О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
гр. София, 06.01.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори декември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
като разгледа докладваното от съдията Н. гр. д. № 937 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 15.04.2010 год. по гр. д. № 93/2010 год. С.т окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 4.01.2010 год. по гр. д. № 117/2009 год. на Чепеларския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от Н. С. Д. против Н. Р. А., Н. Р. А. и С. Р. А. иск за собственост на ? ид. ч. от имот с идентификатор № 80371.241.1902 с площ 779 кв. м. по кадастралната карта на гр. Ч. и за осъждане на ответниците да й предадат владението върху тази идеална част.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищцата Н. С. Д., чрез пълномощника й адвокат Ив. Г. от гр. С., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли за неговата отмяна и вместо това предявеният иск за собственост за ? ид. ч. от процесния имот бъде уважен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че по релевантните за извода на съда материалноправни и процесуалноправни въпроси, формулирани както следва: тече ли придобивна давност в полза на един от съсобствениците, когато владението е придобито въз основа на признато за нищожно правно основание, възможно ли е правото на собственост на сънаследник да бъде погасено поради изтекла придобивна давност в полза на друг сънаследник, без последният да е изявил явно и да е довел до знанието на първия намерението си да свои вещта като единствен собственик, при направено възражение за изтекла придобивна давност от страна на ответника по иска, върху коя от страните е тежестта да докаже придобиването на имота по силата на давностно владение, въззивният съд се произнесъл в противоречие с представената към изложението съдебна практика.
Ответниците А., чрез пълномощника им адв. Н. М., поддържат становище за липса на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
Въззивният съд в обжалваното решение е приел, че заветът в полза на наследодателя на ответниците Р. А., брат на касаторката, не е породил действие, тъй като към момента на смъртта на завещателя, техния баща С. А., имотът е бил отчужден. Последващата отмяна на отчуждаването през 1994 год. е настъпила в лицето на неговите наследници по закон – касаторката и брат й Р., общо на притежаваната от техния баща ? ид. ч. от процесния имот.
За да потвърди обаче първоинстанционното решение, с което искът на касаторката за нейната ? ид. ч. от имота е отхвърлен, въззивният съд намерил за основателно възражението на ответниците за придобиване по давност на наследената от С. А. ? ид. ч. от имота. Взето е предвид обстоятелството, че през 1997 год. техният наследодател Р. А., син на С. А., се е снабдил с нотариален акт № 310, легитимирайки се със завещанието от баща си за ? ид. ч. от имота, чието отчуждаване за болница е отменено със заповед на кмета от 1993 год. и съдебно решение от 1994 год., който представлява имот, заснет с пл. № 1392 /част от бившия имот пл. № 356/, декларирал го е на свое име и през 2000 год. с нот. акт № 95 го дарил на ответниците, негови синове. Последните се позовават на придобивна давност, като въззивният съд приел да е налице както краткия петгодишен срок от дарението през 2000 год. в полза на ответниците А., така и дългия срок от десет години с присъединяване към тяхното владение това на баща им Р., до предявяването на иска срещу тях на 6.07.2009 год. Въззивният съд е кредитирал показанията на ангажираните от ответниците свидетели Р. Б. и С. А., установяващи осъществяваното от ответниците, преди това от техния населдодател Р., владение относно половината от имота, собственост на С. А.. Осъществяваната от касаторката фактическа власт върху имота е по постигната уговорка с другия съсобственик Н. М., предоставила ползуването срещу получаване на продукция от имота. Съдът е приел, че намерението на ответниците, респ. техния наследодател да своят имота за себе си намира израз в декларирането на получената в наследство ? ид. ч. от имота, с което са манифестирали това си намерение и спрямо ищцата, снабдявайки се с нотариален акт за тази част от имота, както и в липсата на такова намерение у ищцата за част от тази половина, за което не е ангажирала доказателства.
Следователно, произнасянето по въпроса за наличието на предпоставките на придобивната давност, като придобивен способ – владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене, е материалноправният въпрос, който е обусловил решаващия извод на въззивния съд за основателност на възражението на ответниците, респ. за неоснователност на предявения против тях иск. В случай, като настоящия, при който съсобствеността е възникнала от наследяване, се приема, че упражняваната фактическа власт върху целия имот, сънаследникът владее своята ид. ч. и държи частите на останалите сънаследници, като в този случай, за да се приеме, че владее целия имот само за себе си е необходимо да е противопоставил на останалите своето намерение за това – както е приетото в представеното решение № 600 по гр. д. № 300/2003 год. на ВКС, І г. о. И още – придобиването по давност на наследствения имот може да стане само когато сънаследникът промени държането на частите на другите сънаследници във владение за себе си и против тяхната воля, както е посочено в представеното решение № 70 по гр. д. № 65/80 год., същият да е извършил такива действия, от които се вижда, че фактическата власт на другите сънаследници е прекратена, отблъсната – решение № 2831 по гр. д. № 1103/79 год. В настоящия случай въззивният съд е приел, че ответниците, респ. техния баща и брат на касаторката Р. А., са придобили по давностно владение частта на последната, получена при наследяването на баща им С. А., обсъждайки действията по снабдяване с констативен нотариален акт, деклариране на имота /наследената ? ид. ч./, последващото дарение, поради което и произнасянето по този релевантен за изхода на спора материалноправен въпрос не е в противоречие с горната съдебна практика. Отделен е въпросът за правилността на изводите, тъй като по него настоящата инстанция не може да се произнесе в настоящето производство по чл. 288 ГПК, а едва при разглеждане на делото по същество, при положение, че е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за това.
По поставения от касторката въпрос за нищожността на завета, въз основа на който наследодателят на ответниците и неин брат Р. е придобил владението на имота и възможността да се позоват на придобивна давност, не е налице произнасяне на въззивния в противоречие с представените решения № 590 по гр. д. № 2259/96 год. на ВКС, ІV г. о. и № 5 по гр. д. № 223/2007 год. на Девинския районен съд, влязло в сила, тъй като последният не е разглеждал завещанието като основание за поддържаното давностно владение. Видно от данните по делото владението на имота от наследниците на С. А. е основано на отмяната на отчуждаването му, а това на ответниците – на основание дарението от един от наследниците, поради което и приетото от въззивния съд обстоятелство, че заветът не е породил правното си действие не е обусловило изводите му за наличие на придобивна давност в лицето на ответниците в краткия давностен срок при добросъвестно владение, основано на дарението им през 2000 год., като за осъществяване и на предвидения по-дълъг срок от десет години съдът е приел наличие на присъединяване на осъществявано владение и от техния баща след снабдяването му с констативен нотариален акт.
Поставеният в изложението процесуалноправен въпрос за разпределение на доказателствената тежест при направено възражение за придобивна давност, също не е обусловил изводите във въззивното решение, тъй като съдът е приел, че ответниците са доказали възражението си. Произнасянето в случая не бележи противоречие с представеното решение по гр. д. № 207/2008 год. на Ловешкия окръжен съд, което освен това не е влязло в сила с оглед отмяната му с решение по гр. д. № 504/2009 год. на ВКС, ІІ г. о. Оплакването на касаторката касае съществото на спора, поради което представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което не може да се обсъжда в настоящето поризводство.
Поради изложените съображения следва извод, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, а с оглед този изход касаторката следва да заплати на ответниците направените в настоящето производство разноски в размер на сумата 650 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 69 от 15.04.2010 год. по гр. д. № 93/2010 год. по описа на С. окръжен съд по подадената от Н. С. Д., чрез адв. И. Г., касационна жалба против него.
Осъжда Н. С. Д. да заплати на Н. Р. А., Н. Р. А. и С. Р. А. разноски за настоящето производство в размер на сумата 650 лв. /шестотин и петдесет лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: