 22.12.2014 г., по т.д.№ 4414/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС, а по въпроси № 2,№ 3 и № 4 – решение № 108А от 13.05.1999 г., по гр.д.№ 26/99г. на V г.о. на ВКС и определения на ВКС,ТК: № 824 от 14.12.2012 г., по т.д.№ 888/2012 г.; №821 от 24.10.2003 г., по ч. т. д. № 654/2003 г.; № 226 от 03.10.2013 г., по т.д.№ 3354/2013 г..
Въведеното по отношение на въпроси № 3 и № 4 селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е обосновано с липса на задължителна съдебна практика и с разясненията в т.4 на ТР № 1 / 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, че точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на законите.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], конституиран като страна в хода на първоинстанционното производство по служебно присъединеното по реда на чл.213 ГПК т.д. № 228/2011 г. на СОС, на мястото на цедента кредитор на длъжника [фирма], в срока по чл.287, ал.1 ГПК изразява съгласие с искането за достъп до касационно обжалване, излагайки подробни писмени съображения за наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. При условията на евентуалност не оспорва и поддържаните от касатора касационни основания.
Ответниците по касационната жалба гражданите на И. Т. Ш., М. Д., Д. Ф. У., чрез пълномощника си адв. В. Д., възразяват срещу искането за достъп до касационен контрол, позовавайки се както на отсъствие на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, така и на въведените от касатора допълнителни критерии за селекция. Изразяват несъгласие и със сочените касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страните и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.633 ТЗ от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки по т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваният акт на въззивния съд да е недопустим, касационната инстанция е длъжна да го допусне до касационен контрол, дори и без конкретен правен въпрос, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба. Такава вероятност за недопустимост на обжалваното въззивно решение на Софийски апелативен съд в случая не е налице. Производството по несъстоятелност на настоящия касатор „А. Р.” Е., [населено място] е открито по искане на [фирма], чийто частен правоприемник е [фирма], конституиран като страна в процеса на мястото на кредитора, първоначален ищец, цедирал му с валиден договор за цесия от 28.02.2012 г. вземането си спрямо ответното дружество-длъжник, произтичащо от договор за банков кредит от 13.03.2008 г.. В срока по чл. 629а ТЗ към молбата на кредитора [фирма], заместен в процеса от [фирма], са се присъединили с искане за откриване на производство по несъстоятелност спрямо длъжника „А. Р.” Е. и молителите ФЛ: М. Д., Д. Ф. У. и Т. Ш., твърдейки всеки един от тях, че паричните им вземания са породени от дължимо обезщетение за договорно неизпълнение по прекратени предварителни продажби на конкретни недвижими имоти и изрично постигнато в тази насока споразумение.
Следователно в качеството им на страни в процеса, а не трети лица – помагачи на молителя, както ги определя касаторът, в полза на последните е надлежно възникнало потестативно процесуално правомощие на въззивна жалба, предвид отречената им с първоинстанционното решение на СОС легитимация на кредитори с вземане, произтичащо от търговска сделка и обусловено от липсата и отхвърляне на искането им за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството длъжник. Несъмнено в сочената хипотеза правният им интерес от предприетото въззивно обжалване, както подробно е посочил в съобразителната част на обжалваното решение Софийски апелативен съд, сезиран също с оплакване за недопустимост на въззивните жалби, се определя от заявеното искане, изложените в молбата за присъединяване и молбата – уточнение на тези молители отделни факти и обстоятелства, като основание на същото и отхвърлянето му, като неоснователно, от първостепенния съд. Въз основа на предприетото въззивно обжалване на молителите М. Д., Д. Ф. У., предвид вида и произхода на твърдяните вземания, е признато от въззивния съд качеството на кредитори на длъжника „А. Р.” Е. по търговска сделка по см. на чл.286, ал.3 ТЗ, легитимиращо ги да искат откриване на производство по несъстоятелност спрямо последния, а въззивната жалба на Т. Ш. е оставена без разглеждане с подробни мотиви за недопустимостта и, поради отсъствие на вземане, което да е включено в хипотезата на чл. 608 ТЗ. Що се касае до правилността на тези изводи на въззивната инстанция, която всъщност касаторът оспорва е въпрос, неотносим към допустимостта на обжалвания съдебен акт, а към основателността на касационната жалба, която подлежи на разглеждане само при допуснато касационно обжалване.
Не обосновават приложното поле на касационното обжалване и останалите поставени от касатора въпроси.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения в т. 1 на ТР № 1/19.II.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е този, който включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск, е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество при съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на събраните по делото доказателства и приетата фактическа обстановка,. В този см. твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличие на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон.
В случая, за да приеме, че неплатежоспособността на ответника, като трайно необратимо и обективно състояние, се е проявила на 20.11.2011 г., т.е преди определената от Софийски окръжен съд начална дата – 18.09.2012 г., на която е извършено частично погасяване, чрез споразумение за прихващане, на паричното задължение по вземането, придобито от цесионера, но възникнало от договор за банков кредит между цедента и длъжника и по договор за продажба, решаващият състав на Софийски апелативен съд е взел предвид цялостното обективно финансово състояние на „А. Р.” Е. за процесния период, изразено чрез показателите за ликвидност, финансова автономност и задлъжнялост, при съобразяване на най-ранния момент на спиране на плащанията към кредитора [фирма], като външен израз на това състояние. Позовавайки се е на обема на отделните извършени през изследвания период плащания на различните дългове на ответника, на начина на тяхното счетоводно отразяване, на данните от представените ГФО и на момента на окончателното спиране плащането на дълга към Банката- кредитор, обусловило впоследствие и обявяване на кредита за предсрочно изискуем, на показателя за обща ликвидност, който към същия този момент е много под 1, на липсата на данни за извършвана от предприятието дейност, както на невъзможността ответникът да изпълнява всичките си краткосрочни и изискуеми задължения през 2011 г., след датата на първата вноска по отпуснатия му банков кредит, които подробно е обсъдил в съответствие с представените по делото доказателства, вкл. заключенията – основни и допълнителни на приетите в първоинстанционното и във въззивното производство съдебно- икономически експертизи, въззивният съд е счел, че извършените частични и избирателни плащания на отделни кредитори след така приетата дата са ирелевантни и не обуславят различен правен извод. В тази вр. въззивната инстанция е изложила подробни съображения и относно отделните вземания на търговеца – ЮЛ към трети лица, приемайки, че макар и счетоводно отразени за 2011 г., същите са фактически отписани, поради нереализирано плащане, което изключва да създават реална възможност за настъпване на положителна правно релевантна промяна в икономическото състояние на длъжника. С оглед установената фактическа обстановка е изграден и краен правен извод, че именно към датата на падежа на втората погасителна вноска по процесния договор за банков кредит, сключен с кредитора [фирма] – 20. 11.2011 г. ответникът вече е изпаднал обективна невъзможност да изпълни това свое изискуемо задължение по търговска сделка, което му икономическо състояние е трайно и затова достатъчно да го дефинира като неплатежоспособност по см. на чл.608, ал.3 ТЗ.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че извън въпрос № 4, който удовлетворява изискването да е правен, в смисъла разяснен в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, останалите формулирани от касатора въпроси № 1,№ 2 и № 3 не обосновават общото основание за достъп до касация.
Освен, че същите са некоректно поставени, тъй като нито въззивниците ФЛ са конституирани като трети лица помагачи в процеса, нито влязлото в сила решение № 86 от 11.06.2012 г., по т.д.н. № 101/2011 г. на СОС е за откриване на производство по несъстоятелност по чл.630 ТЗ, те са и хипотетични – без значение за крайния изход на делото по конкретния правен спор. При липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване, както е посочено и в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не се формира противоречие между решаващите правни изводи на въззивния съд в постановения от него съдебен акт, предмет на предприетото касационно обжалване и съдебните актове на ВКС, на които касаторът се позовава, като задължителна съдебна практика, тъй като помежду им не е налице идентичен правен въпрос, който да е предмет на произнасянето им. Отсъствието на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК изключва и необходимостта да се преценява хипотетичното значение на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото в контекста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Единствено за пълнота следва да се посочи, че възприетото от въззивния съд разрешение относно принадлежността на правото на въззивна жалба срещу решението на съда по несъстоятелността по чл. 630 ТЗ и съществуването на правен интерес от обжалване на този съдебен акт е в пълно съгласие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, част от която цитирана и от касатора – решение № 172 от 22.12.2014 г., по т.д.№ 4414/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС.
Касационното обжалване не може да се допусне и по отношение на въпрос № 4, поради недоказаност на допълнителната процесуална предпоставка – селективния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съобразявайки обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по чл.631 ТЗ / не по чл.630 ТЗ/, решаващия състав на Софийски апелативен съд е разрешил поставеният от касатора правен въпрос в пълно съгласие с формираната постоянна практика по приложението на чл.630, ал.3 ТЗ. Същата е в см., че със сочената правна норма – специална и не подлежаща на разширително тълкуване, законодателят е придал действие спрямо всички само на решението за откриване на производство по несъстоятелност, т.е. всички кредитори биха могли да се възползват от производството за универсално принудително изпълнение за удовлетворяване на вземанията си към несъстоятелния длъжник. Затова и специално правило на чл.630, ал.3 ТЗ е неприложимо по отношение на решението по чл.631 ТЗ, спрямо което е правноважима общата процесуалноправна разпоредба на чл.298, ал.1 ГПК – то влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание.
Не е налице и второто въведено селективно основание – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По въпроса, свързан с приложението на 631 ТЗ и породените от влизането му в сила правни последици е налице непротиворечива практика на ВКС, по отношение на която не е доказана обществена или правна необходимост от промяна или от осъвременяване.
Отделен е въпросът, че позоваването на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК в случая е и бланкетно, което е самостоятелно основание за неговата неприложимост, съгласно т.4 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не е претендирал деловодни разноски за касационното производство. Ответниците по касационната жалба гражданите на И. Т. Ш., М. Д., Д. Ф. У., чрез пълномощника си адв. В. Д. са претендирали деловодни разноски за касационното производство, които с оглед изхода на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да им бъдат присъдени, но само ако са доказали реалното им извършване, каквито доказателства в срока по чл. 287, ал.1 ГПК не са ангажирани. Поради изложеното искането им следва да бъде оставено без уважение.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1236/31.05.2017 г., по т.д.№ 5455/2015 г..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на гражданите на И. Т. Ш., М. Д., Д. Ф. У., чрез адв. В. Д., за присъждане на деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: